— Месеци.
Тя присви очи и започна да рови в папките на бюрото.
— Само защото сте католик, отче. — След момент в ръката й се появи един-единствен лист. — След час заминава медицински транспорт до Кукеш. Не им достига един човек. — Той не беше сигурен дали желанието й да го уреди е свързано с молбите му, или с досадата от одевешната разправия с колежките й; всъщност това хич не го интересуваше. — Сигурен ли сте, че това ви устройва, отче? Кукеш е…
— Много по-спокоен, отколкото Омарска навремето. — Споменаването на бившия сръбски лагер я завари неподготвена, в очите й се мярна новопоявило се уважение. — Бях там през 1992. Мисля, че ще мога да се справя и с Кукеш.
Тя издърпа друг лист, накара го да се подпише на няколко места и му подаде ламинирана карта.
— Камионът ще бъде на западния портал след час. — Преди да успее да й благодари, двете й колежки отново се втурнаха вътре, още по-бесни. Пиърс понечи да тръгне, но жената го спря.
— Отче — каза тя, като се приведе към него. — Аз… не съм се изповядвала… откакто съм тук…
Пиърс се усмихна и осъзна колко отдавна не е изповядвал никого.
— Разбирам. Ще ви изчакам отвън.
Щеше да направи всичко по силите си в Кукеш. Да изкара поне един ден. Да оказва помощ. Но споменът за гласа на Аниели му подсказваше, че няма да може да продължи новата си мисия много дълго.
След два часа седеше срещу един служител от Червения кръст в каросерията на камиона; до него седеше един млад индийски лекар. Никой не се мъчеше да поддържа разговор, а изровените коловози съвсем не допринасяха за това.
Друсането успя някак си да заглуши и тътена на експлодиралата мина.
— Кога?
Блейни погледна рисунките на стената, без да ги вижда — беше съсредоточен изцяло върху гласа от другата страна на телефонната линия.
— Вчера. Около обед.
— И аз разбирам чак сега, така ли?
— Смятаха, че ще могат да го хванат преди това…
— Преди да разберат, че са го изтървали ли?
Мълчание.
— Смятахме, че пътува към Атон, и…
— Разбира се, че е заминал за Атон — каза Блейни. — Дори и кардиналът знаеше това. Обаждането беше в пет часа тази сутрин. И сте сигурен, че не е бил ранен на гарата на Каламбака?
— Да… казвам ви, че веднага стана. Няма наранявания. Но, както казах…
— Знам. Никой не е бил достатъчно близо до него, за да разбере с точност. — Блейни пое дълбоко дъх. Не можеше да си позволи да се разгневи. — Добре. Ще приемем, че е тръгнал на запад. Моето предположение е, че ще се отправи към Босна, може би към Албания. Очевидно познава региона. И знае, че там трудно може да бъде намерен. Трябва само да се надяваме да направи грешка.
— Да, отче.
— И настоявам да се свържете с мен в момента, в който установите контакт. Следващия път направо с мен — с никого другиго. И без отлагане. Наясно ли сме по този въпрос?
— Да, отче.
— Добре. — Блейни изчака. — Тогава върви с мир, сине мой. — Той затвори телефона и се обърна към жената, застанала на вратата. — Казваш, че си говорила с него, Джанета?
— Да, отче.
— Но не си го видяла?
— Не, отче. Само през прозореца, докато си отиваше.
— И не каза, че иска да ме види? Не спомена, че… има нещо, което трябва да ми покаже?
— Не, отче.
— Добре — каза той. — Благодаря ти, Джанета. Можеш да си тръгваш.
Тя кимна, после излезе и затвори вратата.
Блейни отново се вгледа в картините. „Няма наранявания.“ В крайна сметка това бе добра новина.
Пиърс бе имал късмет — няколко ожулени ребра, малко разтегляния, натъртено рамо. Най-лошо беше мозъчното сътресение. Трябваше да минат четири или пет дни преди лекарите в Кукеш да му позволят да си тръгне.
