сутрин — акцентът и интонацията на Конрой излъчваха южняшко гостоприемство, с малка доза шоу, подхвърлена ей така, за смях — бих искал да знам кой е днес с него, кой ще го придружи в молитвата. Мисля, че би било справедливо да се каже, че това е общество на вярващи — от тълпата се чуха възгласи „Амин“, — което прегръща всеки с вяра. — Той се усмихна и се обърна към Харис. — Дори и един англиканец, полковник. Дори един англиканец. — Вълна от смях сред публиката. Харис усещаше, че Конрой не е съвсем готов да отстъпи от сцената.
— Защото ние тук сме една общност и вие може да седнете до човек, когото не познавате, чиято степен на вяра ви е непозната. Огледайте се. Дали той се нарича баптист? Или пък методист? А може би е от петдесетниците? Но мога да се басирам, че тук вие сте единственият англиканец, полковник. — Харис кимна, а присъстващите се разсмяха. Конрой се обърна към паството си. — Но има ли това някакво значение, след като ние сме истинска общност във вярата? Както ни казва апостол Павел в Послание до Римляните: „Нека не съдим вече един другиго, а по-добре съдете затова — да не поставят на брата си препънка или съблазън“. Или другото, когато ни казва: „Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас“. Да бъде. Защото „ако начатъкът е свет, свето е и тестото; и ако коренът е свет, свети са и клоните.“ Огледайте се за тези клони. „Да бъде“. Може ли да го кажете заедно с мен?
Цялото паство повтори.
— Да бъде.
— Хайде пак.
— Да бъде! — Този път по-високо.
— Може ли да усетите силата в това? Може ли да усетите могъществото на този единен, всеобщ дух — ненарушен, неопетнен от плътско желание, от хорска сласт, от лични привличания? „Да бъде“. Павел ни предупреждава в Послание до Филипяни. Казва ни, че има хора, които „от завист и обич към препирня проповядват Христа“. „От завист и обич към препирня“ — повтори той. — Как? Как могат да проповядват по този начин? Защото те „проповядват Христа нечисто“. „Не-чис-то“ — натърти той на всяка сричка. — И изграждат стени високи, като че ли се мъчат да пазят Словото само за себе си, да пазят Христа в своите църкви! Може ли Господ да бъде така ограничаван? Може ли Господ да бъде пазен само за една група хора, независимо от това как се наричат? Не. Той самият се носи свободно към всички, които ще го прегърнат. Но за онези, които прегръщат „нечистото“, Той има само един отговор: „плач и скърцане със зъби“. Ако сте избрали да градите стени, да слагате прегради и препънки между братята си, няма да откриете Спасението в Него.
— А е толкова очевидно, нали? — продължи той. — Един Бог, едно спасение, една вяра. Как иначе Той ще ни чуе? Даже когато Той ни е наказал с Вавилонската кула, Неговото послание е било ясно. Различията нямат значение. Езикът, културата, богатството — той спря, за да подчертае думите си — нямат никакво значение. Търсете Него и ще говорите само един език. Езикът на Господ. Езикът на Христа.
— Знам, че има много вярващи, които смятат, че възгледите ми за обединяването само усложняват нещата. — Той закрачи по сцената. — „Остави нещата както са, Арчи“ — казват ми те — баптисти при баптистите, методисти при методистите. „Всички ние имаме различни нужди“ — така ми казват. И може би са прави. Кой съм аз да споря със статуквото? Кой съм аз, за да кажа, че сме по-силни с това, че единственото нещо, което има значение за нас, е вярата ни в Христа? Това, което искат всички и което ние имаме. — Той спря и се обърна към присъстващите. — Когато фарисеите са казали на Иисус, че Неговият път е много опасен, че посланията Му за любов и единение са много дръзки, Той е продължил работата си. Не знам дали имам такава сила. Мога да я намеря само чрез Него. Но Той никога не говори за различни нужди. Никога не споменава за статукво. Той говори за любов и спасение. Той казва само едно: истина, истина ви казвам.
Арчи се обърна към Харис.
