подаде на Петра чантата, която държеше в скута си. Малко дрехи за теб и за Иво. Помислих си, че ще е добре да посъбера нещо. — После отново се обърна към Мендравич, усмивката й беше почти кокетна. — И аз съм се сражавала във войната.
— Разбрах. Превъзходна работа — кимна Мендравич.
Жената беше очевидно поласкана.
— Как беше облечен човекът? — попита Пиърс.
Изражението на жената показваше ясно, че смята, че е казала всичко необходимо.
— Облеклото ли? — Тя повдигна рамене. — Не знам. Яке. Панталони. А… и високи туристически обуща. Завързани над панталоните. Такива, каквито носят из планините. — Тя отново се обърна към Мендравич за потвърждение. Той отново се усмихна и кимна.
— Високи обуща — повтори Пиърс и също погледна Мендравич. Лицето на хърватина беше замислено.
— Добре — каза той накрая. — Отидете при приятели за няколко дни. — Реакцията на жената показваше, че знае какви мерки да вземе. — А ние трябва да се измъкнем бързо оттук.
— Може да отидем до… — почна Пиърс.
Жената го прекъсна:
— Не искам да знам къде ще ходите. — Очевидно се наслаждаваше на завръщането си в света на Мендравич. Тя стана. — Няма да се връщам в апартамента три дни. След това може да се свържете с мен. — Обърна се към Петра с усмивка, после целуна Мендравич по двете страни и тръгна към вратата.
Докато я наблюдаваше как си отива, Мендравич тихо каза:
— Вив ла резистанс. (Да живее съпротивата (фр.). — Б. пр.)
— Страшна е — каза Петра с усмивка. — Видяла е повече от мен и теб през войната. И знае точно какво да направи. Само че е малко самотна. Без нея вашите приятели с туристическите обувки вече щяха да са тук.
— Не можем да ги заведем до Вишеград — каза Пиърс, докато взимаше раницата си.
— Не можем и да ги оставим тук — отвърна Мендравич.
— Преди да вземем някакво решение — каза Петра — трябва да знам от какво и от кого бягаме.
— Не, не трябва. — Тонът на Мендравич, беше заповеден, както преди години. Той стана и взе Иво преди Петра да може да реагира. Момченцето, което отново бе заспало, само помръдна и мързеливо отвори едното си око. Мендравич му прошепна нещо да го успокои, огромната му ръка нежно го погали; после продължи: — Качваме се в колата и потегляме. После ще оправяме неразбориите.
Обърна се и тръгна към кухнята. Пиърс и Петра нямаха друг избор освен да го последват.
Студеният въздух го изненада — полъх на идващата есен. Беше доволен, че е облякъл пуловер, за да извърви близо двата километра до църквата от мотела, който си бе харесал в покрайнините на града. Бе имал достатъчно време да се аклиматизира — преди два дни бе кацанал на „Хийтроу“ — и имаше възможност да наблюдава шетнята на жителите на Бибъри, типично село в Котсуолд, изпъстрено с чайни, старовремски магазини от епохата на Тюдорите, дълги тесни улички и обичайния наплив на летовници от съседния голям град. Нарочно беше избрал едно от големите села, където един турист по-лесно щеше да остане незабелязан. Но въпреки многолюдието днес, в дванайсет без петнайсет, само централните улици даваха признаци на живот. И дори и този живот бе сведен вече до минимум. Кръчмите и ресторантите бяха затворени преди повече от час — ако идваш от испанския юг, трудно можеш да разбереш как англичаните могат да се примиряват с ранното затваряне — оставаше им само да се приберат вкъщи, да облекат пижамите и нощниците и да се заровят сред пълните с гъши пух възглавници.
Той продължаваше да крачи. Възможността да убие някъде петнайсет-двайсет минути ставаше все по- малка.
Накрая не остана и лампа, която да нарушава спокойния му ход. Осветлението беше за града; тук лампите се смятаха за досадно нахлуване в спокойния, полузаспал живот.
