показваше, че се знаят с Мендравич.
— Иска още двеста долара — тихо каза Мендравич. — Надявам се, че имаш.
Пиърс бръкна в раницата си, очевидно твърде бързо за двамата войници, защото онзи, който стоеше под камиона, вдигна оръжието си, а другият, тръгнал към тях, спря. Мендравич вдигна ръце настрани и се усмихна широко; Пиърс направи същото. Приближиха се още няколко крачки и Мендравич заговори на албански:
— Приятел! — Ръцете му още бяха разперени. — Той просто търси останалите пари. Както се разбрахме. Сто долара.
— Двеста — отвърна албанецът.
— Да бе, двеста. Забравих.
Усмивката на постовия се върна.
Пиърс бавно кимна и посочи раницата, като че ли искаше разрешение да я отвори. Войникът махна с ръка на другия до камиона и той отпусна пушката. Пиърс внимателно измъкна само необходимите банкноти и ги подаде на Мендравич, който пък ги предаде на постовия. Войникът ги преброи набързо и кимна на другаря си, който на свой ред махна на Пиърс и Мендравич да го последват през портала.
След неколкостотин метра стигнаха до гъста гора. Постовият измъкна фенерче, насочи лъча му към лъщящите от влага стволове на дърветата и откри това, което търсеше — почти незабележима пътека, която очевидно много добре познаваше. Минаха около половин километър и стигнаха до малка поляна, където имаше два овехтели автомобила със седалки само отпред. Пиърс си помисли, че са „доставени“ от Печ или Призрен преди ден-два — изгодно предприятие за пазачите на лагера и за бежанците, желаещи да платят. Четиристотин долара изглеждаха напълно разумна цена за един американски свещеник и неговия хърватски приятел. Несъмнено цената до голяма степен зависеше от клиентелата. Днес войниците бяха сключили добра сделка.
— Имате достатъчно бензин, за да стигнете до Шкодра — каза мъжът, като посочи десния автомобил. — Вътре има и карта. И няколко пешкира. — Той се усмихна. — Да не кажете, че сте си дали парите напразно. — Обърна се и викна през рамо: — И не се тревожете. На югославската граница няма да има никакви проблеми за колата.
Мендравич запали двигателя и колата забуксува. Дъждът барабанеше с трескава скорост по покрива. Пиърс бе оставил раницата между двамата и сега използваше повечето от „пешкирите“ — раздърпани малки кърпи на преклонна възраст, — за да се подсуши и да избърше предното стъкло, което бързо се запоти. Мендравич успя да подкара и скоро поеха по нещо, подобно на път.
Мендравич свали малко прозореца, за да спре изпотяването на стъклата, и викна на Пиърс.
— Е, от кого все пак бягаме?
Доста труден въпрос. Пиърс все още не можеше да си обясни странната липса на агресивност на мъжа малко преди Мендравич да се намеси. Никаква заплаха. Никакво…
— Какво ще кажеш за Службата по сигурността на Ватикана? — Натискаше копчетата на таблото, за да пусне повече въздух за предното стъкло.
— Какво?
— Трябва да се обадя по телефона, за да се уверя — отвърна Пиърс. Копчетата очевидно не вършеха никаква работа. — Е, ако минем покрай „Макдоналдс“ някъде тук наоколо, дай да спрем да се подсилим.
— Не си падам по бързото хранене — каза Мендравич, бръкна в джоба си и извади мъничък клетъчен телефон. — Може би трябваше да се спазарим за един от онези натовски камиони при портала. Дори за два. — Той отвори апарата и натисна няколко бутона. — От време на време се закачам за спътниците на НАТО. — Подаде телефона на Пиърс. — Просто набери номера.
Пиърс знаеше, че не трябва да се изненадва. Измъкна една хартийка от джоба си и докато набираше, попита:
— Между другото как разбра, че съм в онази палатка?
Мендравич се засмя.
— Следващия път си дръж пръстите зад платнището, не отвън.
Включи се телефонният секретар на Аниели. Пътуване до Париж. Изследователска работа. Щяла да се върне другата седмица.
— Обажда се Иън Пиърс…
Някой изключи телефонния секретар и се чу глас:
— Намерихте ли „Ходопория“?
— Искам да говоря с професор Аниели. — Пиърс не познаваше гласа.
— „Ходопория“ у вас ли е?
Пиърс не отговори. Минаха няколко секунди и въпросът бе повторен. После се чу гласът на Аниели, уморен, очевидно уплашен.
— Намерихте ли каквото ви искат?
— Благодаря на Бога — каза Пиърс. — Добре ли сте?
— Била съм и по-добре. Искат да знаят дали пергаментът е у вас.
— Ще го намеря. Скоро. Но те…
— Колко скоро, отче? — отново се чу мъжкият глас.
— Дайте й телефона. — Този път предпочетоха да не му отговарят. — Ще ми отнеме повече време, ако пращате хора по петите ми.
Последва кратка пауза. После се чу:
— Какво искате да кажете?
— Четирима мъже дойдоха в Кукеш — отвърна Пиърс. — Нямах време да ги попитам кои са.
Пак пауза. После звук от приглушен разговор. И като че ли набираха друг телефон. След минута мъжът заговори отново.
— Опишете мъжете.
Гласът му издаваше много. Хората в Рим знаеха за одевешните му нападатели толкова, колкото и той. Те не бяха изпращали никого.
Без надутост. Без заплаха. Това не беше Ватиканът.
Въпросът оставаше: откъде идваха? И кой ги бе изпратил?
— Опишете ги — чу се пак.
Пиърс изчака, после каза:
— Искам професорката да е в безопасност. — Затвори телефона и го подаде на Мендравич.
— Е? — попита той.
— Лошо — каза Пиърс.
Към седем лимузината върна Лудовизи на улица „Кондоти“. Стъпките му бяха несигурни — за околните сигурно приличаше на човек, прекалил с виното. Лудовизи не забелязваше нищо и слепешком си проправяше път през тълпата; шуртенето на водата във фонтана му подейства като желано успокоение. Той седна на ръба му. Гледаше бълбукащата вода и се опитваше да разсее мъглата от главата си, за да си припомни последните три часа.
Доколкото си спомняше, вечерта бе започнала с мълчание. Клайст не отговаряше на въпросите му. Не беше ясно накъде пътуват — прозорците бяха затъмнени. Само скоростта на колата — твърде бърза за градските улици — показваше, че се отдалечават от центъра. Някъде в покрайнините на града. Може би към някаква вила. Накрая Клайст му бе предложил питие — в колата или във вилата — не можеше да си спомни. Коняк или скоч, това вече нямаше значение. Веднага след това главата му се бе замаяла. Спомняше си нещо като подземен гараж, после някаква доста голяма библиотека.
Дадоха му цял куп книжа — някои трябваше да бъдат подписани, други само трябваше да подържи, след което Клайст веднага му ги взимаше. И компютърни дискове. Безкрайни въпроси за номера на банкови сметки, на финансови фондове, всичко това забулено в сгъстяваща се мъгла.
На връщане към гаража трябваше да му помагат двама души. Пътуването към града беше калейдоскоп от думи и лица.
Внезапен спазъм го накара да се наведе и да повърне. Главата го заболя още повече. Повърна пак. Повечето минувачи бързаха да го отминат, един-двама се опитаха да му помогнат. Без да им обръща
