Той си проби път през тълпата и стигна до входа на номер 201, сграда забележителна със съвсем обикновения си вид: четири етажа сиво-черни тухли, притиснати между два елегантни бутика. Върху безликите манекени бяха навлечени модни мъжки дрехи. Вътрешността на магазините отразяваше строгостта на сградата — по празните стени дори не се виждаха много тоалети. Лудовизи никога не бе разбирал причината за това.
Бръкна в джоба си за ключовете и внимателно се огледа, за да е сигурен, че никой не проявява специален интерес към него. Доволен, той натисна бравата и влезе.
Миризмата на влага го удари в ноздрите. Той захлопна вратата зад себе си и запали осветлението — разрухата наоколо пролича съвсем ясно. Зад тясното коридорче имаше стръмна стълба към втория етаж, силно изхабена, обградена от стари ръждясали перила. Потъмнял кафяв килим, раздърпан и целият в лекета, се гънеше по всяко стъпало, но бе достатъчен да омекоти стъпките и да заглуши скърцането и пукането на дъските отдолу. Стените бяха облепени със сини и бели тапети — цветя и вази, доколкото можеше да разбере — напразен опит да се освежи входното помещение. Напластяваният с години цигарен дим ги бе покрил с жълтеникавокафяв прозрачен филм, освобождавайки ги от тази отговорност. Просто малка мрачна пещера, висока четири етажа.
И все пак за момент мястото успя да пренесе Лудовизи в друго входно помещение, в друга, отдавна съборена сграда, въздухът там бе наситен със звуците на скрибуцащи цигулки и духови инструменти. Малката консерватория на доторе Масачо в Равена: огромният крак на мъжа, отмерващ ритъма, дебелите пръсти, прелистващи страниците на нотите, впереният поглед към младия Лудовизи, който се опитваше отново и отново да изпълни противната триола, но все не успяваше да я изсвири по-добре. Беше по-добър при двутактовия ритъм. Стая след стая, пълни с млади виртоузи, всички талантливи, с малки изключения, достатъчни, за да раздразнят великия Маестро.
Лудовизи не бе пипвал кларнет от четирийсет години, сградата на улица „Кондоти“ № 201 го вдъхновяваше да опита отново.
Това беше така, защото несъмнено старият дом събуждаше много по-мощни асоциации, отколкото музиката на Моцарт и Вивалди. Колкото и да изглеждаше странно, номер 201 беше хранителната почва за най-разтърсващия финансов скандал в историята на Ватикана. Една доста пикантна историята, помните ли? Снимката на Роберто Калви, увиснал на въжето под лондонския мост „Блекфайърс“ през юни 1982 — край на една незабележима кариера, неразкрита измама, блестящо осъществена, сред цялата бъркотия, от фон Нойрат. Това, че покрай многото „специалисти по заговора“ пресата успя да изопачи фактите около смъртта на Калви, правеше схемата на кардинала още по-гениална. Историята бе толкова интригуваща, че не друг, а самият Марио Пузо й намери място в трилогията „Кръстникът“. Масонство, пране на мафиотски пари, смъртта на Иоан-Павел Първи. Всичко това бе някак свързано. Лудовизи още се усмихваше, като се сетеше за този случай.
Честно казано, фон Нойрат никога не се бе замислял да проваля престижа на института за религиозни дела, ИРД — известен на външния свят като „Ватиканската банка“. Поне в началото. Целта му беше много по-ограничена и бе насочена към някой си Личо Джели, главен съперник за ранга сумус принцепс, най- високия пост в Братството.
Роден през 1919, Джели бе избрал по-скоро политическия, отколкото религиозния подход към манихейството, прониквайки в батальоните на черноризците в Испания през 30-те години, а по-късно в СС- дивизията „Херман Гьоринг“. През петдесетте вече бе заел позиция като водещ играч в италианските тайни служби, активни участници в операциите „Гладио“ и „Опора“ — водещите сили на Запада в изграждане на антикомунистически нелегални отряди в случай на съветско нападение. Но когато времената изглеждаха идеални за осъществяване на „Голямото пробуждане“, Джели излезе на преден план и отвсякъде започнаха да го забелязват. През 1960-а той се оттегли в полза на много по-младия фон Нойрат — вече беше решил, че връзката му с манихейството е изживяла полезността си. Обикновеният фашизъм беше много по- приемлив.
