Тепърва му предстоеше да се занимава с пасажите от пет реда. Никой от тях не приличаше на онова, което бе гледал в компютъра. Нещо повече, той в крайна сметка разбра, че последната от категориите държи ключа към целия пъзел. Както и при акростиховете, останалото беше безсмислено — миш-маш от абстрактни изречения и думи — без нищо, което да ги свързва. В „Съвършена светлина“ връзките бяха писмата на пророците. Тук това правеха пасажите от пет реда. Друга географска карта, която трябваше да разчете.
Не проумяваше какво би му помогнало да намери ключа към последните пасажи. Нещо повече, очите му се нуждаеха от почивка — тръскането по пътя затрудняваше четенето, а и главата му все още се бореше с последствията от мозъчното сътресение.
Загаси фенерчето, пусна листовете в скута си и облегна глава назад. След няколко минути — очите му бяха вперени в почернелия пейзаж навън — каза:
— Не си прав, знаеш го.
Мендравич не беше сигурен какво има предвид и си замълча.
— За твоите приятели от АОК — поясни свещеникът.
— Аха. — Мендравич гледаше пътя. Връщаха се към разговора, който бяха водили преди два часа.
— Сега те носят отговорността и вината за бежанците, както сърбите преди година. — Пиърс продължи да гледа навън.
— Пет дни в региона и вече стана специалист.
— Това са група насилници, ирландски терористи, само че с марка „Косово“. С изключение на това, че може би са по-брутални.
— Разбирам. — Мендравич кимна. — Винаги съм се затруднявал да различа Милошевич от Тони Блеър. — И преди Пиърс да отговори, добави: — Година след мирното споразумение сърбите все още правят така, че хората да не се завръщат по домовете си. Не съм съгласен с всичко, което прави АОК, но те все пак се опитват да направят нещо.
— Като например да убиват сърби ли?
— Да. Като убиват сърби. — Изчака, после погледна към Пиърс. — Не всичко е така възвишено, знам. Но това е положението. — И като отново впери поглед в пътя, с лека следа от усмивка добави: — Ние сме хора от типа „око за око“. В тази част на света никога не е имало достатъчно място, за да си обърнеш и другата буза за удар.
Пиърс се усмихна.
— Не знаех, че АОК изгражда политиката си върху библейски спор.
— Само общата стратегия — каза Мендравич. — Твърде много различни видове библейски писания се носят около тази част на географската карта, извън всекидневната обичайна игра.
Беше забележително колко лесно се върнаха към старите спорове, дори след осем дълги години. Пиърс беше готов със следващия си аргумент, но внезапно нещо го спря.
Той запали фенерчето и погледна листовете в скута си. Имаше нещо в това, което Мендравич току-що бе казал. Библейско картографиране.
— Какво ти стана? — избоботи хърватинът.
Потънал в текста, Пиърс бавно разбра, че всеки от петредовите пасажи има една особена черта, нещо, което никога не би забелязал, ако продължаваше да тълкува всеки от тях като отделна криптограма. Като ги четеше като свързана в едно фраза, забеляза, че всеки напомня песенен такт, ритъм, като че ли предназначен да се произнася гласно.
Като откъс от Писанието. Като стих от молитва.
За миг изпита задоволство, бързо развалено от разбирането, че няма представа какво означава всичко това. Не беше стих, който познаваше. Откъси от Библията или не, пасажите по пет реда си оставаха загадка.
Тъкмо щеше да каже това на Мендравич, когато забеляза пред тях знак за разклонение на шосето: на изток към Вишеград, на запад към Рогатица и Сараево. Още двайсетина минути до „града на Дрина“.
Мендравич обаче пое към Рогатица и Пиърс направо подскочи в седалката.
— Какво правиш? Защо натам?
— Минава десет — каза Мендравич. — Откакто почна войната, Вишеград вече не е туристически град. По-добре да се опитаме да намерим хотел другаде.
Пиърс разбра, че Мендравич е прав. В крайна сметка какво биха могли да направят през нощта? А и той беше прекалено уморен, за да размишлява над последното си разкритие. Трябваше му сън, за да може да мисли ясно.
Пътуваха още половин час, Мендравич загледан внимателно в пътя, Пиърс, забил нос в книгата. Учудващо беше, но Мендравич беше доста запознат с Рогатица. Мърмореше имената на улиците под нос, изглежда, търсеше определен хотел. След няколко завоя стигнаха до сграда, приличаща на жилищен блок, шестетажна, от мръсносиви тухли.
— Не прилича на хотел — каза Пиърс.
Може би погълнат от последната група неразгадани пасажи или в резултат от натрупаното през последната седмица напрежение, Пиърс не разбра къде са го довели, докато не видя усмивката на Мендравич.
— Не си много досетлив — каза Мендравич.
Хърватинът се наведе и надникна към сградата през предното стъкло.
— Петият етаж. Вторият прозорец отдясно.
Пиърс не можа да намери сили да се наведе.
— Това беше втората ти молба, нали? — Мендравич се отпусна назад, на лицето му отново се появи усмивка. — Да видим дали майката и синът имат място за нас през нощта.
Доня Марсела свали очилата си и ги сложи до документите на масичката за кафе. Чакаше Блейни да свърши с четенето.
Не беше идвала в стаите му на „Джардини дел Квиринале“ от години. Обстановката показваше, че свещеникът не беше гледан зле от архиепископията си в Чикаго. Пред четириметровите прозорци висяха дебели кадифени завеси, мебелировката бе от махагон — кафяво върху кафяво, с елементи от тъмночервено. Беше си позволил малко цветово разнообразие с двете големи вази, поставени от всяка страна на строгия бюфет.
— Трябва ли да повярвам наистина в това? — попита тя, когато той най-после я погледна.
— Не мисля, че сте човек, когото се опитват да убеждават — отвърна Блейни.
— Всичко това са таблоиди, жълта преса. — Тя побутна вестниците до себе си. — „Духът на Джели се завръща“. Пълна безсмислица. Сутрешните вестници няма толкова лесно да преглътнат тази история. Кой би повярвал, че Артуро е способен на такива неща?
— Открит е с документи, с дискове.
Тя забави отговора си.
— Ако това, което казват, е истина, цялата история с Калви изглежда като дребно недоразумение. Това не е обичайна кражбица. Ще ми трябва време, а не съм сигурна че разполагам с време.
— Това не ме тревожи — каза Блейни. — Отслабването на банката прави църквата само по-уязвима, събужда призрака на корупцията. Което прави задачата на „Ходопория“ още по-лесна. Въпросът е дали е оставил някъде някои от онези дискове, които ни свързват с банката.
— Това искам да кажа и аз: въпросът не е в църквата. — Тя се размърда притеснено. — Кажете ми, че