Този ден беше изминал тази отсечка поне петнайсет пъти: опитваше се да запомни точния брой крачки до всяка пресечка, положението на всеки завой, местата, където улицата слизаше надолу или поемаше стръмно нагоре. Провинцията можеше да прави номера, да мами с появата на стобор, с профила на отделна къща. Вече можеха да му завържат очите и пак щеше да се оправи.
Освен това съсредоточаването върху числата му позволяваше да освободи вниманието си за звука на стъпките си, едва доловими дори в замръзналото спокойствие на късната вечер. Отмина последната къща и след няколко минути стигна до края на броенето.
Погледна нагоре и видя малката черквица: очертаваше се на фона на нощното небе, норманските й линии чезнеха в тъмата. Огледа района вдясно; жилището на свещеника, през деня малък котидж, сега бе само безформена гърбица. Тръгна към църквата, към стената, където по време на следобедното си посещение бе оставил отворен прозорец. Всъщност бе изкъртил райбера. Не искаше да оставя нищо на късмета.
Долепи се до зида и бързо, но внимателно повдигна прозореца: моментно изскърцване на метал върху дърво, нищо особено, което да вдигне тревога. После се прехвърли през него, смъкна се на каменния под и свали раницата от гърба си. Извади фенерче от един от джобовете й и насочи яркия лъч към пода.
Отне му почти час да заложи експлозивите така, че да могат да бъдат намерени достатъчно парчета. Така по-бързо щеше да бъде установен произходът им. Това изискваше известна опитност. И именно затова бе избран той.
Освен него имаше и други избрани.
Виена. Анкара. Билбао. Над хиляда имена. Над хиляда църкви.
Един сериозен резултат.
Ееема, ееема, айо.
Навън беше влажно и смърдеше на тридневен боклук — уличните котки очевидно се бяха справили добре с кашоните и торбите, сложени край стените. Две-три още си имаха занимание и пристигането на странната четворка въобще не им направи впечатление.
Когато стигнаха края на задната уличка, Мендравич каза:
— Чакайте тук — ще докарам колата. — После подаде момчето на Пиърс и закрачи по другата улица.
Иво вдигна глава само за момент, очите му бяха полузатворени; после се отпусна и задиша спокойно, опрял меката си буза във врата на Пиърс.
Стана толкова бързо, че Пиърс не можа да реагира. Момчето бе в ръцете му. Онова, което не се бе престрашил да направи в апартамента, сега му се даваше ей така, направо.
Странно, но Пиърс наистина забрави къде се намират и какво правят. Синът му беше в ръцете му! Той стоеше със затворени очи, прегърнал спящото момче. Опитваше се да не го притиска твърде силно, въпреки че искаше да го направи. Главата му бе празна. От косичката се долавяше мирис на сън. Усещаше и тихото дишане във врата си.
В един момент усети ръка на рамото си и отвори очи. Беше Петра.
— Дай аз да го нося — каза тя и протегна ръце.
Той понечи да й каже, че не му тежи, но видя изражението й. Изглеждаше тревожна, несигурна дали да се отдаде на миг, който бе очаквала толкова дълго, или да се върне там, където беше свикнала — ако все още можеше да мисли Иво само за свой.
Внезапно Пиърс разбра защо се бе чувствал толкова уплашен в апартамента. Именно заради този момент. Да го подържи и след това да й го върне. Именно това беше загубата.
Сега просто кимна, подпъхна ръка под рамото на детето и внимателно го подаде на майка му.
И внезапно осъзна, че Мендравич много се бави с докарването на колата — нали я бяха оставили точно пред входа на ресторанта. Кимна на Петра да остане в сенките и бавно надникна към осветената улица.
Тишина. Нямаше признаци на живот. Той бавно закрачи но паважа, с наведена глава, собствената му сянка бе на крачка пред него. С всяка стъпка въздухът ставаше по-чист. Близо до ъгъла нещо сякаш му каза да се обърне, но той продължи напред.
Чу звук на свистящи гуми и инстинктивно се прилепи до стената. Колата идваше към него, беше на дълги
