Сега, седнал в своя апартамент — привичното време за лягане отдавна бе отминало, — Перети изучаваше записките с огромно внимание. Малко неща от първия дневник бяха привлекли вниманието му: чернова за енциклика на вярата, дълги размишления върху продължаващите избивания в Косово, растящи тревоги за амбицията на фон Нойрат. В края на втория обаче всеки запис започваше да включва редове от нещо далеч извън ежедневните задачи на службата. Изреченията бяха замествани от кратки, набързо надраскани.
Перети четеше:
9 юли: Откритието в Истанбул все още твърде спорно. Документацията разпръсната. Ислямски текст? (Руини убеден, че е ранен гностически.) Източник на езика несигурен. Някаква форма на коптски, арамейски?; загрижен от пристигането на Клайст (К (Н)
13 юли: Източник — древносирийски. Руини не е запознат с езика. Втората част е гръцка (писма?). Отправки към Стария завет (Апокриф? Необикновени фантазии. Пророчески пътувания (Сит като пророк?) Древносирийският текст даден на професор Алиходжа (отдел за коптски изследвания). Р. работи с писмата.
19 юли: Частичен превод (Тайното Евангелие на Йоан (Сит, Енох не е част от гностичната традиция (приписано е погрешно? 3-то или 4-то ст. Писмата около 10-то(?).
22 юли: Гностичен текст само като встъпление. Руини настоява „Съвършена светлина“ (???) (петнайсет версии, вариации). Алиходжа незапознат с „ПХ. Л“, (по-добре). Р. търси текстови указания езикът още проблематичен.
26 юли: Руини има текста. Алиходжа не може да бъде открит(?). Мисли, че има връзка с Атон (Православните?). „Крипта на Закрилника“ (?). Връща се в Рим утре.
30 юли: Ако е Атон, Руини предполага първо ст. (да се провери датировката) (Ако е така, защо Клайст и фон Нойрат са заинтересувани? Руини още не отговаря. Внезапни новини за сърдечния удар на Алиходжа (инсценировка ???). Р. убеден.
5 август: Себастиано също мъртъв. Оставам само аз. Няма следа от текста. Какво за Атон? И къде?
Последният запис свършваше с молитва за Руини, самообвинение за това, че не е видял очевидните опасности, и последен въпрос:
Фон Н > „Съвършена светлина“ > Атон: Заради това зас лужава ли си да се убива?
Перети затвори дневника. Смъртта на приятеля му два дни по-късно беше достатъчен отговор.
Манихейска молитва и Атон. Към какво се стремеше фон Нойрат?
Изчака десетина минути в килията си — достатъчно време, за да се увери, че Никотей не се навърта наоколо. После, без да сваля расото и шапчицата си, Пиърс излезе, тръгна надолу по стръмния склон и стигна до древния „форд“. Три сутринта. Имаше още един час до утринната молитва. Достатъчно време, за да изчезне от планината.
Това, което бе отнело на Генадиос петнайсет минути, отне на Пиърс четирийсет; пътят към Дафни беше не по-малко опасен и по обратния маршрут. С първите зари на утрото — сивкавият небосклон с неохота отстъпваше на слънцето — в пристанището пристигаха и първите гемии. Облечен в расо, Пиърс без труд си уреди пътуване до Уранополис; раницата му беше съпроводена от любопитния поглед на още сънения капитан. Подарък от скорошен посетител, обясни Пиърс. Господ пожелал да я използва. Мъжът вдигна рамене, после подкара гемията. Тази сутрин го интересуваха портокалите, а не волята Божия.
След десетина минути бумтенето на мотора бе заглушено от ехтенето на симандроните — дългите дървени клепала, използвани за призоваване на монасите към молитва — всяко с отделен тембър — дълбоки, резониращи тонове, прилични на глъхнеща китова песен, обикаляха склоновете на планината.
Миналата нощ мелодията им го бе обаяла, бе извисила чувството му на благоговение пред божественото; сега му напомняше само за предстоящото преследване.
