тялото му бе предадено на фон Нойрат — и разбира се, „Пропаганда дуе“ се разпадна. За онези, които искаха да изобличат тайните организации и подобни неща, победата бе спечелена. Нямаше основание да търсят другаде.
И всичко това бе внимателно оркестрирано от фон Нойрат.
За манихеите разплатата донесе и други изгоди. Те лесно приобщиха клетките на П-2 към своята мрежа, като ги накараха да смятат, че продължават да работят за Джели чрез неговия наследник, някой си Артуро Лудовизи. Когато го видяха за първи път, малко се изненадаха от вида на нервния, дребен мъж. Но все пак геният на Лудовизи за числата постепенно ги спечели. В крайна сметка кой би повярвал, че някой като него ще оглави П-2? Но клетките му оказаха пълно доверие. В резултат на това първите семена на петдесетническото, баптиското и методистко манихейство пуснаха корени в Щатите. И като връх на всичко, Лудовизи бе помолен да заеме поста старши аналитик в банката на Ватикана — със специална препоръка на кардинала-камерленго — пост със значителна автономия. Не беше зле за човек, започнал кариерата си като чистач по домовете.
Всъщност именно връзката на Лудовизи със старите клетки на П-2 правеше последното му пътуване толкова лесно. Осемнайсет града за девет дни и още 30 милиона долара, вложени от над шестстотин клетки. За „Голямото пробуждане“, очертало се вече на хоризонта — както твърдеше фон Нойрат, — финансите бяха вече в пълна готовност. Въпросът бе само да се подсигури и да съгласува цифрите на финансовите книги, които бе взел със себе си, с ватиканските база данни.
Това беше и причината за бързото му отскачане до улица „Кондоти“ №201.
Стигна до втория етаж и се отправи към канцеларията в дъното на коридора — стая около четири квадратни метра, достатъчна, за да побере овехтяло бюро, завинтено за пода, и един стол. Странно място за всеки незапознат. Единственият прозорец гледаше към улицата; съвсем малко светлина, още по-малко въздух. Но Лудовизи харесваше мястото. Никой не го безпокоеше. На никого не трябваше да отговаря. Запали настолната лампа и дръпна въженцето за вентилатора над главата си. Седна, измъкна от джоба на сакото си малка карта и прокара пръсти по долната страна на плота на бюрото. Напипа тясната цепнатина от лявата му страна и вкара картата. Миг по-късно много по-сложна ключалка, отколкото някой би предположил, отвори едно от чекмеджетата. Той натисна серия числа и загледа как в центъра на бюрото се отваря панел. Под него имаше компютърен екран. Нямаше нужда от ключалки.
Лудовизи осъзнаваше техническото съвършенство, но така и не бе свикнал да вярва на нещо такова. Твърде голяма бе вероятността някой отвън да намери път към файловете му. Ето защо продължаваше да използва стария вид счетоводни книги за манихейските сметки. В един екземпляр, грижливо пазени в сейф. Това, че от пет години Ватиканът изполваше по-съвременни системи, означаваше, че той няма друга възможност, освен от време на време да играе по тяхната свирка.
Отвори един файл и зачука по клавиатурата.
Двайсет минути по-късно базата данни на ИДР показа резултатите от последните операции — фондове за хуманитарни проекти, училища из Латинска Америка, движения за демокрация в Далечния изток. Все неща, които не можеха да бъдат проследени с голяма точност. Над половината от почти 30 милиона долара бяха отишли за финансиране на Алианса на вярата, но не бяха отразени никъде.
От джоба си извади втора карта и известно време търси другата цепнатина; намери я и пъхна картата — друга ключалка, друга комбинация. Тя освободи вратата на една каса, поставена зад две от долните чекмеджета в дясната страна на бюрото. Лудовизи прибра счетоводните книги вътре и затвори сейфа. Огледа бюрото да види дали не липсва нещо, бръкна отдолу и си прибра двете карти. Компютърът и ключалките изчезнаха — древното бюро придоби стария си вид. Лудовизи счупи картите на две и ги изхвърли през прозореца.
Минута по-късно излезе на улица „Кондоти“ и се насочи към „Корсо“. Внезапно някой го сграбчи за ръката и я изви. Остра болка прониза рамото му. Лудовизи обърна глава и видя мъж, който го бе приклещил в желязна хватка.
— Какво… какво правите?
