Никотей го погледна; притеснението бавно отстъпваше на дълбоко разбиране.
— Свитъкът? — Значението на това, което каза, го порази. — И той те доведе тук? — Очите му се разшириха още повече. — „Агиа Ходопория“ е тук. — Погледът на монаха се местеше трескаво от ямата към кутията, от стъклената купа към подвързаната с кожа книга. — Това не може да бъде. „Ходопория“ би трябвало да е…
— Много по-стара — отряза Пиърс. — Да. Знам.
„«Агиа Ходопория» — помисли си той. — «Свещеното пътуване». Съкровището, скрито грижливо почти хилядолетие.“ С две думи Никотей бе показал, че не само е запознат със скритото познание на „Съвършената светлина“ — нещо запазено не само за римските манихеи, — но също и пълното си доверие в Пиърс: кой друг освен манихей от най-висок ранг би знаел подобни неща? Първото отхвърляше всички съмнения; последното даваше на Пиърс свободата да задълбае повече.
— Значи го притежаваш — промълви монахът. — Писмения текст на „Съвършена светлина“? — И огледа криптата като учудено дете, като че ли напълно забравил за Пиърс.
— „Ходопория“ е била тук. И ние не сме знаели.
— Да — каза Пиърс.
Очите на монаха бяха приковани в гоблена на Мани, гласът му звучеше отнесено.
— Ние знаем, ние сме израснали с разкази как свитъкът е скрит от нашите врагове. Скрит така добре, че е бил загубен дори за нас. Или откраднат. Или унищожен. Митът за „Съвършената светлина“. Защото сигурно такава е била волята на Мани. — Той отново се обърна към Пиърс. — И вярваме, че един ден някой ще го открие, ще разгадае загадките му и ще намери пътя към „Агиа Ходопория“. Юношески фантазии. — Усмивката му се разшири. — А сега ти си тук. Ти си този мъж. — Лицето му се озари от истинско възхищение. — Кажи ми къде го намери? Имам предвид свитъка. И кога?
— Преди няколко седмици. — Пиърс позабави отговора си. — Трябваше ни време, за да го разгадаем.
— Естествено. — Монахът внезапно разбра, че все още стиска оръжието, и бързо го прибра в джоба си. — Разбираш нашата предпазливост. — Той приседна на ръба на платформата. — Ако ни беше съобщено, щяхме да помогнем…
— Така беше по-добре.
— Разбира се. — Той кимна; в тона му, дори и в държането му личеше ново отношение. Пиърс разбра, че ако не друго, то всеки манихей знае мястото си в йерархията. Никотей наистина вярваше, че мъжът, който бе открил изгубения свитък — и който сега имаше достъп до „Ходопория“, — е дошъл от най-висшите редици на църквата; това беше достатъчно за дълбоко уважение. Пиърс нямаше желание да го разубеждава. Някъде дълбоко в съзнанието му изплуваха думите на Джон Джей — съвети към един току-що ръкоположен свещеник, млад мъж, чувстващ се неудобно от напрежението при изповядването: „Посей семената, Иън. Дай им възможност да свалят товара от плещите си. И слушай.“ Странно колко подходящо звучаха думите сега в тази необичайна обстановка.
— Сумус принцепс взе решение — каза Пиърс, пробвайки почвата.
— Разбира се — кимна монахът. — Той винаги е бил очарован от мисълта за „Ходопория“.
„Той“ — помисли си Пиърс. Някой, не нещо. Покана за нова проба.
— Можеш да разбереш защо той искаше да държи всичко във възможно най-голяма тайна. Особено — добави той, без да е сигурен точно какво цели — предвид събитията от последните дни.
— Кардиналът винаги е бил предпазлив човек — отвърна монахът.
Пиърс се опита да прикрие огромното си учудване. Кардиналът? Дали Никотей току-що не бе потвърдил съучастието на фон Нойрат? Нямаше избор, освен да продължи.
— Нищо — продължи той, — дори „Ходопория“, не трябва да попречи на избора.
— Разбирам. — Монахът отново кимна. — Представям си. С „Ходопория“ той би могъл да използва Рим както никога досега. Ще се справи с всичко.