Нови десет минути и ехтежът започна да заглъхва: първите лъчи на слънцето надничаха зад кулата в Уранополис, селището вече бе оживено, лодките — заети с товарене на стоки за планината. Самотният монах незабелязано се промуши през оживената улица и лесно намери тясната уличка, където Андракос бе оставил колата, скрита в предутринната сянка. Бързо смъкна шапката и расото, хвърли ги на задната седалка и запали двигателя. След минути бе на аутобана.
Сега въпросът бе: накъде? Трябваше да се откаже от Игуменица, Атина и Солун; новините от „Свети Фотий“ несъмнено щяха да изпратят хора на Ватикана към всяка от трите точки, и то много по-бързо, отколкото Пиърс би могъл да стигне до тях. Нещо повече, той знаеше, че Никотей няма да губи време и ще вдигне по тревога гръцката полиция за изчезването на един от най-ценните ръкописи на манастира. Да не говорим за открадната кола на Андракос. Като имаше предвид ограниченото време и проблемите при различните граници, Пиърс реши да избере България: най-добре бе да заложи на Кулата — според пътната карта в колата дотам имаше час и десет минути, ако не попаднеше в задръстване. Трябваше да се надява, че Никотей ще провери къде е гостът му едва на закуска.
Атон все повече се отдалечаваше, а Светата Дева, изглежда, беше все тъй благоразположена към нето — грижливият й поглед пазеше пътищата почти празни, нямаше и следа от полицията през седемдесетте и пет минути форсиране през гръцката провинция. На негова страна беше и при границата — смяна на граничните служители; мъже, бързащи за вкъщи — свещеническата яка и документите от Ватикана отново бяха достатъчни, за да смажат колелата на бюрократичната машина. Десетина минути след малкия граничен пункт той спря встрани от пътя, въздъхна облекчено и се опита да се съсредоточи върху преминаването на следващия граничен пост.
И едва тогава осъзна, че не знае какво да прави по-натагьк. Всичко след „Сан Клементе“ го беше завъртяло така, че не му бе оставало време за мислене, задачите се нижеха една след друга: малката, подвързана с кожа книжка бе заместила свитъка. Освен това, трябваше да си признае, че след като напусна Рим, нещата значително се бяха променили. Отец Никотей със сигурност бе потвърдил за ролята на фон Нойрат, а също бе и намекнал, че нещо ще бъде „извършено“, че „клетките“ са в готовност — но нещата все още не бяха достатъчно ясни, за да се съберат различните части на пъзела.
Пиърс се опита да систематизира нещата; бръкна в раницата си и измъкна книжката в кожена подвързия.
Първата страница съдържаше познатите му вече манихейски поздрави, този път на латински. Макар и от писмата в „Съвършена светлина“ да го деляха шест столетия — датата 28 април 1521 година бе написана в горната част на листа, „знаците за прием“ оставаха еднакви по форма и съдържание. Новото в оформлението беше един малък триъгълник — половината запълнен с черно, заемащ горния десен ъгъл на страницата. Всичко това, заедно с миризмата от кутията, му напомни нещо, но без да се старае да го открие, той се съсредоточи върху текста.
Там, на книжовен латински, можа да прочете разказа на някой си Игнасио де Рибаденейра:
За онзи, попаднал на тази книга в резултат на грабеж или светотатство, искам да те уверя, че няма да намериш в страниците й нищо, което да те заинтересува. Вземи златните монети, които оставих като откуп. Остави книгата цяла и невредима като твой първи акт на разкаяние.
Този обаче, който прочете „Съвършена светлина“, не бива да позволи на гнева да победи по-добрата част от душата му. По-скоро приеми от мен, Игнасио де Рибаденейра, нещастен брат от манастира „Свети Павел“, най-дълбоките ми извинения за твоето разочарование. Трябва само да си припомниш днешните грабежи, голямата схизма, написана от един еретичен свещеник, и ще разбереш решението, което взех — да скрия „Агиа Ходопория“ далеч от стените на „Свети Фотий“. Ако прецениш, че съм действал необмислено или поради страх, знай, че решението ми бе продиктувано от най-силна и права вяра и ръководено от ръката на Мани.
Пътуването ми до „Ходопория“ започна през втората година от управлението на Джулиано де ла Ровере, познат на християнството като папа Юлий Втори. По това време мястото ми в света беше на север от
