света вестници и бе намерил само объркана смесица от отговорите и въпросите по повод декларацията на Алианса на вярата. Беше запазил „Таймс“ за последно. Най-добрата проверка за издръжливостта му.
Заглавието на първия материал казваше всичко: „Монахът Савонарола в цивилен костюм“.
Той се облегна и зачете:
Вчера Найджъл Харис, бивш изпълнителен директор на Съвета по духовните ценности, започна най- новата си кампания, за да се наложи като морален маяк на Запада. Най-скорошното му усилие доби формата на един много мъгляво определен Алианс на вярата, група, която се разпростира широко — от Холивуд до академичния свят, от Уолстрийт до Църквата. Определено твърде широка основа. Със система от Дванайсет ръководни принципа (броят им е чисто съвпадение) новите апостоли на моралната общност заявяват, че е дошло времето да се противопоставят на онези елементи в обществото, които заплашват основните устои на приличието. Техният отговор е: общокултурно, общоверско усилие, „лишено от политически амбиции“.
Докато на абстрактно равнище приветстваме господин Харис и колегите му за загрижеността им, то посланието за мисията на Алианса повдига сериозни въпроси. Макар че не определи точно центъра на кампанията, той спомена бегло къде може да очакваме да се намеси неговият Алианс: рап музиката, Интернет, еднополовите бракове, молитвите в училище и др. Изглежда някак си неубедително да се твърди, че няма политическа програма, когато Алиансът се стреми да се намеси в толкова оспорвани проблеми.
Още по-смущаващо е амбициозното определение, според което в Алианса на вярата „религиозните различия отстъпват в интерес на едно по-широко духовно издигане“. Стремежът на г-н Харис към толерантност е спорен, особено като се имат предвид бившите му съидейници от Съвета по духовните ценности, които стояха твърдо настрани от подобна намеса. Това, че той характеризира желаното единение като отговор на „заплахата от страна на тези, които разглеждат свещената война като форма на дипломация“, също рисува противоречива картина. Да се използва ислямът като плашило едва ли е най- добрият път да се укрепват и утвърждават приличието и моралът.
Защото монахът Савонарола от петнайсети век, бичът на…
Харис бегло погледна последния абзац — историческа отправка, нещо като финален акцент на статията, строго напомняне за съдбата на флорентинския проповедник, загинал от ръцете на собствените си последователи. Като имаше предвид отзвука в повечето от вестниците, Харис обаче нямаше почти никаква причина да се съобразява с това предупреждение. Преобладаваше одобрението. Потвърждаваха го и петдесетте хиляди и-мейла, пристигнали през последните два дни.
Не беше зле за осем без петнайсет сутринта.
Пиърс седеше върху една плоска скала. Планинският пейзаж беше изпъстрен с многобройни каменисти склонове. На изток един язовир, осигуряващ вода за водноелектрическата централа Фиерца, се простираше като огромна палачинка, безметежно спокоен и тих в прегръдките на планините. Водата му отдавна беше заразена и според последния бюлетин на Червения кръст бе неподходяща за пиене или къпане. Но това като че ли нямаше значение. Бежанците продължаваха да я използват, дизентерията, диариите и гъбичките заболявания бяха приемлива разменна монета срещу собственото им безкрайно нещастие и нищета. Оттук, отвисоко, той можеше да види група жени до брега, но бяха твърде далеч, за да види какво правят.
От това разстояние гледката беше спокойна и тук, на своя наблюдателен пост, той се чувстваше като временен беглец от хаоса дол у.
Мендравич седеше до него и мълчаливо чакаше. Вече седяха повече от час, неподвижни, загледани пред себе си. Накрая Пиърс заговори.
— Тя трябваше да ми каже.
Мендравич не отвърна нищо.
— Той знае ли за мен?
Мендравич понечи да каже нещо, но спря.
— Преди час щях да кажа да. Сега… Мислех, че ти е казала. Не съм ги виждал от месеци.
Пиърс кимна, все така загледан пред себе си. Беше вперил поглед в туфа прегоряла трева — само върховете още зеленееха сред пръснатите почернели корени. Нямаше представа откъде се беше взела тази трева, но всред тази овъглена рана нямаше нищо друго, на което да спре поглед.
В един момент — не си спомняше точно кога — посегна, свали якичката си и се обърна към Мендравич.
— Още ли мислиш, че ми отива?
Мендравич изчака, после попита:
— Какво всъщност правиш тук, Иън?
— И аз се питам същото.
— Нямах предвид това.
— Знам. — Независимо какво си мислеше Мендравич, през последния час Пиърс си задаваше същия въпрос и единственият отговор, изглежда, се намираше в изминалите осем години.
Бягство.
Не че бе знаел за Петра и момчето, не че би могъл да узнае. Но това, което бе търсил в Църквата, всъщност не беше там. Не и за дълго. Сигурно бе, че не е изгубил вярата си в Словото, в неговата сила — имаше я, — но не виждаше смисъл да бъде служител на Църквата, когато самата тя бе причина за толкова несправедливости. Продължаваше да се пита: с изключение на свещеническата якичка и адреса му във Ватикана, каква всъщност разлика имаше между него и баща му? Свещеник или не, вече си бе изработил навика да гледа на нещата от разстояние. Беше изоставил Босна и Петра, за да стане свещеник. Беше изоставил Бостън, за да стане учен. Беше изоставил Чечилия Аниели… Този път каква бе причината? Кукеш беше просто едно благотворно разсейване по предварително набелязания маршрут. А около него отново кънтеше на кухо…
Новината за сина му дълбоко го разтърси, но това нямаше нищо общо с безпътството на един свещеник, с нарушаването на каноническия закон, с пренебрежението към смъртния грях. Ставаше дума за едно момче, една жена и един мъж. И за осъзнаването на един живот, прекаран в постоянно бягство.
— Ти не си тук, за да помагаш на бежанците — каза Мендравич, като че ли четеше мислите му.
— Защо мислиш така? — Пиърс бавно се обърна към него.
— Защото не се вписваш в действителността тук. В списъците на МККМ името ти го няма. А във Ватикана мислят, че си в Рим. Изглежда, си се появил от нищото.
— Звънял си в Рим?
— Трябваше да съм сигурен, че става дума точно за теб, нали така? Не бих пресякъл половин Косово за никой друг.
Пиърс забави отговора си. Споменаването на Рим го изкара от равновесие. Погледна пак Мендравич.
— Трябва да отида във Вишеград.
— Какво? — Внезапната промяна завари Мендравич неподготвен.
— А после трябва да ме отведеш при Петра.
И преди Мендравич да може да отговори, Пиърс скочи.
— Прав си. Не съм дошъл тук заради бежанците. И дори бях забравил за тях.
И без предупреждение заслиза надолу по склона.
В летните следобеди улица „Кондрти“ често бе просто движеща се тълпа от хора. Потокът туристи откъм Испанските стълби, съчетан с вълната купувачи по „Корсо“, към четири следобед достигаше критичния си връх, най-неподходящия момент някой да си пробива път към сграда, разположена по средата й. За Артуро Лудовизи времето беше определено неподходящо — неговият самолет от Франкфурт беше закъснял достатъчно, за да си доставя сега удоволствието да броди по улица „Кондоти“ в най-натоварените й часове. Освен това бе взел със себе си най-важните счетоводни книги и знаеше, че ще е най-добре незабавно да ги върне в касата.