Отново Пиърс бе принуден да сдържа реакцията си. Да използва Рим както никога досега? Какво друго имаше предвид Никотей освен Нойрат на папския престол? И да се справи с какво? Един манихей във Ватикана… пречистването към „единствено истинската и свята християнска църква“?
Преди Пиърс да успее да отговори, очите на монаха блеснаха с внезапно прозрение.
— Или това е другият път? — Изчака какво ще каже Пиърс, но като не получи отговор, продължи: — Клетките бяха поставени в готовност, защото той е предвидил откриването на „Ходопория“? Което означава… че освободеното място в Рим не е било просто късмет?
Клетките… поставени в готовност. Пиърс знаеше, че трябва да опипва почвата внимателно; и въпреки това подхвърленото от Никотей изискваше по-голяма яснота.
— „Ходопория“ и „Голямото пробуждане“ вървят ръка за ръка — каза Пиърс. — Клетките трябва да имат готовност за действие.
— Църквата ще бъде една и Неговото име — едно — повиши глас монахът. — Но това не е „Ходопория“, нали?
Без значение колко много му се искаше да научи нещо повече за клетките, Пиърс знаеше, че няма избор, освен да продължи мисълта на Никотей. Монахът може би не знаеше много за това, което ставаше извън собствената му клетка. Шепа монаси на склона на една планина не можеха да играят кой знае каква роля в „Голямото пробуждане“. Но въпреки това Пиърс само можеше да съжалява за пропуснатата възможност.
— Не, поне от това, което видях — отвърна той. — Не.
— Тогава какво е това?
Беше въпрос, на който не бе имал време да потърси отговор дори за себе си.
— Друга част от загадката може би?
— Да — кимна монахът. — Но все пак сигурно ще му направи удоволствие като чуе за това.
— Да.
— Може да телефонирате след първата молитва, ако искате.
— Да телефонирам? — Този път Пиърс не можа да скрие учудването си.
— Восъчните свещи не означават непременно външни нужници.
— Разбирам. — Пиърс пусна най-искрената си усмивка. За голямо негово облекчение Никотей бе изтълкувал реакцията му погрешно.
— Имаме телефон, имаме факс. — Той посочи към стълбите. — Дори и нещо във вратата. Поставихме го след инцидента в Голямата лавра. Бяхте първият, който го задейства. Така разбрах, че сте тук.
Пиърс кимна. Колкото и да искаше да чуе гласа от другата страна на линията, си даваше сметка, че не може да става и дума за контакт с Рим. Това можеше да потвърди ролята на фон Нойрат, но и означаваше той самият да се разкрие. Без „Ходопория“ не разполагаше с никакъв лост за действие, с нищо, с което да ги притисне.
— Трябва първо да разгледам това — каза той, взе книгата и я пусна в джоба си.
— Разбира се. — Никотей беше стигнал до горното стъпало.
Пиърс се наведе и постави камъка на място. Иисус отново беше в редицата заедно с другите пророци. Междувременно монахът гледаше криптата; на лицето му се четеше ново преклонение.
— „Агия Ходопория“ — промълви той. — Кой би помислил за това?
Пиърс прибра стъкленицата, кадифето и кутията и го последва по стълбите. И също огледа криптата.
Нищо чудно, че погледът му се спря на Мани. Несъмнено бе резултат от изтощението му, но Пиърс видя как в очите на Великия пророк пробягва загриженост.
Може би имаше в ръцете си по-голяма сила, отколкото предполагаше.
Кардинал Джакомо Перети прелистваше дневниците — тук покойният бе отбелязвал всяка своя мисъл — лична или папска. Бонифаций беше записвал методично всичко и бе заключвал дневниците си в бюрото до леглото, това бе известно само на най-близките му сътрудници и приятели. И в онзи момент Перети беше взел единствения ключ, окачен на безжизнената му шия, бе грабнал последните три тома — от юни до август, и ги бе изнесъл незабелязано от хората на охраната. Това бе станало няколко дни преди който и да било от тях да реши да прегледа личните вещи на папата.
