— Не. Даде я на мен. Когато станах на шест години. Всеки получава книга, когато стане на шест. Знаеш го.
— Да, знам. — Манихейска награда за новопокръстените. Съвсем очевидно.
— И още ли я пазиш? — попита Пиърс.
Иво кимна.
— За какво говорите? — попита Петра.
— Къде е книгата сега? — продължи Пиърс, без да й обръща внимание.
— Вкъщи — отвърна Иво.
Пиърс кимна замислено.
— Какво? — попита Петра.
— Значи така се е подсигурил — каза Пиърс на себе си.
— За какво говориш?
— Рибаденейра е вмъкнал молитвата, за да е сигурен, че човекът, който реши загадката, ще е един от тях. Един манихей. Кой друг би знаел детската молитва? Кой друг… — Внезапно той натисна спирачките и и тримата подскочиха напред.
— Какво правиш? — изкрещя Петра.
— В книгата има много молитви, нали, Иво?
Момчето не изглеждаше стреснато от внезапното спиране.
— Молитви, рисунки и гатанки. — То се обърна към Петра. — Салко каза, че когато науча достатъчно, ще мога да решавам загадките.
— Има нещо в тази книга — каза Пиърс. — Иначе защо трябва да учи молитвата? Нещо, което само един манихей би знаел да търси. Нещо, което ще обясни останалите куплети на Рибаденейра.
И като забрави Салко за момент — и всичко, което се бе случило през последния половин час — Пиърс натисна газта.
Щяха да ги очакват във Вишеград. Не в Рогатица.
Погледна часовника си. Ако караше бързо, щяха да стигнат там към обяд.
Перети чу експлозията и чак после усети труса. Две от снимките на бюрото му паднаха, една гравюра от стената също. Последва втора експлозия. И още една, трета.
Той се спусна към прозореца. Мястото на взривовете бе само на стотина метра, обвито в пламъци.
„Света Марта“.
Света Богородице!
Горните етажи приличаха на срутени пещери от стъкло и камък. Вътре във Ватикана? Невъзможно. Той се прекръсти и се помоли за хората вътре.
А можеше и той да е там. Беше си тръгнал само преди минути, като едва беше убедил стражите да го пуснат.
Посегна към телефона, но видя първите оцелели, измъкващи се от сградата — с разкъсани дрехи и окървавени. Бяха петима-шестима и се строполиха на земята — всички с изключение на последния, който залиташе, загубен в мъглата на сътресението, странно спокоен сред хаоса. Един страж притича, хвана го и го сложи да легне.
Чий ли болен мозък бе вдъхновил това?
Перети вдигна телефона.
Вратата зад него се отвори с трясък и влетяха двама мъже с извадени пистолети.
— Всичко е наред — каза Перети. — Добре съм.
Двамата прибраха оръжията си.
— Трябва да ви заведем в Габиа, ваше високопреосвещенство. За всеки случай.
Габиа, съкратено от „Габиа пер учели“ — „клетка за птици“ — беше скривалище от военно време, на шест етажа под библиотеката, сега превърнато в убежище на Ватикана за подобни случаи.
— Трябва да проведа някои разговори — каза Перети.
— Линиите са повредени, ваше високопреосвещенство. Трябва да тръгваме веднага.
Перети поклати глава и тръгна към вратата.
— Имате късмет, ваше високо преосвещенство — каза другият мъж. — Вътре имаше сто кардинали. Онзи, който е направил това, е знаел точно кога да го направи.
Перети замислено поклати глава.
А кой впрочем?
Пиърс седеше зад волана, ръцете му бяха скръстени в скута. Иво седеше до него. Никой не бе казал и дума през последните десет минути.
Чакаха на една уличка на половин километър от апартамента — така им бе наредила Петра. Забележително колко бързо беше успяла да постави нещата под контрол — боркинята за свобода отново бе на поста си. Или може би просто бе майчински инстинкт. Каквото и да беше, Петра твърдо бе заявила, че тя ще отиде за книгата.
— Ще чакате тук. — И една целувка за Иво.
Пиърс понечи да я последва, но Петра го спря.
— Казах да чакате тук. Не познаваш района. А и те знаят как изглеждаш. — Гласът и бе напрегнат, както навремето, преди осем години.
— И пази Иво. Разбрано?
Иво очевидно бе минал през достатъчно подобни положения и знаеше кога да стои мирен.
Чакаха вече почти петнайсет минути.
Пиърс не беше сигурен кое е предизвикало това мълчание: бягството от Салко, отсъствието на Петра или това, че бяха накарали момчето да каже къде е скрита книгата. Тонът на Петра беше достатъчен, за да разбие тайната — книгата беше под една разхлабена дъска в неговия шкаф. Очевидно Салко му бе помогнал да направи скривалището.
— Няма ли да спреш да ми се сърдиш? — попита Пиърс. Иво само изсумтя.
— Това е глупаво. Няма никакъв смисъл.
— Искам да ти се извиня.
— Не трябваше да ме караш да признавам — отвърна Иво без да го поглежда. — Това си беше моя тайна. И на Салко. И не трябваше да оставяме Салко. Той нямаше да ме накара да кажа на мама.
— Знам — каза Пиърс. Наблюдаваше как Иво си играе с едно скъсано парче от тапицерията на вратата.
— Ако това е толкова важно — каза момчето, — защо не даде на мама твоя екземпляр от книгата?
— Ами… защото твоята книга е специална. Тя ще ни помогне да намерим друга също специална книга. Салко също иска да намерим другата книга.
— Тогава защо той не ти каза къде е книгата ми?
Много умен въпрос.
— Защото — отвърна Пиърс и вдигна книгата на Рибаденейра от арматурното табло — не знаеше, че притежавам тази книга.
Иво бавно се обърна към него.
— Тази, от която четеше мама ли?
— Да — отговори Пиърс. — Искаш ли да й хвърлиш един поглед?
— Вече я видях. Нали мама я държеше.
— Добре — кимна Пиърс. — Просто си мислех дали не искаш да я подържиш. Но ако не искаш…
Иво погледна книгата, после вдигна очи към Пиърс и каза:
— Е, мога. — Взе книгата. — Но не си мисли, че това ще ме зарадва. Все пак не трябваше да ме караш да си признавам.
— Съгласен съм.
Иво взе книгата изключително внимателно и бавно заразгръща страниците. Ако не друго, Салко го бе научил да уважава древността. Той знаеше малко латински — достатъчно, за да произнася всичко правилно, макар и да не разбираше повечето от това, което четеше. По едно време спря — очите му бяха широко
