светлини и за миг го заслепи. После с рязко изръмжаване на двигателя спря пред задната уличка. Пиърс се отлепи от стената и затича натам. В главата му беше само образът на Петра и момчето и ужасът, че ги бе изоставил. Вратата на шофьора се отвори и слезе някакъв мъж. Пиърс затича още по-бързо и се хвърли върху него.
Мендравич го хвана ловко и притисна врата му в желязна хватка.
Познаха се моментално. Мендравич отпусна желязната си ръка, а Пиърс мъчително пое въздух и се опря на колата.
— Какво правиш, по дяволите? — изсъска Мендравич, но нямаше време да изслуша отговора; отиде до задната врата, отвори я и махна на Петра да донесе Иво. Тя излезе от задната уличка, Мендравич взе момчето и го сложи вътре. Петра също се качи и Мендравич затвори вратата.
Чак тогава Пиърс видя кръвта на ръкава му.
— Салко, какво…
— Качвай се! — изрева той и забърза към шофьорското място. Пиърс се хвърли към другата врата. Едва я бе затворил, когато колата се понесе напред.
Мендравич се пресегна и плъзна малкото стъклено прозорче, което ги отделяше от задната част.
— Добре ли сте отзад?
— Добре сме — отвърна Петра. — Макар че той се събуди.
Едно малко лице се появи в отвора — големи очи и заразителна усмивка.
— Здрасти, Салко.
— Я виж ти, кой бил тука! — Мендравич продължаваше да наблюдава в огледалото дали не ги преследват.
— Здрасти, мъж. — През прозорчето се показа една ръчичка и хвана Мендравич за ухото: очевидно това беше някаква игра между двамата. Като махна тънките пръстчета, Мендравич каза:
— Ще ми направиш ли една услуга, Иво? Да седнеш там с мама и да не издаваш нито звук?
— Мога ли да дойда и да седна при теб?
— Може ли да седнеш при мама?
Чак тогава Иво забеляза Пиърс и каза:
— Здравей. — Тонът му беше все така бодър.
— Здравей — усмихна се Пиърс.
— Наистина искам да седнеш до мама — каза Мендравич, очите му все още бяха втренчени в огледалото. — Нали ще го направиш?
Момчето погледна за момент непознатия, после отново Мендравич. Още един бърз поглед и се отдръпна.
Мендравич затвори прозорчето.
— Лесно се ориентира, нали? — попита Пиърс.
— Какво? — Мендравич бе погълнат от пътя.
— Нищо. — Погледна пак кръвта по ръката на Мендравич и попита. — Какво стана?
— Очевидно нашата приятелка от съпротивата не е толкова добра, колкото си мисли.
— Откриха ли те?
— Не. Аз ги намерих. В колата. Добрата новина е, че този път бяха само двама. Лошата е, че аз не бях съвсем във форма.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че може и да имаме компания. — Той така рязко зави в една уличка, че хвърли Пиърс към вратата.
— А ръката ти?
— Боли.
Пиърс замълча. Гледаше как Мендравич поема пътя към планината. Очевидно Вишеград трябваше да почака.
След двайсетина минути мълчание Мендравич най-после се поотпусна.
— Не отиваме във Вишеград — отбеляза Пиърс.
— Не и тази нощ. — Мендравич намали на седемдесет. — Няма да излагаме Иво на опасност, нали?
Пиърс кимна, внезапно ядосан. Това беше нещо, което не биваше да му се обяснява.
— Защо ги заряза сами на задната уличка? — попита Мендравич.
Въпросът го удари като шамар.
— Аз… мислех, че…
— Следващия път недей. Ако ти кажа да стоиш някъде, ще стоиш там. Разбра ли?
Пиърс не отговори.
— Имам едни приятели — продължи Мендравич, — ще отседнем при тях ден-два, докато момчетата с високите обувки изчезнат.
Пиърс кимна.
— Също като едно време — отбеляза Мендравич в опит да повдигне спадналото настроение.
Пиърс погледна назад през прозорчето. Иво отново бе заспал в скута на Петра. Нейните очи също бяха затворени.
Също като едно време. Носталгия, без която можеше да мине.
5
— „… по време на или след избора на новия понтифекс, докато не е дадено специално разрешение от самия понтифекс; и никога да не се оказва подкрепа или услуга на никакво външно попълзновение, противопоставяне или друга форма на намеса от мирски власти или от който и да било орден или сан, или някаква група хора, или отделни личности, които биха искали да се намесят в избирането на римския понтифекс.“
Доайенът на кардиналите свърши да чете и един след друг кардиналите избиратели започнаха да стават, за да положат клетвата.
Фон Нойрат седеше с ръце, удобно отпуснати в скута му. Твърдият гръб на пейката като че ли подхождаше на стойката му, кадифената възглавничка под него — по-малко. От дясната му страна седеше англичанин; от другата — един южноамериканец. През последните двайсет минути нито един от тях не бе проронвал дума и фон Нойрат не можеше да си спомни дали неговият испаноговорящ колега е аржентинец или бразилец. В ума му беше само Ескобар де някой си. Кардинал Дейли обаче беше съвсем друго нещо, добре познат в конклава като папабиле — „добра перспектива“ — според клюките, които обикаляха през последните дни. Странно, че бяха поставили двама от най-силните кандидати толкова близо един до друг. Или може би това бе просто география, италианците от едната страна на капелата, останалият католически свят — от другата.
Обикновено осветявана от следобедното слънце, капелата бе потънала в трептящата светлина на лампиони, големите прозорци над фреските на Перуджино бяха затъмнени с дебел плат, знак за тържествеността и тайнството на конклава. Дори и полуосветена, капелата не губеше нищо от величието си, страдалческите погледи, подчертани от сенките, силните, плътски тонове — фреските бяха реставрирани — бяха още по-релефни и живи.
Фон Нойрат гледаше разсеяно лицата горе. Никога не се бе прехласвал пред тези фрески — бяха прекалено разкрасени и претрупани за вкуса му. Предпочиташе четката на Ван Ейк, на Брьогел Старши или на Лохнер, или на Фра Анджелико, ако трябваше да спомене и едно италианско име. Въпросът беше и във вярата. С Микеланджело всичко ценностно беше изгубено — тромави, самовлюбени тела, извиващи се без посока, без цел. Чудесни за италианците, които ги зяпаха със самодоволни усмивки, като че ли четяха послание, отправено специално към тях, като че ли фигурите имаха смисъл само за техните умове. Фон Нойрат скръсти ръце на гърдите си и зачака.
Движение край олтара привлече погледа му. Кардиналът камерленго — старият му приятел Фабрици — наместваше потира и подноса за нафора, символизиращи началото на първото гласуване. Фон Нойрат погледна листа в ръцете си и прочете написаното на латински напомняне за това, което ги бе събрало.
„Eligo in summum pontifecem…“
