големия град Валядолид, сборище на монаси от ордена на свети Йероним, винаги ревностни при работата си за Спасителя. За онези, които идваха в нашето абатство, ние бяхме лечители за слабите, верни на думите на Рим и крепки в нашата католическа вяра. За нас, ние бяхме послушници на Големия пророк, мъже, които очакваха знаците на „Голямото пробуждане“.
През зимата на 1504 година навърших шестнайсетата си година. След като девет, усилени сезона бях изучавал пътищата на Живото Евангелие, ми беше наредено да направя голямо пътуване, тъй като моето бъдеще било посветено на намирането на изгубения свитък. Никой от моя беден манастир не бе получавал толкова висока мисия. Защо тази висока чест се падна на мен, не знам. Нито намерих отговор през тези изминали двайсет години. Бърз с ума си и с лек дух, знаех, че само волята на Мани и нищо друго ще осигури успеха ми.
С голямо желание и старание заминах от Паленсия за двореца на кардинал Вобон, мъж с голямо влияние в двора на френския крал и брат, посветен на преоткриването на свитъка. Прекарах много месеци под неговото наставничество, изучавах историята на свитъка и се запознавах с чудесата на „Ходопория“. Моят ментор беше човек с безкрайно състрадание, чистота на сърцето, макар че стремежът му да открие на всяка цена свитъка понякога ми тежеше — толкова трескаво беше желанието му. Не след дълго обаче започнах да споделям голямата му амбиция — още веднъж волята на Мани сочеше, че ще успея, подготовката ми вървеше бързо. С последния сняг, добре подготвен и екипиран, напуснах Париж.
Щях ли да продължа да нося своята мисионерска посветеност и извън неговите порти? Щях ли да бъда достатъчно решителен? Как би могъл да се промени светът сега. Но нищо от това не стана. Бях момче на шестнайсет години, незнаещо, че няма да види повече нито Франция, нито любимата си Испания, близо двайсет години. И може би, пиша го сега, никога отново. Знам, че това просто е наказание за живота, който водих.
Това е цената на слабостта.
Първите години на моето пътуване минаваха и си отиваха със скорост, която сега ми е трудно да определя, загубени в стремежа за опрощение, което постоянно се борех да получа. Първо в Лион, после в Милано, Бремен, навсякъде бях убеден, че проследявам отдавна загубени следи на писмата от свитъка; вместо това потънах в разврата на епохата. Седемнайсет години позволявах светът на мрака да ме изкушава, не с вино и меса, не с плътски неща, ас един особен вид самоизмама; душата ми бе непостоянна в задълженията си към Светлината. Както и свети Августин преди мен, и аз бях много млад или много горделив пред изискванията на такова пътуване; вярата ми бе здрава, но главата ми бъкаше от въпроси, не виждах ясно мястото и задачата си в този свят. Дали свитъкът, неговото значение бяха собственото ми изкупление на греховете? Умът ми бе объркан, вълна от нерешителност ме потопи в един свят, който не успявах да разбера. Може би бях много неук. Любовта ми към Бога и вярата ми в Мани не ми помагаха в задачата, която изпълнявах. Изпитание на волята? Може би. Не мога да кажа. Ако е така, бях изпитан и се провалих.
Колко често бях имал желание да препиша няколко стиха от Живото Евангелие, да нося със себе си думите на Мани, за да укрепя собствената си воля. Тогава може би щях да превъзмогна собственото си пилеене (или по-скоро гордостта ми говори отново?) Но да нося такива неща беше твърде опасно, маската на добър католик никога не трябваше да се излага на риск. Бях се научил много добре да изпълнявам тази роля, собственото ми корумпиране не бе изключение в света на разгулната папска църква.
И така, в покварен живот, преминаваха годините, за които говоря и които дори и сега поглъщат по- голямата част от християнския свят. Когато онзи еретически свещеник се възправи, трябваше да забележа знака и да изляза от вцепенението си, да уловя възможността да се възправя отново пред очите на Мани. Но не го сторих. Вместо това реших, че този Лутер е Брат на Светлината, възгледите му, насочени срещу Рим, доказваха това. Бях убеден, че той е открил „Ходопория“, иначе защо щеше да разклаща така портите на нечистата църква? Сигурно думите му във Витенберг бяха прелюдия към „Голямото пробуждане“. Сигурно това доказваше намесата на великата ръка на Мани. Още веднъж се самозалъгах. Лутер не беше брат, неговото послание беше за разделение, а не за обединение.