Човекът от Червения кръст и младият индус се бяха измъкнали почти невредими. Шофьорът обаче не бе в същото положение. Лежеше до Пиърс, от ръцете му висяха системи и различни тръбички, и почти не даваше признаци на живот, с изключение на лекото повдигане и спадане на гърдите. Горещината в палатката едва ли му се отразяваше добре.
Беше минал ден и половина след инцидента и едва сега Пиърс можеше, поне отчасти, да съсредоточи мислите и молитвите си за тежко ранения. И все пак се чувстваше по-добре. Достатъчно, за да се измъкне от завивките си. Изправи се, пристъпи към входа на палатката — болката в главата му пулсираше — и излезе навън.
Това, което видя, го накара да мисли за Блаце като за курорт. Почти можеше да вкуси смрадта, с всяко поемане на дъх. Имаше хиляди и хиляди тела, по-скоро животински, отколкото човешки, навсякъде — накъдето и да погледнеше. По времето на войната в Босна беше посещавал два или три подобни лагера, но нищо не можеше да се сравни с бъркотията и блъсканицата, пред която се бе изправил сега. Стотици малки палатки, щръкнали върху кални полянки; тук-там бе нахвърлян чакъл — там, където инженерите от специалната служба на Червения кръст се бяха опитали да отводнят терена. Тоалетните бяха в една редица на стръмен склон — гравитацията бе най-сигурно средство срещу задръстването. Навсякъде въженца, опънати от палатка до палатка, с провиснало по тях пране. Жилища под открито небе, на равнището на очите. Пиърс знаеше режима — за пране можеше да се използва само събираната дъждовна вода.
Самият град бе обстрелван до неузнаваемост и дори година след официалното прекратяване на огъня бе в ужасно състояние — залепен върху калното платно на унилия пейзаж.
Малкото останали сгради се използваха за болници. Както му бяха казали, претрупването в лагера беше започнало да взима жертви, особено с настъпването на топлото време. Влажността означаваше мухи; мухите носеха заплаха от епидемия. От няколко седмици една част от лагера бе изолирана, макар и да не беше поставена под истинска карантина. Там членовете на семействата настояваха да останат заедно и хуманитарните организации трудно можеха да ги убедят да не го правят.
Час ходене. Само толкова можа да издържи при първото си излизане.
Много му се искаше да тръгне — гласът на Аниели не го оставяше на мира, — но знаеше, че докторите имат право. Трябваше му време, за да се възстанови. Това, което сигурно не разбираха, беше колко много повече му бяха дали всъщност.
В следващите дни, докато главата му се проясняваше, правеше каквото може. „Баба Пиърсич“ (Баща; отец (алб.). — Б. пр.) отново работеше като свещеник. Жени, деца, старци — последните с обичайните плоски шапчици, дебели вълнени жилетки и безкрайни катове дрехи върху себе си — всички изглеждаха странно спокойни, докато бяха с него. Онези, които знаеха, че не могат да напуснат лагера, също искаха да си беседват с отеца. Не за Бог или за вярата, а просто така — да си поговорят. Беше пълно със селски ходжи и духовни лица, които можеха да извършват по-сложните мюсюлмански ритуали.
През нощта спеше колкото му е възможно, като се опитваше да не обръща внимание на откъслечните писъци в лагера. Насилието, като вирус, се разпространяваше дори и сред преследваните. Това само изостряше спомените му. Никой не говореше за изнасилване. Може би беше много болезнено за засегнатите жени, а и бащите и съпрузите сигурно мислеха за жертвите като за нещо отвратително, завинаги омърсено, независимо от обстоятелствата или кои точно са насилниците. Доказателство, че варварството няма любимци.
Не беше трудно всичко това да изтласка „Ходопория“ от съзнанието му.
На петата сутрин отиде в медицинската палатка. Шофьорът все още бе проснат на голите дюшеци.
