— Дали не флиртувам със свещеник? — каза тя накрая.

— Не знам. Въпросът е дали свещеникът не флиртува с теб.

В този момент на вратата се показа Мендравич.

— Иън, имаш ли… О, извинете.

— Няма защо — отговориха едновременно и двамата.

— Но вие…

— Няма нищо — отново казаха едновременно те.

— Добре — отвърна той, макар че не бе сигурен какво е прекъснал. Все пак изглеждаше някак щастлив.

— Каза ли му? — попита той Петра.

— Не — отвърна тя. — Тъкмо се канех…

— Иън, чете ли вестниците? — попита Мендравич.

— Не съм — каза той. — Имам два-три в раницата, но все не ми остава време. Какво има?

— Не, имам предвид вестниците, които донесоха от Нови пазар.

— Изобщо не знам за тях. Защо?

— И откога не си чел вестници?

— Не знам. От пет-шест дни. Защо?

— Петра ми показа нещо. Ела да видиш.

След минута тримата стояха пред кухненската маса, наведени над десетина от най-големите европейски вестници. Хората от АОК може би разсъждаваха провинциално, но бяха много добре подготвени, когато ставаше въпрос за международните новини. Очевидно се стремяха да разберат какъв отзвук има дейността им извън собствения им малък свят.

— Аз също не бях поглеждал вестници близо седмица, но Петра ми показа това — каза Мендравич. — Не мога да ти кажа откога върви. — Той посочи долния десен ъгъл на дясната страница на „Франкфуртер алгемайне“. Едно малко квадратче, отпечатано извън колоните. Приличаше на рекламна обява, с изключение на това, че поради някаква необяснима причина текстът беше на английски. Преди Пиърс да го прочете, Мендравич показа още няколко други вестника — френски, италиански, гръцки — като сочеше същото каре и винаги същия език — английски. Пиърс прочете:

Където и да си в Атон,

имаш приятели, отче. В Рим.

Денонощно: 39 69884728

Във всеки вестник имаше същото съобщение. Пиърс погледна Мендравич и той му подаде телефона. Пиърс набра номера.

Вдигнаха на второто позвъняване.

— Пронто.

Пиърс не беше сигурен какво да каже. Линията мълчеше. Той погледна Мендравич, после каза на английски:

— Видях обявата ви.

— Да? — Акцентът беше италиански.

— И се обаждам.

— Обаждат ни се различни хора. Искам име.

Номер във вестника. Хора, които нямат какво да правят, освен да звънят по телефона.

— Не мисля, че трябва да ви го казвам.

— Тогава не можем да ви помогнем. Знаем името на човека, когото търсим.

Това беше вярно. И все пак…

— Не е удобно да…

— Казах, иначе не можем да ви помогнем.

Пиърс погледна Мендравич. Хърватинът повдигна рамене.

— Фотий — каза Пиърс.

Мълчание.

— Манастир на Атон.

Мълчание.

— Криптата на Закрилника.

Този път в слушалката се чу глас.

— Отец Пиърс?

Не знаеше какво да изпитва — облекчение или тревога. Понечи да отговори, но Мендравич внезапно взе телефона от рьката му и го затвори.

— Какво правиш? — попита изумен Пиърс.

— И двамата сме глупаци!

— Защо?

— Помисли, Иън. Кой е най-простият начин да разберат къде си?

Пиърс го гледаше и не разбираше нищо.

— Задържаха те на телефона, за да засекат къде си. Много е лесно, дори когато разговорът минава през спътник. Как може да сме толкова глупави!

— Но те искат да помогнат.

— Сигурно.

Пиърс не знаеше какво да мисли. Разбира се, Салко имаше право. Но кои бяха онези хора?

В съзнанието му внезапно изплува картината на четиримата от Кукеш. И онзи, който го гонеше, погледът в очите му преди Салко да го хвърли върху него. Нямаше враждебност. Нито заплаха.

Но ако знаеха за Атон, защо го преследваха? Защо не отидеха направо при манихеите? Нямаше никакъв смисъл.

— Трябва ли да се махаме оттук? — попита той. В момента не искаше да се замисля за нищо друго освен за непосредствената заплаха.

— Мисля, че да — отвърна Мендравич. — Но не съм съвсем сигурен. Ако искаш, можем да отидем във Вишеград.

— Във Вишеград? — повтори Пиърс. — Все още нямам представа къде е „Ходопория“.

— Какво? — попита Петра.

— Това, което търсим. Ръкописът. — Телефонният разговор го бе разтревожил. — Аз не… не мога да разбера шифъра. И не знам дали… Вижте, в Рим има една жена…

— Добре — каза Мендравич. — Тази нощ ще останем тук. Тръгваме утре. Може би… не знам. Мога да погледна. Ако ми обясниш за какво става дума…

— О, това ще е добре — възкликна Петра. — Сигурна съм, че ще можеш да помогнеш. Аз не можах да издържа латинския тест.

— Тест ли? — засмя се той.

— Виж, аз… ще го открия — каза Пиърс. — Трябва да го открия.

Мендравич го хвана за врата и леко го стисна.

— Мисля, че като отидем във Вишеград, всичко ще се оправи. Повярвай ми.

Пиърс кимна. Защо не? Пък и каква друга възможност имаше?

Графинята беше права — паството беше готово да го слуша. Харис също слушаше това, което мнозина смятаха за духовно послание на препреподобния петдесетник на Юга. Арчи Конрой и неговата Служба за Мира. Пет хиляди души в амфитеатъра. Още 120 000 гледаха сутрешната служба по телевизията. Поразило го бе как графинята бе успяла да уреди всичко за отрицателно време. Трийсет милиона долара дарения бяха едната страна на нещата. Друго беше, че на своя страна имаше едни от най-могъщите духовници в Щатите. Конрой не ги беше подвел. Щом графинята участваше, Харис имаше картбланш. Научил се бе да не я подценява.

— Сега, преди да ви предам на полковника, който бе така любезен да се присъедини към нас тази

Вы читаете Ръкописът Q
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату