— Закъсняваш.
Клайст се обърна и видя кардинал фон Нойрат — седеше на един стол. Именно той бе открил в плановете тайния път към стаята и бе уредил да се монтира врата, а после да му предоставят това помещение.
— Съжалявам, ваше преосвещенство.
— Говори тихо. Тези стени са тънки като хартия.
Клайст кимна, направи няколко крачки към кардинала, взе един стол и седна.
— Искам едно от онези деца да бъде взето. И това бързо да излезе по новините. — Фон Нойрат видя моментното смущение на лицето на Клайст. — Няма значение кое. Всяко ще свърши работа. Онези шест гласа ми трябват, и то още утре.
— Да излезе по новините? Как…
— Притиснати сме, Щефан. И все пак не сме запечатани във вакуум. Тази сутрин всички успяхме да чуем за събитията в Билбао и Гьотинген и на някакво място близо до югославската граница. Вие вземате детето, а ние ще научим за това. — Той помълча, после каза: — Онези няма да се мотаят още дълго, нали?
— Няма.
— Какво стана?
— Изгубване на връзката.
— Свържи се с Харис. Като че ли е склонен да преиграе. Кажи му, че нищо не се е променило.
Клайст кимна.
— Ако по някаква причина утре се появят затруднения с гласуването, искам да изтече информация за сирийската връзка с банката. И името на Артуро да е на предно място. — И добави с по-остър тон: — И помни, нищо от това, което говорим, да не стига до графинята или Блейни. Не ти трябва да знаеш защо.
Клайст кимна.
— Как е нашият свещеник?
— Най-скорошният контакт беше снощи. Той се обади.
— Много добре е направил. — Раздразнението му трая само секунда. — Добрал ли се е до „Ходопория“?
— Ще го направи до няколко дни.
— Разбирам. — Фон Нойрат забеляза моментно колебание в очите на Клайст и попита:
— Какво има?
— В бежанския лагер го били намерили четирима.
— Какви четирима?
— Не знаем.
— Вярваш ли му?
— Да.
— Кои може да са били?
— Не знаем.
— Превъзходно. — Думата беше пълна с язвителност. — Искам да изясниш това до утре сутринта. Ако междувременно той не успее да открие „Ходопория“, намери го, вземи напътствията от него и сам открий къде е ръкописът. Няма повече да се разтакаваме. Разбра ли?
— Да, ваше преосвещенство.
— Добре. — Фон Нойрат стана. — Ако няма нищо друго…
Клайст поклати глава.
— Скоро ще минат да ни канят на вечеря. Храним се заедно в мълчание. Като се има предвид храната, разбирам защо е така.
Клайст не беше сигурен дали трябва да се усмихне на тази реплика, или не. Вместо това само кимна и се изправи.
— А, още нещо — каза фон Нойрат. — Изпрати на господин Харис поздравленията ми във връзка с последния му обществен рейтинг. Прати му яйце. Твърдо сварено яйце. Той ще разбере. — И кимна на Клайст към малката вратичка.
След минута Клайст пълзеше по обратния път през отоплителната шахта, капки пот падаха от лицето му върху алуминиевото покритие.
Твърдо сварено яйце. Чудеше се дали не е пропуснал нещо. Или просто това беше начин кардиналът да го постави на мястото му; нямаше да е за първи път. Каквото и да имаше предвид, Клайст беше сигурен в едно нещо.
Свещеникът трябваше да е мъртъв в срок от един ден.
Поне в това отношение нямаше никакво съмнение.
— Найдж… сигурен ли сте, че не искате малко десерт?
Найджъл Харис се усмихна на човека, който седеше на масата срещу него.
— Нахраних се, благодаря. — Срещу него седяха още трима души. Делови обяд, организиран от фирмата на Стив Грималди, много „развойна“ обстановка, съобразена с „неразхищение на време“, предвид текущото „натоварено“ положение на Харис. Полковникът бе започнал да разбира жаргона на рекламната индустрия, макар че не бе сигурен дали това е механизъм на индустрията, или на самия Грималди — рекламният бос очевидно много искаше лично да попие това, което щеше да се чуе по време на разговора. От само себе си се разбираше, че останалата част от персонала улавя всяка негова дума — всяко нещо „на същата страница“ — особено когато си позволяваха кратки почивки, за да „заковат“ подробностите.
Деловият обяд бе почнал в единайсет. Сега беше почти един.
Докато отнасяха чиниите, Харис погледна през прозореца. Никога не беше се старал да проучи географията на Лос Анжелис и не беше съвсем сигурен дали се намира там, където мислеше, че е центърът на града. От трийсет и осмия етаж определено приличаше на централната част, макар че по улиците имаше подозрително малко хора. Може би ресторантите бяха под короните на дърветата. Или може би сервирането по домовете в тази държава беше станало вече много добро. От това той тепърва щеше да страда — тази храна неминуемо щеше да му стъжни живота.
— Мисля, че ще искате да обобщим нещата, Найдж. Още е твърде рано…
— Текущо. — Харис кимна.
— Точно така. Тоест не сме сигурни как точно ще играем с тези въпроси. Но искаме да получим бързи резултати. — Грималди кимна на една от сътрудничките си; тя натисна някакъв бутон в центъра на масата и в отсрещния край на залата от тавана се смъкна голям телевизионен екран. Втори бутон и щорите започнаха да се затварят. Харис се обърна към Грималди и повдигна вежди, като че ли беше зашеметен. Рекламният бос се усмихна доволно. Светлините намаляха.
— Вашата група незабавно ще получи голяма преса, Найдж, и мисля, че ще е добре да погледнем новинарското качество. Нещо като изборен момент. Това довежда хора в лагера ви. И не се страхувайте да ми кажете какво точно чувствате.
Грималди натисна още един бутон и екранът оживя, появиха се плъзгащи се последователни номера, думите „Найджъл Харис Промо 1“; след това, когато броячът стигна до десет секунди, центърът на екрана се изпълни с цитати от една от последните статии за Алианса. Познат глас от прегледите към всеки филм през последните пет години започна бавно да чете.
—
На екрана се появи класна стая, пълна с деца, единайсет-дванайсет годишни, съвършена смесица в етническо и расово отношение, всички бяха усмихнати, на черната дъска с големи букви бе написано „търпимост“, децата очевидно обсъждаха нещо. Екранът потъмня, появи се друг цитат. Гласът прозвуча отново.
—
Появи се типично рекламна сцена — хора на оживена улица, отново широко етническо разнообразие, идеалните семейства се разхождаха, спираха се да поговорят, в дъното на кадъра се виждаха три различни