Колко предразположен бе светът за подобно надигане. Какво чудесно време „Ходопория“ да възвести своята воля. Колко нещастно бе моето собствено съществувание.
Накрая събуден от бълнуването си, можах само да разбера моята погрешност. Като Йона към Тарсис, побягнах да изпълня моята задача към Изтока и града на турците. Мога ли да твърдя, че знаех, че ще намеря свитъка между стените му? Трябва да призная, че не бе така. Отивах в Константинопол, за да се заровя в един непознат свят. Въпреки моите заблуди Мани направляваше стъпките ми. Дори и с всичките ми човешки слабости Той ми позволи да открия семената на моето спасение.
Историята на моето изкупление е свидетелство за могъществото на Мани…
Пиърс пробяга по следващите няколко страници — собствената версия на Рибаденейра на „Изповедите“ — неговото спасение, подобно на това на свети Августин, на трийсет и три годишна възраст, докато седял в една градина в Истанбул. Но докато свети Августин бе извоювал победа над плътта — „дай ми непорочност, дай ми постоянство, но не ми ги давай още сега“ — Рибаденейра се бе борил с един далеч не толкова осезаем противник: собственото си съмнение.
Пиърс се замисли дали подобна несигурност е обединяваща черта на всички, които са търсили свитъка. С всяка измината страница чувстваше по-голяма привързаност към непознатия монах-йеронимит.
И отново, не можеше да не си зададе въпроса колко сериозно приема всичко това. Фразата „Вземи и прочети“ отстъпи на обнадеждаващата, макар и вече позната „Онзи, който влезе, може да види Светлината“. Явно Рибаденейра бе избрал фразата, след като бе видял свитъка и дешифрирал посланието му. Освен това бе направил разказа си много четивен. Твърде любопитни бяха историите за среднощни обиколки на изоставени църкви, тайни послания, изпращани от православните свещеници, появата на самия Мани, дошъл, за да насочи заблудилия се брат по верния път — всичко това в крайна сметка бе довело монаха до „влизането“ в една църква от единайсети век и скриването на свитъка в една от отдавна забравените крипти. Скоро след това дешифриране на текста, връзката със „Свети Фотий“, Криптата на Закрилника. Възнаградено благочестие. Възвърната увереност.
Пиърс само можеше да се надява на такива резултати.
Издирил „Ходопория“ обаче, запознал се със съдържанието й, Рибаденейра незабавно бе взел решение, че братството на Мани (и светът въобще), не е готово да се срещне с неговата сила. Сигурността му очевидно е била примесена и с изблик на неосъзната гордост.
Колко много от Чистия език се долавя в тези страници. Колко прости са словата, колко ясен е изворът им. Но тяхната сила изисква твърде много от нас, истината е много голяма, за да я понесем. Дали това са богохулствени мисли? Може би. Но това е богохулство, на което не можем да се противопоставим в наши дни. Много неща сега пречат „Ходопория“ да разгърне цялата си сила. Твърде много неща ще бъдат загубени в процъфтяващите ереси. И ако не се загубят, ще се използват в помощ на онзи Лутер и това ще попречи на завръщането на Мани. Не. „Ходопория“ трябва да се появи, когато всичко е мирно и тихо, когато папската църква ще е потънала в доволство и няма да е въоръжена срещу противниците си. (Как съжалявам за възможността, която изгубих. Колко дълго ще мога да живея с този позор?) Тогава „Ходопория“ би трябвало да наложи своята мощ и да направи място за пълнотата на Светлината.
Именно тук Рибаданейра предлагаше най-истинското свидетелство за своята вяра. Или единственото рационално обяснение за собственото си бездействие:
Но самият Мани трябва да реши кога ще дойде неговото време. Само той ще знае кога „Ходопория“ трябва да бъде открита.
И след това, сигурен, че действа напълно в интерес на всички манихеи, Рибаданейра се връща в Истанбул, заравя отново свитъка (за някой човек „достатъчно способен, за да поеме задачата“) и добавя още малко към гносиса, така че „след векове“ друг да може да го намери — това се бе оказал Руини — и да „открие пътя към Святата истина“. Мани щеше да пази свитъка добре скрит; Рибаденейра щеше да укрие „Ходопория“.