— Не викай. — Отново мълчаливо извиване на ръката. Двамата прекосиха „Корсо“, задната врата на една лимузина се отвори още преди да се приближат. Мъжът набута Лудовизи вътре и затвори вратата. Бравата се заключи.
Срещу него седеше и го гледаше Щефан Клайст.
Пиърс се появи иззад процепа на палатката в чисти, макар и измачкани панталони и риза — свещеническите дрехи бяха разпределени между някои от съседите му по болнична койка. Отначало те се бяха поколебали. Дрехи на свещеник. Не че някой от тях беше католик, но предвид съществуващото положение, изглежда, никой нямаше желание да предизвиква съдбата, без значение чий Бог е намесен. Но после решиха, че сигурно ще свършат работа, когато застудее. Не му се наложи да ги убеждава дълго, че дрехите ще са по-полезни за тях, отколкото за него.
Бяха минали четирийсет минути, откакто Мендравич беше отишъл да потърси нещо за из път. Каквото намери — вода, храна и най-важното, транспорт на запад. Ако бе възможно, към Подгорица. Това не бе най-удобният път, но безспорно бе най-бързият. А при това небе, набъбнало от дъждовни облаци, и двамата разбираха, че е по-добре да потеглят преди всичко да се превърне в безкрайно кално блато. Мендравич, който се бе погрижил всеки от мъжете в палатката да пийне по няколко глътки коняк, който бе донесъл, се бе заел със задачите, без да иска от Пиърс повече подробности около промените в плана. Това припомни на младия свещеник колко удобно е да имаш приятел, който да се грижи за теб. Отново.
Отново благосклонност свише.
Но божествената воля не се потвърждаваше единствено от успокояващото въздействие на Мендравич. Нито от неговото внезапно появяване — той бе идеалният водач за предстоящото пътуване. Тези неща много лесно биха се превърнали в потвърждение на вярата. По-скоро всичко бе свързано с объркването, което донесоха — новината за Петра и момчето, изгарящото нахлуване на действителността в изолирания досега живот на Пиърс. Това, което потвърждаваше Божественото тук, както и в Атон, бе бруталността, съществуваща в самата природа, вградена в самата истина. Нещо, което не изпробваше вярата, но определяше самата й същност: груба, разтърсваща, понякога дори мъчителна, но в крайна сметка човешка. Жива вяра в нейната пълна мяра, един духовен екстаз, роден от истинската борба; човешкото битие, рисувано с груби линии. Изчезваща заедно със спокойствието, подхранвано от манастирското уединение. Клеймото на удовлетвореност можеше само да замъгли яснотата, да я прихлупи под мъгла от самовнушено блаженство. Вярата изискваше противопоставяне. Яснотата изискваше издръжливост и упоритост.
Едва сега Пиърс бе започнал да проумява това.
— Баба Пиърсич? — Едно десетинагодишно момче го гледаше. Беше измършавяло от недостига на храна и липсата на истински дом, но в очите му все още имаше следа от оживление, искрица енергия. Изглежда, му се искаше да пита нещо свещеника, ала промяната в дрехите го бе смутила.
— Отче?
— Да, аз съм. Какво има?
— Някакви мъже. Дядо ми каза. Дошли са отвън. Искат да те видят.
— Казали ли са какво искат?
Момчето продължаваше да го гледа. После посочи към западния портал.
— Някакви мъже. Търсят те. — И изчезна сред плетеницата от палатки и въжета.
Мъже отвън. Странен начин да се опише някой. Пиърс знаеше, че момче на тази възраст няма да има проблем да определи униформата на всеки хуманитарен работник от лагера, както и на хората от АОК, НАТО и албанската полиция. Мъглявото определение „някакви мъже“ му подсказваше, че страховете на момчето са оправдани.
Първата му мисъл беше за австриеца. Бяха минали пет дни, достатъчно време, за да стане нетърпелив. Пиърс се мъчеше да вярва, че Аниели все още им трябва, независимо дали бяха определили местоположението му, или не. Да го открият — може би обаждането на Мендравич до Рим и търсенето на изгубен свещеник в бежански лагер беше достатъчно указание, — но това беше все още половината от битката. Те все още се нуждаеха от него. Молеше се на Бога по същата причина да пазят още жива и Чечилия Аниели.
А може би бяха успели да го проследят гърците? Откриването на колата на Андракос, връзката между
