Ръкописът Q

пипна.

Естественият инстинкт на Пиърс беше да прочете молитва. Той стана и се прекръсти. Но може би бе по-добре да не казва „Отче наш“ пред ходжата. Неизвестно защо, като гледаше как Иво докосва трупа, се сети за написаното от Рибаденейра. Да, трябваше да се помоли.

И без да знае напълно защо, Пиърс започна да се моли на латински за младия човек.

— И ето протягам двете си ръце към Теб, и всичко да е в орбитата на светлината.

Иво го хвана за ръката и все така вгледан в тялото, продължи също на латински:

— Когато съм изпратен да се боря с мрака и знам, че Ти можеше да ми помогнеш…

Пиърс спря. Иво също спря, усмихна се, обърна се към Пиърс и каза:

— Знам я тази песен. Салко ми я пее. „Ароматът на живота е винаги с мен, о, жива вода, о, дете на Светлината…“

Пиърс се вцепени.

Ееема, ееема, айо.

FILIUS3

6

Пиърс слушаше.

— И ето протягам двете си ръце към Теб, и всичко да е в орбитата на Светлината…

Стените като че ли го затискаха, въздухът ставаше все по-тежък с всяко вдишване. Иво го зяпаше.

— Когато съм изпратен да се боря с мрака, като знам, че Ти си близо до мен и можеш да ми помогнеш…

Пиърс опря ръка в стената; хладният камък му донесе облекчение. Тъничкият глас долетя до него:

— Не я ли знаеш?

Пиърс одра стената с нокти и болката вкара въздух в гърдите му. Вече чуваше момчето.

— Защо не пееш, ако го знаеш? — повтори Иво.

Пиърс несъзнателно кимна. Пасажите от пет реда. Първата молитва на детето. Толкова очевидно.

Отнякъде, като през мъгла, намери думите и каза:

— Ароматът на живота е винаги с мен.

Иво се усмихна и запя:

— О, жива вода,
о, дете на Светлината,
о, име на славните,
в истината Те намирам.
В търсене на истината.
Която говори за Твоята мощ!

— Еема, еема, айо — запя Пиърс.

— Салко пее с мен.

Пиърс се приведе и се насили да се съсредоточи.

— Салко ли те научи на тази песен?

Иво кимна.

Това беше още по-ужасно от първоначалния шок.

— Знам и друга — усмихна се Иво. — Ама не до края. Пяхме я за Радисав. Салко казва, че трябвало да я науча без книга. Искаш ли да ти я изпея?

Той пак можа само да кимне.

И детето отново запя:

— И от Съвършената светлина, от Истинското възнесение, което открих…

— В онези, които ме търсят — продължи Пиърс. Това, че знаеше молитвата, за момент го извади от вцепенението.

— В онези, които ме търсят — повтори Иво. — Точно така. И тази я знаеш.

Пиърс пак само кимна.

— Като ме опознаете, ще опознаете себе си — запя отново Иво — Обгърнати от светлина се издигате към неона…

— Към еона — поправи го Пиърс. Главата му започваше да се прояснява.

— Към еона — повтори Иво — Това е почти всичко, което знам. Какво е еон?

— Еон означава „вечност“ — нещо, което не може да узнаем. — Автоматичен отговор от съзнание, което все още отказваше да приеме очевидното. Видя смущението на Иво и се опита да се усмихне. — Не съм много сигурен. Значи мама и Оалко те учиха на тези песни?

Отново притеснен поглед.

— Мама ли? — Бърза усмивка, очите му бяха широко отворени. — Те са само за Салко и за мен. Той казва, че това е нашата тайна. И тебе ли той те научи?

Пиърс не отговори. В главата му се въртяха безброй неща: Салко, дошъл съвсем ненадейно, хората в Кукеш — нямаше заплаха, нямаше Ватикана — взривяването на църквата, телефонното обаждане, проследяването.

Опитваше се да не се обвинява за това, което изглеждаше очевидна глупост.

Но Салко, част от това… и откога? В главата му се появи една картина от Слитна. Как да приеме това? Как да приеме, че Иво…

Тежестта на последната половин минута беше смазваща. Но до него беше Иво — и очакваше отговор. Невинно момче. Нежната усмивка на Иво, малката му ръчичка, сгушена в ръкта му. Песни, не молитви. Думи, не идеология.

— Да — каза Пиърс, — Салко ме научи и мен.

Изпита огромно желание да сграбчи Иво, да го притисне до гърдите си, да го скрие от заплахата, която той не разбираше — най-осезаемата й форма беше скитането из селото, търсенето на детето.

Салко.

Знаеше, че трябва да тръгне, макар че бе сломен — физически и духовно. Трябваше да се измъкнат оттук.

Стисна ръката на Иво, вдигна го и тръгна към стълбите.

На средата на стълбището осъзна, че ходжата не е на масата. Нямаше го. На долния етаж също го нямаше. Пиърс бързо мина през стаята, пусна Иво на пода, бавно отвори предната врата и огледа празния път към селото. После отстъпи назад към сенките и коленичи пред момчето.

— И ти никога не си казвал на мама за тези песни, така ли?

Усмивката на Иво изчезна.

— Не — каза накрая той. — Салко ми каза, че не бива.

Изражението му беше достатъчно убедително. Пиърс кимна и му намигна.

— Щом така е казал…

Усмивката на Иво се върна.

— Значи сега ние тримата имаме една обща тайна — каза Пиърс и отново вдигна Иво.

Преди да излязат Иво го погали по бузата и каза:

— Радвам се, че и ти знаеш песните.

Пиърс спря. За миг всичко около тях като че ли изчезна.

— Да, знам ги.

Разбираше, че не може да се втурне към Салко с Иво на ръце. Нямаше начин обаче да ги раздели. А