— Виж, ако се страхуваш пак да загубиш Иън… — Мендравич спря, осъзнал, че е престъпил границите: ледът в очите на Петра му го показа. — Разбери — продължи той по-меко. — Единствената ми грижа тук е Иво.
Петра го изгледа яростно, после попита:
— Той къде е?
— Какво?
— Иво. Къде е?
— Мислех, че е в къщата с теб.
По лицето й пробяга тревога.
— Каза, че ще дойде да ви помогне при колата.
Мендравич я гледаше напрегнато.
— Не е ли при вас? — избухна тя.
— Трябва да е вътре — каза Пиърс.
Петра се втурна в къщата, след секунди изскочи и викна:
— Няма го!
— Сигурно си играе някъде — каза Пиърс. — Аз ще тръгна натам. Салко може да тръгне нататък. Ти стой тук.
Петра само кимна.
Вече беше обяд и уличките бяха съвсем пусти. Малкото хора, които срещна, не бяха виждали момчето. Пиърс стигна почти до края на селото. Вярата му в собствената интуиция намаляваше. Изведнъж чу глас отгоре.
— Момчето ли търсиш?
Пиърс вдигна глава и видя един мъж, седнал на покрива на близката къща; край него бяха разхвърляни инструменти.
— Онова със светлокестенявата коса и хилядата въпроса?
— Да — каза Пиърс.
Мъжът кимна.
— Искаше да знае за какво служат всички инструменти. И защо не съм направил покрива така, че да няма нужда да се поправя. Но всъщност говореше за Павле. — Пиърс продължи да го гледа втренчено и мъжът добави: — Момчето, което умря вчера.
Пиърс кимна. Очевидно опитът им да отвлекат вниманието на Иво не беше така успешен, както си бяха мислили.
— Накрая ме попита. Някои неща не бива да се казват на децата, но… Както и да е. Казах му да иде при ходжата, ако толкова се интересува. Тръгна преди петнайсетина минути. Ей там. — Мъжът посочи с глава.
Пиърс му благодари и закрачи към къщата на ходжата.
Ясно беше защо малката къща е почти извън селото. По-ниска от останалите, тя изглеждаше прегърбена от старост — изкривен градеж от размърдали се камъни, опрял в склона на хълма, дясната страна бе поддала. Двете прозорчета от двете страни на вратата гледаха уморено, нямаше следи кога за последен път са мити. Но най-неуместно изглеждаше покривът. Нищо подобно не бе видял в селото — недодялан купол върху четири паянтови стени. Далечна прилика с църквата „Сан Бернардо“, но тук старовремската недодяланост беше сведена до селско уродство.
И все пак изглеждаше определено одухотворена — едно спокойствие сред трескаво движещия се свят.
Вратата беше отворена, отвътре идеше слаба светлина. Смрадта на мръсно и запуснато го облъхна за „добре дошъл“. Той пристъпи напред с едно колебливо: „Добър ден“. Мръсните прозорци почти не пропускаха светлина. Видя маса, столове, дъбови шкафове, губещи се в сенките. Стаята дремеше в някакво състояние на вцепенение.
Не чу отговор.
Пристъпи навътре. Край лявата стена забеляза стълба — неравните стъпала бяха вградени в камъка. Нямаше перила, само голи тесни стъпала. Той се заизкачва по тях.
Погледна през вратата и видя ходжата — той спокойно се хранеше на една паянтова дървена маса, седнал на старовремски стол. Беше невероятно мършав и се беше навел над паница чорба. Сбръчканата му ръка беше стиснала кораво парче хляб. Старецът внимателно вдигаше лъжицата до устата си, но въпреки това по брадичката му се стичаха мазни капки.
Пиърс пристъпи към него и той вдигна поглед и каза:
— Търсиш момчето, нали?
— Да — отвърна Пиърс.
— Умно дете — каза ходжата. — Не изглеждаш много разтревожен.
Пиърс наистина не беше разтревожен. Нямаше отговор защо.
— Не съм.
— Добре. Искаш ли чорба?
— Не. Аз…
— Търсиш момчето.
Пиърс кимна. Имаше нещо странно спокойно в този дребен мъж и в държането му, също както и в къщата му — еднакво и непоправимо увредени, но някак безметежно спокойни в безгрижната си развала.
— Ти си свещеник, нали?
— Да, свещеник съм.
— Странно как всичко се събира в едно, нали?
Пиърс нямаше представа за какво говори старецът и затова само кимна.
— Важно е за децата да гледат това. Може да се научи нещо. — Старецът дръпна една завеса и зад нея се видя дълбока ниша; замириса на тамян и камфор. — Това е нещо, което трябва да знаят.
Тялото на Павле беше увито с ленен чаршаф. До него седеше Иво, с ръце в скута и с бейзболната топка в ръцете.
Искаше да знае — каза ходжата шепнешком. — Когато са любопитни, трябва да им се обяснява.
Пиърс тръгна към детето, но ходжата го хвана за ръката.
— Дойде при мен и поиска да остане. Казах му да дойде да хапне, когато свърши.
Ходжата пусна ръката му; Пиърс дръпна завесата още малко встрани и пристъпи в нишата. Ходжата се върна на масата, а Пиърс колкото се може по-тихо седна до Иво.
Не каза нищо. Иво също мълчеше.
— Много смело, че си дошъл тук сам — каза накрая Пиърс.
Иво кимна. Очите му бяха вперени в трупа.
Пиърс не беше сигурен какво точно привлича вниманието на момчето. Реши да изчака. След няколко секунди Иво каза:
— Различно е.
Пиърс кимна.
— Когато не познаваш някого — каза Иво, — е различно.
Очевидно Петра не му бе казала всичко за времето, когато бяха воювали заедно.
— Този път не ми е толкова мъчно. Това лошо ли е?
— Не. — каза Пиърс. — И на мен не ми е много мъчно.
— Ти не познаваше Радисав. — Иво се обърна към него.
— Да. Но познавах други хора. Познаваха ги и майка ти и Салко. През войната.
— Да де. — Иво кимна. — Но ти не познаваше Радисав.
— Не го познавах — каза Пиърс.
— Мъчно ми е, като се сетя за него.
Пиърс колебливо постави ръка на рамото му. Поседяха така няколко минути. Накрая момчето стана и каза:
— Различно е. — Стискаше топката с лявата си ръка. Протегна дясната към вкочаненото тяло и го
