„Избирам за върховен понтифекс…“
И след това със собствената си ръка бе написал думите „кардинал Ерих фон Нойрат“.
Изпитваше странно усещане да гледа името си. Италианците притежаваха изкуството си, но той щеше да вземе трона им. Погледна нагоре и скри една усмивка.
Доайенът се приближаваше към него. Фон Нойрат стана.
— И аз, кардинал Ерих фон Нойрат, както обещах, давам дума и се заклевам. — Той постави ръка върху Евангелията, поднесени към него. — И да ми помогне Бог и тези Свети евангелия, които докосвам с ръката си.
След двайсет минути всеки от сто и деветимата кардинали се беше заклел. Гласуването започна.
Първите от кардиналите пристъпваха към олтара — един по един — и фон Нойрат оглеждаше внимателно лицата им. Колко от тях мислеха за дечицата на своите племенници, за внучетата на братята и сестрите си. Клайст беше направил около шейсет записа. Беше разпратил по-малко от двайсет от тях, но това беше повече от достатъчно, за да подбутне колебаещите се да гласуват както трябва и да му осигурят две трети от гласовете.
Процедурата продължаваше. Накрая дойде и неговият ред. Като пое дълбоко въздух, той сгъна листа в ръката си, стана и бавно тръгна към олтара. Стигна масата и се обърна към конклава, вдигна бюлетината си високо, за да го видят всички, и я остави на подноса за нафората.
След гласуването кардиналът камерленго вдигна златния поднос и изсипа листовете в големия потир.
Минаха почти четиридесет минути преди всички гласове да бъдат преброени. Всички мълчаха. Някои се молеха, някои зяпаха рисунките горе. В крайна сметка Божият дух, а не хората избираше един папа. Можеха да използват времето си, за да се наслаждават на обстановката — волята Божия, не тяхната, уреждаше този най-важен въпрос.
Фон Нойрат се замисли за „Ходопория“. Вече пет дни не бе чул нищо от Клайст. Последното съобщение бе от Атон, потвърждение, че свещеникът все още притежава въпросния ръкопис. Някаква книга. Още една стъпка напред. Свидетелство, че всичко наближава.
Фон Нойрат знаеше, че без „Ходопория“ папството нямаше да означава нищо, непогрешимо или не. Щеше да има на разположение двеста и петдесет милиона ревностни католици, но нямаше да разполага със средство, за да ги убеди да тръгнат по новия път. Без божествения авторитет нямаше как да оправдае промените.
Нямаше друг избор освен да вярва на Клайст. Доверие, което щеше да възнагради, както бе обещал.
— Перети.
Звукът на гласа привлече вниманието обратно към олтара. Един от тримата помощници на Фабрици — преброителите — четеше резултатите от първото гласуване. После мина към името на следващия кардинал, което също прочете високо. След това на третия.
— Дейли.
Фон Нойрат се усмихна кратко на англичанина, когато името му прозвуча още веднъж. Нямаше нужда да се тревожи. Два гласа. Оставаха сто и шест.
Осемнайсет минути по-късно фон Нойрат седеше вцепенен. Не му стигаха само шест гласа. Перети беше взел четирийсет от оставащите четиридесет и два.
Очевидно някои от колебаещите се бяха решили да не се колебаят.
Кардиналите стояха мълчаливо. Един от помощниците на Фабрици събра сгънатите листове и ги пъхна в малката печка, чийто комин с времето беше станал толкова прочут.
Черен пушек.
Утре сутринта още две гласувания, след това едно следобед, ако имаше нужда. Дотогава, докато въпросът не се решеше.
Кардиналите се изправиха. Фон Нойрат бавно тръгна към изхода. Забеляза, че Перети се е втренчил в него. Следа от усмивка. Напъна се с всички сили да му отвърне със същото.
Клайст трябваше да направи така, че той да не се окаже отново в такава неприятна ситуация.
Пиърс спа цели дванайсет часа — накрая, след повече от седмица пренебрегване на умората, тялото му се бе предало. Към два през нощта бяха пристигнали в едно село на около трийсет и пет километра от Нови пазар, на по-малко от час път от границата с Косово. Това, че са влезли отново в Югославия, му стана ясно едва когато забеляза пътни знаци за Белград. Никакъв граничен пост, никакви войници. Очевидно, когато поискаше, Мендравич можеше да избягва подобни неудобства.
Поеха по един още по-кален и разровен път — по околните хълмове бяха разпръснати малки махали, — спряха пред единствената бедна къщурка, която все още показваше признаци на живот, и Мендравич ги запозна с местните хора.
Както Пиърс предполагаше, мъжете и жените от АОК наистина не бяха много по-различни от ирландските ИРА-Извънредни и не се интересуваха толкова от практическите цели, колкото от една по- далечна перспектива. Разговаря с тях над час: истории за скорошни престрелки и стълкновения, всички изпъстрени с фанатично упорство и оправдание. Както се оказа, това бяха нови разклонения на АОК, които продължаваха сраженията „извън границите“. Сърбия/Югославия трябваше да бъде принудена да остави Косово независимо.
Към три часа вече беше напълно изтощен; ракията също си беше казала думата. Надигна се с труд от масата, намери някакво легло и моментално заспа.
Без сънища. Дори без следа от движение. Просто пълна забрава.
Сега, почти в три следобед, излезе от стаята си и откри Петра сама до кухненската маса. Пиеше кафе.
Пиърс намери чаша и се присъедини към нея.
— А, събуди се най-после — каза тя.
— Кога си легна?
Неангажиращ разговор. Това го можеше.
— Малко след теб. Къде са другите?
— Когато се събудих, бяха излезли. — Тя отпи глътка, после се огледа. — Всичко това ми изглежда странно познато. Все едно че осем години са задраскани.
Той кимна. Спомените от Слитна трудно можеха да бъдат изтрити, особено последните ужасяващи нощи. Запита се дали и те двамата с Петра са изглеждали толкова бесни тогава. Все пак се надяваше, че не е било точно така. И определено никога не бяха яли от една паница, сложена в средата на масата, както новите му познати.
Той взе парче хляб и започна да топи залци в кафето.
— Това също — добави тя.
— Спестява усилието за храносмилане. Салко стана ли?
— Иво искаше да излезе на разходка, а мама не искаше. Така че го вдигна преди около час.
Пиърс кимна и отпи глътка кафе.
— Той не му досажда, нали?
— Иво ли? Не. Сигурна съм, че за него това е някаква игра.
— Е, то си е игра.
— Не и когато я играеш дълго.
Пиърс се поколеба, после попита.
— Какво, и Иво ли?
— През 97-а бяхме в едно село, подобно на това. За три месеца. — Видя смущението му и обясни: — Помниш ли когато НАТО се изтегли? Вълненията в Мостар? — Никаква реакция. — Вие нямате ли вестници в Съединените щати?
— Имаме няколко. — Пиърс се ухили. — Но нали знаеш, човек все пак трябва да ги чете от време на време.
— Явно не си ги чел. Както и да е — добави тя по-рязко, — сигурна съм, че престанахме да бъдем новината от първите страници, след като Клинтън бе преизбран.
