те.
— Може би по-добре, отколкото аз себе си.
Тя го изгледа невярващо — дори и за момент не бе помисляла, че може да каже такова нещо.
— Какво имаш предвид?
— Искам да кажа, че никога не ми е било по-ясно. Никога не е означавало толкова много.
— Колкото какво?
Той продължи да я гледа.
— Не… не казвай това. Нали всеки ден потвърждаваше колко прав е изборът ти. Че принадлежиш на друг свят. И всеки от тези дни ме караше по-силно да чувствам, че трябва да направя именно така. Това подсилваше решението, което взех.
Минаха няколко секунди, преди той да отвори уста.
— Той знае ли за мен?
— Разбира се.
— Че съм свещеник.
Сега тя се разсмя. Реакцията й го изненада.
— Никой не се казва на едно седемгодишно дете, че баща му е свещеник, Иън. — Посегна към чашата си. — Не се безпокой. Тук не е рядкост едно момче да няма баща. Половината му приятели са в същото положение. С изключение на това, че техните са мъртви. Все пак той знае, че си жив.
— И това е нещо.
— Така е. — Тя отпи глътка. — Знае и че си американец. Знае, че си се бил заедно със Салко през войната. — Тя пак остави чашата си на масата и вдигна очи към него. — И знае и че си добър човек.
Той я гледа няколко секунди.
— Благодаря ти — каза накрая.
— Не исках да лъжа сина си.
— С изключение на малката подробност за свещеника.
— Да, с изключение на това.
— Виж, съжалявам, че…
— Не го казвай.
— Добре. — Той пийна глътка. — Сигурно се чуди защо досега не съм дошъл да го видя.
— Ти си американец. Това означава много за едно момче тук. Вие носите мир и шоколади, и видеоигри.
— Нямам това предвид.
Тя понечи да каже нещо, но вместо това започна да върти чашата в ръцете си и без да вдига поглед, добави:
— Той има Салко, който е чудесен. И има представа за баща, което го кара да се чувства различен от всички други деца. Какво друго би искал?
— Значи засега аз съм някакъв американец от комиксите, който е направен от шоколад и оформен по японски.
— Ти си всичко възможно за него. Всичко, което ни липсва тук. — Очите й бяха приковани в чашата. — Повечето бащи мечтаят да бъдат за синовете си точно това.
За първи път тази вече Пиърс разбра, че е изгубил нещо голямо. От първите моменти с нея умът му беше обзет от мисълта за Иво. Всяко нещо, за което говореха, всъщност бе за момчето. Странно бе, че в колата той се бе съсредоточил върху мисълта как ще реагира, като я види. Но това бе изчезнало от главата му в секундата, в която я видя.
И сега тя беше тази, която му го напомни.
— А ти? — попита той.
В гърлото й заклокочи нервен смях.
— Никога не те е бивало много с жените.
Неизвестно защо и той се засмя.
— Права си.
— Казвам ти — рече Мендравич, избрал точно този момент, за да се върне — не е смешно. Иво. Иън. Това са само имена. — По лицето му се виждаше, че е съвсем наясно за какво точно си говорят. Пиърс не беше много сигурен кого от двамата смята Мендравич, че спасява или по-точно, за кого от тях мисли, че има нужда от спасяване.
Както и да бе, Мендравич очевидно искаше да си тръгват, въртеше се на стола и често поглеждаше към вратата. Вече беше похапнал и сега искаше да поспи. Същият като едно време.
— Е, няма да те караме да чакаш — каза Петра. — Тръгваме ли?
Бутна стола си назад и тъкмо се готвеше да стане, когато Мендравич рязко каза:
— Чакай! — Тонът му беше заповеден, нямаше нищо общо с очарованието само отпреди секунди. Той стана и тръгна към вратата. Тя погледна Пиърс.
Неговото изражение й подсказа всичко.
— Дошли сте не само да ни видите, така ли?
Беше тренирана много добре и не можеше да сбърка една заповед. И бе твърде умна, за да пропусне подробностите.
Пиърс я изгледа тъпо, после погледна след Мендравич, който излизаше навън.
След двайсет секунди хърватинът се върна. До него стоеше съседката на Петра. Мендравич беше прегърнал момчето. Бузките на Иво бяха още червени от съня. Очите му обаче светнаха, щом видя Петра. Тя изтича при него, а Мендравич каза:
— Трябва да се измъкнем от задния вход. — И подаде детето на майка му. В ръцете на Мендравич Иво изглеждаше съвсем малък, а в прегръдките на Петра, като че ли натежаваше върху крехката й фигура. Все пак тя го държеше здраво до рамото си, главата му бе сгушена в шията й, крачетата му се клатеха отдолу. Изразът й не издаваше никакво объркване, бузата й бе притисната до неговата, тя му шушнеше нещо в ушенцето. Пиърс гледаше как двете жени тръгват през ресторанта; очите на момченцето примигваха сънливо, ръцете му се губеха в буйната коса на майка му. В същото време Мендравич пристъпи към келнера, каза му нещо и той кимна, после отиде до вратата и я заключи.
— Как…
— Видях ги през прозореца до вратата — обясни Мендравич.
Пиърс се обърна и видя, че уличната лампа на ъгъла осветява по-голямата част от тротоара пред заведението. Не беше трудно да се забележат две фигури на пустата улица.
Отидоха при жените в ъгъла, далеч от прозорците — главата на Иво лелееше в скута на Петра.
— Казва, че някакъв мъж дошъл в апартамента.
— Как е влязъл в сградата не знам — забързано каза жената, — но дойде десетина минути, след като излязохте.
— В единайсет вечерта? — попита Петра, обърна се към Пиърс, после към Мендравич. — Какво не сте ми казали?
Мендравич поклати глава, после попита:
— Каза ли какво търси?
— Нея — отвърна жената и кимна към Петра.
Мендравич се поколеба, после каза:
— Естествено. Това е нейният апартамент. Каза ли, че иска да я види?
— Не. Показа полицейска значка или нещо подобно. Научаваш се да гледаш очите, а не значката. Виждала съм подобен поглед много пъти през войната. Мъж, който идва посред нощ. Не свалих веригата на вратата. — Тя се обърна към Петра. — Казах му, че вече не живееш тук, че сега това е мой дом. Когато ме попита къде си заминала, вдигнах рамене — тя показа нагледно, — казах му, че не е моя работа. Чаках на прозореца, докато не го видях, че тръгва. Замина с кола, заедно с още един. Изчаках десет минути и доведох Иво тук.
— Дошли сте пеша? — обади се Пиърс за първи път.
— Не се тревожете — каза жената, после се обърна към Мендравич. — Мазетата на всички жилища в блока са свързани. Слязохме долу, после излязохме на задната улица. Не са ни видели. — Тя се обърна и
