Все едно че отново беше в Кукеш.
Внезапно момчето стисна ръката му и трескаво започна да шепне нещо. Без да мисли, Пиърс се наведе, опитвайки се да долови поне една-две думи. Момчето говореше бързо и напрегнато и Пиърс се улови, че кима, като че ли наистина разбира какво иска да му каже. Шепотът отстъпи на някакъв странен смях, ръката се отпусна и момчето потъна в мълчание.
Пиърс гледаше лицето му.
Яснотата на този момент. Чистотата на говора му, макар и нечут.
Дори когато погледът вече бе замръзнал.
Пиърс се обърна към лекарката. Тя също бе гледала последните му мигове; пресегна се и затвори очите на момчето. Не каза и дума на Пиърс, докато пристъпваше към другата маса. Всички наоколо бяха заети с нещо и Пиърс мълчаливо извърши над момчето последните ритуали, независимо от това на кой Господ се бе молило.
След малко стоеше отвън с Петра. Шокът постепенно отминаваше.
Иво и Мендравич се появиха тъкмо в този момент, като че ли изпратени от небето — бавно се изкачваха по пътя. Малкият подскачаше, ръцете му бяха пълни с камъчета и пръчки и кой знае още с какво — съкровища, които може да открие само едно седемгодишно момче.
— Подходящо време за разходка — каза Пиърс. Иво възбудено започна да разказва нещо на майка си.
— Върнахме се преди двайсетина минути — каза Мендравич.
— Дали е видял…
— Не — отвърна Мендравич. — Реших, че ще е добре, ако потърсим още едно приключение.
Пиърс кимна.
— Нападението не било успяло.
— Лош ден — отвърна Мендравич.
Един от хората на АОК, младолик трийсет-трийсет и пет годишен мъж, дойде при тях. Беше от хората, с които бяха разговаряли през нощта, но Пиърс не можеше да си спомни името му.
— Все едно че ни очакваха, Салко — започна той, без да обръща внимание на Пиърс. — Не можеш да повярваш — бронирани коли, бетонови блокове на пътя, всичко необходимо. Нямахме избор и трябваше да бягаме. Нямам представа откъде са разбрали, че идваме.
— Не са — отвърна Мендравич.
— Казвам ти…
— Вие сте били допълнителна премия — обясни хърватинът. — Не са чакали вас. Били са там заради това, което се случи два часа преди да тръгнете. Някой е взривил една католическа църква към пет часа тази сутрин. Видях го по новините в един хан край Янча — там спряхме за обяд с момчето. Даваха го по телевизията.
— Сърби ли? — попита мъжът.
— Не се знае — отвърна Мендравич. — Няма убити. Само сградата е отишла.
— Тогава защо са блокирали пътищата? Би трябвало да се радват, че католиците са си изпатили. Щяха да се радват още повече, ако беше джамия.
— Не знам — отвърна Мендравич. — Пак добре, че сте се измъкнали.
— Заради някаква истерия около една църква да загубя човек, така ли? — Пиърс виждаше яростта в погледа му. — И сигурно ще го припишат на нас! Католическа църква. Мюсюлманската АОК. Може би го правят само за да се оправдаят. — Мъжът заклати невярващо глава. Гледаше само Мендравич, Пиърс като че ли не съществуваше. За момент като че ли искаше да каже нещо, но се обърна и закрачи към медицинския пункт.
— Какво не му каза? — попита Пиърс, когато мъжът се отдалечи достатъчно.
— Сега глупостта ще го насъска да убива още повече — каза Мендравич. Очите му бяха втренчени в отдалечаващия се мъж. Осъзна, че Пиърс е казал нещо, и се обърна към него. — Какво?
— Има и нещо друго, което не му каза, нали?
— Откога пък стана толкова умен?
— Какво премълча?
Очите му се присвиха за момент.
— Не е само една църква. Има още три. Две в Германия и една в Испания. Пак тази сутрин.
— И те мислят, че са свързани помежду си ли?
— Те ли? Да, хората от телевизията смятат, че атентатите са свързани.
— Защо?
— Нямам представа.
— Имаше ли новини за избора?
— Какъв избор?
— На папата.
— А, да. Черен пушек. Ще повторят всичко утре сутринта. Какво общо може да има това с…
— Това може би е отговорът на въпроса. — Беше хванал Мендравич натясно. — Няма по-удобен момент да се удари. Църквата е заета с друго. Хващат ги по бели гащи.
— И защо?
— Може да е по-очевидно, отколкото предполагаш.
— Мислиш, че е свързано с твоята малка книжка ли?
— Ти също. И затова не каза нищо на приятеля си от АОК.
Пауза.
— Добре — съгласи се едрият мъж. — Но какво точно има в тая малка книжка, та да е свързана с всичко това?
— И аз бих искал да знам, Салко — въздъхна Пиърс. — Наистина бих искал да знам.
Клайст погледна през рамо за последен път. Очевидно иикой не го беше проследил, но беше по-добре да е сигурен. Безкрайни тръби — всички обвити в изолация — се точеха под ниския таван. Някъде в далечината се чуваше бумтенето на генератор. Иначе мазето беше съвсем тихо.
Над него сто кардинали чакаха в стаите си, почиваха или се молеха, или правеха неща, които кардиналите правят между гласуването в конклава и вечерята. До вечерята нямаше намерение да ги безпокои.
С изключение на един.
Погледна може би за пети път плана на сградата и отиде до една малка врата, разположена ниско в една от стените. Метър на метър. В долния ляв край имаше брава с проста ключалка, очевидно сложена съвсем наскоро — още беше лъскава. Клайст измъкна връзка ключове, отвори вратата, приклекна и светна с фенерчето.
Това беше шахта, прокарана в центъра на постройката. Фенерчето освети група тръби на десетина метра над главата му. Над тях имаше свободно пространство, после отново група тръби на още три метра по-нагоре, и така все по-нагоре — грубо обозначение на етажите на сградата. Клайст се вмъкна в шахтата и затвори вратата. После се облегна на циментовата стена и отново прегледа плана. Електрическото фенерче откри това, което търсеше — вляво от него имаше железни скоби, които водеха право нагоре по стената.
Когато стигна „четвъртия етаж“, той отмести крака си от стъпалото върху тръбите, като се опираше с ръце в стената, за да пази равновесие, и стиснал фенерчето в устата си, преброи четири отоплителни тръбопровода, извади от джоба си нож, изряза отвор в алуминиевото фолио на петия и се напъха навътре.
След петнайсет минути разряза друг тънък лист и се вмъкна в друг тесен проход. Тук циментът бе заместен от пресован пенобетон. Насочи светлината вляво и бавно разгледа стената. Нещо проблесна. Панта. На шейсет сантиметри по-надолу — втора. Той постави длан върху стената и натисна.
Преградата се отмести изненадващо лесно. Все още на четири крака Клайст се промъкна в дупката и се озова пред един огромен гоблен, закриващ цялата стена. От лявата му стена имаше легло. Той стана и притвори тайния вход.