Тъй като имаше достъп до най-чувствителните разузнавателни досиета в Европа — изнудването бе най-сигурният начин да напълни касите си, и петнайсет хиляди оперативни работници на разположение, Джели създаде „Пропаганда дуе“: частна армия в сянка, с пипала, простиращи се във всяка сфера на италианския живот. По време на процеса срещу него през 1983 година един от прокурорите твърдеше, че в края на 60-те П-2 е включвала „трима членове от правителствения кабинет, няколко бивши премиер- министри, четиридесет и трима членове на парламента, петдесет и четирима висши държавни служители, сто осемдесет и трима офицери от армията, флота и военновъздушните сили (включително трийсет генерали и осем адмирали), съдии, водещи банкери, издателя на най-тиражния вестник в страната («Кориере дела Сера»), университетски професори и ръководителите на трите главни разузнавателни служби“. Макар че бе ограничена в сферата на италианската политика, П-2 можеше да създаде сериозни проблеми, особено като се имаше предвид колко добре Джели познаваше манихейската клетъчна структура.
Отначало фон Нойрат бе действал внимателно. По-скоро искаше да контролира Джели, отколкото да го унищожи. Той осъзнаваше, че „Пропаганда дуе“ е съвършено средство за отклоняване на вниманието на всеки, който би искал да разкрие група като тази на манихеите, и създаде мита за Ложата — заговорите тогава бяха доста на мода, особено след убийството на Кенеди. Фон Нойрат пусна слуха, че П-2 всъщност е последният наследник на дълга поредица тайни общества, свързани с кръстоносците — масоните, Военният орден от Малта, карбонарите. Една организация, с която шега не бива. Също така, на майтап, пусна и слуха, че Ватаканът финансово подпомага операциите им в името на новата борба срещу безбожната левица (в крайна сметка ИРД бе имала през годините доста съмнителни връзки с „Паяк“ и ОДЕССА — мрежи, извеждали много бивши нацисти от Европа. Дали не се занимавала с това и П-2?). Няколко добре подхвърлени фрази в подходящите кабинети бяха достатъчни, за да оформят клюката. И докато Джели продължаваше своята мръсна война — между другото, на много елементарно равнище — именно фон Нойрат забеляза, че П-2 е свързана с многобройни незаконни действия в Европа и Близкия изток. От продажбата на оръжие до покупките на суров нефт. Чудесна възможност да се провери какво влияние може да има един манихей. На практика в периода около края на 70-те беше практически невъзможно, ако разчоплиш нещо, свързано с „черните афери“, да не чуеш името „Пропаганда дуе“. Според хората от разузнаването влиянието на Джели се простираше от Южна Америка (Хуан Перон) до Съединените щати (Алекзандър Хейг и правителството на Никсън). Това, че П-2 всъщност беше замесена само в около 10 % от тези действия, за тях не означаваше нищо. Джели бързо бе провъзгласен за „Кукловода“ и беше държан отговорен за всичко. Онези, които търсеха заговори, намериха своя демон.
Фон Нойрат — може би наивно (макар че Лудовизи никога не би се съгласил с подобно мнение) — беше предположил, че с времето една от многото международни организации, борещи се срещу организираната престъпност, ще проникне в тази машинация и ще сложи край на всичко. Но това не беше главният му мотив. Всъщност влиянието на Джели започваше да засяга репутацията, която фон Нойрат бе запазил за себе си. Митът се бе превърнал в реалност. Ватиканът и Мафията вече се оказаха двете основни сътрудничещи сили на П-2. Очевидно лукавството не бе свършило добра работа.
Колкото повече фон Нойрат се радваше, че П-2 разсейва всеки търсещ поглед, толкова повече разбираше, че Джели се превръща в истинска заплаха. Колкото по-активна ставаше Ложата, толкова по- сигурен ставаше той, че старият му съперник ще търси място, за да изпере парите, получавани от не толкова безобидни афери, като пази контактите си с ИРД. И тук се включи Роберто Калви и разположената в Милано „Банко Амброзиано“. Калви беше в джоба на фон Нойрат още от средата на 60-те, когато банката трябваше да преодолее няколко трудни години. Под прикритието на частни инвестиции манихеите с удоволствие бяха готови да помогнат. Инвеститорите се съгласиха да съдействат и Калви стана посредник на Джели. „Амброзиано“ започна да върти мръсните му пари. А Ватиканът остана чист.
Докато фон Нойрат не нареди на Калви да развали работата.
Скандалът около Калви, блокирането на близо 1,3 милиарда долара на Джели в „Банко Амброзиано“ и връзките му с мафиотските пари, изпрани през ИРД, се превърнаха в уводни заглавия на първите страници на вестниците през 1982 година. И снежната топка се затъркаля надолу. „Самоубийството“ на Калви принуди Ватикана да създаде нова, независима комисия във вътрешните си финансови среди, в която бе включен един от най-младите й членове — наскоро назначеният финансов анализатор Артуро Лудовизи. Крайните резултати: отвътре бе разтърсено самото сърце на папството, Джели бе арестуван и хвърлен в затвора — съобщено бе, че се е опитал да избяга от швейцарските си пазачи през 1986 година, два дни по-късно
