И тръгна през хола. Пиърс веднага я последва.
Момчето лежеше свито на една страна, ръцете му бяха под бузата, върху него беше метнато тънко одеялце; краката му стърчаха. Едно малко рамо повдигаше и снишаваше завивката, чуваше се тихо дишане. Нищо друго не нарушаваше тишината. Момчето беше доста по-голямо, отколкото на снимката, и брадичката му бе по-ясно изразена, устните леко разтворени, но лицето все още си беше нейното. Пиърс не можеше да сдържи възторга си; това момче беше просто едно притихнало чудо. Изпита внезапна нужда да го докосне, да го прегърне, но не смееше да мръдне, за да не развали момента на съвършеното спокойствие. Разкъсван между двата импулса, той коленичи и доближи лицето си на сантиметри от бузата му, една почти непоносима близост. Затвори очи, почувства топлината до себе си и напълно се обърка.
Но не можа да посегне и да вземе сина си на ръце, независимо от това колко му се искаше да го направи. Остана с наклонена глава, дишането му все повече се учестяваше. Накрая се отдръпна и се обърна към нея. Тя го гледаше. И продължи да го гледа, а очите й се съпротивляваха на сълзите.
После без звук се приближи до леглото, наведе се и целуна сина си. Детето помръдна, устните му се разтвориха и то въздъхна тихо, като че ли бе видяло нещо; после — все така бързо, отново заспа. Петра изчака, кимна на Пиърс и тръгна към вратата. Преди да излезе се обърна и за момент спря несигурно.
— Можеше да го погалиш. Нямаше да се събуди.
Пиърс не можа да каже нищо. Стояха така. Звукът на изпусната чиния внезапно наруши тишината. Тя се обърна към кухнята и каза:
— Салко си е Салко.
Пиърс я хвана за ръката и усети, че цялото й тяло се напряга.
— Не още — тихо каза тя и бавно издърпа ръката си. За момент я постави на гърдите му, после се обърна и тръгна към всекидневната. Пиърс я последва.
Мендравич клечеше до хладилника.
— Нищо няма — оплака се той и набута главата си вътре. — Е, почти нищо.
— Нямаше да е така, ако ви очаквах — каза Петра, мушна се край него и отвори големия бюфет до печката. От едно чекмедже извади бисквити, няколко кутии, пълни с храна, каквато Пиърс въобще не бе виждал, и макарони.
Мендравич се измъкна от хладилника, надникна в ръцете й и направи гримаса.
— Бисквити? Ние да не сме деца? — Тя го изгледа без знак на милост в очите и той добави примирено: — Е, портокала го биваше.
След десет минути вече я бе убедил, че е по-хубаво да хапнат навън. Десет и половина. Не било чак толкова късно. Все щяла да намери кой да наглежда момчето. Да, знаел къде да хапнат. Съвсем наблизо. Щели да се върнат до половин час. Най-много до четиридесет минути. След огромна съпротива и постоянно отхвърляне на увещанията тя почука на съседската врата и обясни, че приятелите й идват от друг град и че няма нищо вкъщи. Съседката беше повече от любезна и доброжелателна.
— Разбирам — каза тя. — Вървете, аз ще се оправя.
Намигването на Мендравич изобщо не я обиди.
Кафенето наистина беше само на пет минути с кола и беше много по-добро решение от бисквитите и макароните.
Както и навсякъде, Мендравич като че ли беше в приятелски отношения с всички в ресторанта — макар че тези „всички“ бяха само един келнер и касиерът, които очевидно бързаха да затворят. Очевидно спомените му за късните разходки не бяха много точни. Нямаше значение. И двамата бяха щастливи да оставят кухнята отворена малко по-дълго. Заради един стар приятел.
— Бих хапнал един бюрек — започна Мендравич; келнерът кимаше утвърдително. — И малко ракия и лимонада.
— Какво е това бюрек? — попита Пиърс.
— Като гръцката спанакопита. — Когато Пиърс продължи да гледа тъпо, Мендравич обясни: — Спанак, сирене, тестена коричка. Чудесно.
— Няма ли нещо по-сериозно? — Изражението на Пиърс съвсем не бе възторжено.
— Веднъж бюрек и веднъж масленица — каза Петра на келнера. — И бутилка прокупач.
— Масле… какво? — Пиърс отново не разбра нищо.
— Повярвай ми — усмихна се тя, — по-хранително е.
След половин час подносът все още беше пълен, дори Мендравич бе преял и не можеше да се тъпче повече. Виното и ракията бяха друго нещо.
— Значи е нормално човек да изяде цялото това нещо? — попита Пиърс. Бе пийнал повече от обикновено и не можеше да побере в ума си капацитета на босненци за храна.
— Разбира се — разсмя се Петра. — Иво изяжда най-малко по две на вечеря.
Мендравич също се засмя, изхъмка одобрително и бодна парченце меко бяло сирене, което се бе показало под останалото парче месо.
— Иво ли? — Пиърс не можеше да си припомни човек с такова име.
Преди Петра да може да отговори, Мендравич я прекъсна.
— Синът й. Твоят син. Иво. На хърватски това е като Иън. — Той набоде последната гъба в чинията си, лапна я, остави вилицата и добави: — Когато са две, е по-лесно. — Ленив смях и побутна чинията встрани.
Иво. Пиърс разбра, че дори не се е сетил да попита. Поради някаква причина и той се засмя. Само за момент, но определено се засмя.
— Какво смешно има? — попита Петра.
Той поклати глава, смехът замря; нервната му система се бореше с ефекта от алкохола.
— Винаги има причина за смях — намеси се Мендравич и се изправи. — До тоалетната. — Изреченото беше по-скоро с цел да му напомни защо се е изправил, отколкото да извести на компанията. Набучи една гъба направо от подноса, лапна я и тръгна към дъното на помещението.
Пиърс се взираше в Петра.
— Какво? — попита тя.
— Като чух името… нещо ме накара да се засмея.
— Това е хубаво име — каза тя. — Щом е достатъчно хубаво за теб.
— Нямах предвид това.
— Знам.
— Знам, че знаеш.
Петра наля отново, отпи глътка и остави чашата си на масата.
Ново неудобно мълчание. Накрая Пиърс се обади:
— Когато го видях, това ме накара… Не мога да ти го обясня. Да го видя и да осъзная колко време не е бил до мен, колко дълго е бил без… — Мисълта му се изплъзна. — И сега чух името. Не знам. То като че ли… дойде отникъде. — Взе вилицата и започна да я върти в механично в чинията. — Глупости говоря, нали?
Петра продължаваше да го гледа.
— Той е твой син. Носи името ти. Да. Това би трябвало да те прави щастлив.
Пиърс кимна, гледаше в чинията. След малко попита:
— А ти?
— Какво аз?
— Това прави ли те щастлива?
Тя замълча, после каза:
— Глупав въпрос.
— Защо?
— Защо ли? — Отново пауза. — Ти го видя. Това е глупав въпрос.
Отново го връхлетя завладяващо чувство на объркване, на загуба.
— Тогава защо не ми каза?
— Католически свещеник със син? — Усмивка, поклащане на глава. — И двамата знаем, че щеше да захвърлиш всичко, за да направиш каквото трябва. А аз не исках да причиня това на никого от нас. Ти ме помоли да разбера. — Тя го погледна втренчено. — Не разбираш ли, аз направих точно това — разбрах
