трябваше. Салко беше опасен и трябваше да се отърве от него. После щеше да има достатъчно време, за да разбере доколко хърватинът се е обвързал с всичко това.
— Какво ще кажеш за едно малко приключение? — попита Пиърс и свали Иво на земята.
Очите на Иво заблестяха.
— Какво?
— Да изненадаме Салко.
— Салко ли! — възкликна Иво. — Страхотно!
— Слушай сега какво ще направим — каза Пиърс и му намигна.
Знаеше, че играта е повече за него, а не толкова за момчето. Да се измъкне от един постови от ООН, от човека в автобуса, дори от австриеца беше едно. Салко обаче го познаваше много по-добре, а и очевидно можеше да надушва измамите. Пиърс си даваше сметка, че хърватинът ще усети нещо. Единствената му надежда беше да задържи вниманието му върху Иво.
Той хвана момчето за ръка и го поведе надолу по хълма. Минаха през някаква градини и прескочиха няколко огради и два каменни зида. Накрая стигнаха задната страна на къщата, пред която — според предположенията на Пиърс — бе паркиран микробусът. Той надникна иззад ъгъла. На двайсетина метра от тях стоеше Петра, Салко бе до нея. На лицето й се бе изписала истинска паника.
Пиърс приклекна до Иво и се взря в усмихнатите му очи.
— Виж сега какво ще направим — прошепна той.
Иво го гледаше и чакаше.
— Ще отида до колата и ще говоря със Салко и с мама. Искам да ме наблюдаваш. Ако легнеш по корем и пропълзиш до ъгъла на къщата, ще видиш колата. — Иво се просна и запълзя напред. — Виждаш ли я вече?
Иво се обърна към Пиърс, ухили се и кимна.
— Добре. — Пиърс го дръпна назад, после го погледна право в очите. — Ще чакаш, докато не ти дам знак да излезеш. Ще ти махна ей така. — Той му показа. — Щом видиш да ти махам, тръгваш към нас. — Иво кимна. — И искам да тичаш колкото се може по-бързо.
— Салко много ще се изненада!
— Обаче нито звук. Иначе ще разбере.
— Нито звук.
Пиърс изчака Иво да заеме позиция, после заобиколи къщата от другата страна и излезе при колата.
— И Салко не го намери — каза Петра. — Какво…
— Аз го намерих — каза Пиърс. — При ходжата е. Гледа младежа, който почина вчера.
От реакцията на Петра му стана ясно, че Иво не за първи път проявява такъв стряскащ интерес.
— Проблемът е — продължи Пиърс, — че нашият приятел от вечерята снощи не искаше да ме пусне вътре. Католически свещеник нямал работа при мъртви и мюсюлмани. Каза, че трябвало ти да отидеш и да го прибереш, Салко.
Хърватинът тръгна, Петра понечи да тръгне след него, но Пиърс я хвана за ръката.
— Той каза Салко.
— Янош си е такъв — каза Мендравич. — Не му се сърди.
— Няма нищо — каза Пиърс. Беше му трудно да гледа Мендравич в очите.
— Ей сега ще го доведа — каза Салко и бързо тръгна към дома на ходжата.
— Пусни ми ръката — тихо каза Петра.
Пиърс гледаше след Мендравич.
— Пусни ми ръката, казах!
Мендравич зави зад ъгъла и Пиърс я пусна и изсъска:
— Качвай се в колата!
— Какво?!
— Качвай се в колата — повтори той.
— Иън, какво…
— Иво ей сега ще дойде. Качвай се!
— А Салко?
— Тръгваме без него. Ако си искаш Иво, качвай се. — Той я погледна. — Трябва да ми вярваш.
Това, което видя в очите му, беше достатъчно, за да я накара да се качи.
Пиърс размаха ръка и Иво веднага изскочи иззад къщата и се спусна към тях. След секунди беше в прегръдките на Петра на седалката. Нямаше време за обяснения. Пиърс забърза към лявата врата.
Обърна се и видя Мендравич да тича към тях — със забележителна скорост за мъж с такива размери. На двайсетина метра зад него тичаше ходжата.
Пиърс запали колата и потегли. Видя в огледалото как Мендравич вади телефона от джоба си.
Бял дим.
Тълпата на „Свети Петър“ избухна и Клайст погледна надолу. Хората стигаха почти до реката, над сто хиляди души, повтарящи възторжено: „Habemus Рара!“ — „Имаме папа“. След минути най-възрастният член на кардиналската колегия щеше да излезе на балкона. Клайст се надяваше, че след него ще излезе фон Нойрат.
Още веднъж измъкна малкия уред от джоба си и натисна едно копче. От другата страна отговориха.
— Пуснахте ли кучетата? — попита Клайст.
— Преди осем минути.
— Искам шахматните фигури на дъската, докато не получим потвърждение.
— Разбрано.
— Дръжте ги, докато царят не се оттегли. Другите фигури обратно в кутията.
— Разбрано.
— Удвоете покритието на района. Никой да няма достъп, включително хората с пропуски.
— Разбрано.
Клайст изключи телефона. Именно той беше нарекъл шахматни фигури кардиналите, но това нямаше значение — този следобед те бяха пешки.
Най-възрастният кардинал се показа и над стохилядната тълпа се възцари свръхестествена тишина.
— Имаме папа! — прогърмя над човешкото море. — Негово светейшество папа Луций Четвърти!
Ако някой го бе попитал, фон Нойрат би избрал още преди няколко седмици далеч по-неизвестното име Зефирин. Не толкова за това, което бе направил Зефирин, а заради летоброенето — той беше станал папа през 216-а година. А през тази година близо до град Ктесифон, столицата на Персия на река Тигър, се бе родило дете. Мани. Закрилникът. Надеждата за една истинска и свята църква.
Клайст наблюдаваше през бинокъла си как бившият кардинал Ерих фон Нойрат, загърнат в бяла наметка и с тиара, — емблемата на неговия сан — излиза на балкона. Ръцете му бяха в класическата поза на благочестив, авторитет.
Четиринайсет минути. Така бе обещал фон Нойрат. След това осем минути, та кардиналите да стигнат до „Света Марта“.
Клайст се обърна и тръгна. Започваше неговата програма. Четири минути по коридорите, дванайсет минути да постави пластичния взрив, четири — да се оттегли.
Разполагаше само с две резервни минути.
Предвестникът на Светлината обичаше най-късите възможни срокове.
— Къде е Салко? — попита Иво.
Още веднъж момчето поставяше най-очевидния въпрос. И още веднъж Пиърс бе напълно неподготвен за него.
— Салко… — почна той.
— Салко остана в селото — отсече Петра и притисна Иво до гърдите си.
— А какво стана с изненадата?
— Каква изненада? — попита майка му.