— Това е един вид спасение, нали, полковник? — Независимо от домашно изработената си риторика, Конрой знаеше как да води една тълпа. Той превръщаше Харис в основна част от посланието си — обясняваше обезценяването на различията, като персонифицираше въпроса в личността, изправена до него на сцената. Един английски англиканец и един южняшки петдесетник. Какво би било по-ясно? Харис започваше да разбира защо графинята беше настояла за тази проява.
— Вид защита — продължи Конрой към публиката, — но защита от какво? Толкова е трудно да се говори за единение, когато има толкова много от онези, чието съществуване цели разрушаването на този глас, чиято единствена цел е да подържат „мед, що звънти, или кимвал, що звека“ — както казва апостол Павел в Първо послание до Коринтяни — вместо да прегърнат единствената Истина, която е Той. — Ораторът спря, после добави: — И не говоря за моите колеги проповедници, които казват: „Арчи, дай си почивка, карай по-леко“. — Кискания в залата.
— Причиняваме това на себе си от столетия, нали така? Позволяваме лични цели, политически страсти, търговски интереси да диктуват разрухата на това „да бъде“. В нашата собствена общност на вярата… и извън нея.
Изчака, докато настъпи пълна тишина.
— Колко от вас мислят, че говоря за приятелите ни в Рим?
Паството беше твърде добре подготвено през последните няколко седмици и знаеше какво иска да каже.
— Сигурен съм, че бих намерил грешката там. Даже по-вероятно, отколкото сред моите колеги проповедници. Мога да ви обясня причините за пет века враждебност, да ви доведа специалисти, които ще ви обяснят защо има такива конфликти, довели до сегашния разкол. Но съм сигурен, че полковникът би могъл да ви каже повече неща за това от мен.
— Но не искам и да го питам, защото вярвам в това „да бъде“ — продължи той. — Защото вярвам, че може да почнем да осъзнаваме какво ни свързва, а не какво ни разделя. Може би има възможност да прозрем през собствената си история към нашето бъдеще. Може би има нещо, което ни дава надежда, ново „начало“ — той отново погледна към Харис, — една дръзка, нова зора. Ще ме простите, полковник, но това е толкова хубава фраза.
Харис се засмя заедно с публиката.
— Защото се случват неща, които ни дават надежда, организации като тази на полковника, които ни казват „Не е ли дошъл повратният момент, когато сме се отвратили да използваме вярата си, за да се разделяме, а не да се обединяваме? Да сеем дисхармония, вместо да търсим хармонията? Да откъсваме части, вместо да лекуваме целия организъм?“ Защото трябва да помним, че ако двама живеят в мир в една къща и кажат на планината да се премести, тя ще се премести. И никога не е имало по-подходящо време от сега да установим мир в дома си.
Нова пауза.
— Защото има нещо много по-опасно от нашето разцепление, има неща, които се нуждаят от вниманието ни. Онези, които искат да говорят за доктрини и ритуали и петстотин години се зъбят един на друг, може да бъдат изненадани в малките си светове и да разберат, че на хоризонта се появява нещо много по-дълбоко. Ако се стремим към спасение, трябва да помним, че „оня ден не ще настъпи, докле първо не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта“ както е казано във Второто послание до Солуняни, който подкрепя медта, що звънти, кимвала, що звека е разкрит. Онзи, който изпитва възторг от нашето разединение. Онзи, който отчаяно иска нашият дом да бъде разделен. Защото ако сме обединени, няма възможност той да ни победи.
Огледа публиката и продължи:
— Той е стар враг в нови одежди и все още иска свещена война. За кого говоря?
През залата мина тих шепот. Всички бяха добре подготвени отново да не разберат кого има предвид Конрой.
— И той има наглостта да ни нарича безбожници! — Той направи поредната пауза. — Но не аз трябва да говоря за това. Мисля, че е време да помолим полковника да ни каже всичко за тези неща и за чудесната работа, която той и неговият Алианс на вярата са планирали. — Конрой се обърна към Харис. — За мен е голямо удоволствие да ви представя… полковник Найджъл Харис.
Залата избухна. Харис стисна ръката на Конрой. Човекът го бе представил майсторски. Публиката беше в захлас. Харис можеше само да се надява, че и другите проповедници, които бе набелязала графинята, ще улеснят работата му по същия начин.
