Ееема, ееема, айо.
Черен пушек.
Подпрян на перилата на балкона над Арко дела Кампаня, Клайст наблюдаваше развълнуваната тълпа. Второто гласуване тази сутрин. Можеше да си представи настроението на кардинала.
Предната вечер бяха заловили момичето в Берлин — достатъчно централно място, за да може новината да се появи в повечето европейски вестници и телевизионни новини в късните сутрешни часове. Може би не бе достатъчно рано. Клайст можеше само да се надява, че новините ще стигнат до ушите, които трябва, преди следобедното гласуване — заради себе си, ако не заради фон Нойрат.
Вече бяха определили и друга цел, второ дете — в Сао Паоло, с достатъчно следи, оставени на местопрестъплението, за да се стигне до една от групите в Близкия изток. Това трябваше да е достатъчно.
Клайст погледна пак напрегнатата тълпа на площад „Свети Петър“, после измъкна от джоба си нещо, което приличаше на калкулатор, и вдигна капачето. Видя се малък екран с няколко копчета отдолу. Той започна да чука с върха на писалката си различни указания, файл след файл се показваха, после изчезваха, той проникваше все по-дълбоко в системата, за да открие това, което му бе нужно. Натисна един от бутоните и от уреда започна да се чува бръмченето на телефонна линия. След няколко секунди номерът бе избран, миг по-късно се чу звукът на включен факс. След още едно почукване по бутоните информацията от екрана започна своето пътуване през киберпространството към издателите на вестник „Кориере дела Сера“ в Милано. Изборът на фон Нойрат. Нещо, което да затвори цикъла. Клайст не бе се затруднил да поставя въпроси.
После отвори друг файл — още информация, свързана със сирийското участие във ватиканската банка. Така се попълваха различни празноти от първия файл; нови подробности правеха проблема още по- любопитен. Този път направлението бе вестник „Ла Република“ в Рим. Трети файл за „Стампа“ в Торино. Вестник „Ил Газетино“ във Венеция беше последният, който получаваше анонимното съобщение. Събрани заедно, четирите документа бяха достатъчни, за да оформят история за първите страници. И винаги в центъра беше името на Артуро Лудовизи.
Жертваха един от своите за греховете на мнозина.
Поне така беше обяснил фон Нойрат — изборът на думите бе ясно указание, че може би трийсетте години под маска бяха повлияли на кардинала повече, отколкото той самият предполагаше.
Нямаше значение. До довечера целият свят щеше да бъде запознат с последната поразяваща катастрофа в Института за религиозни дела, едно леко предизвестие за идващия потоп. Но хиените трябваше да изчакат още няколко дни. Време достатъчно, та фон Нойрат да се качи на папския трон.
И в това време щеше да има още по-големи истории, които да задържат вниманието им.
Клайст се загледа в командата за унищожаване, която святкаше пред него. По някаква причина се затрудняваше да изпълнява указанията на фон Нойрат за унищожаване на файловете. Стоеше сам на балкона, стаята зад него беше празна. Все пак изпита нужда да погледне през рамото си. Никой. Клайст погледна малкия екран и с леко почукване включи една телефонна линия. Този път друга връзка, някъде в Барселона. Второ почукване.
Четирите файла заминаха наведнъж.
Фон Нойрат му бе дал пряка и ясна заповед.
Графинята обаче винаги му бе давала много повече.
И тя би разбрала.
— Не, не. Това е повече от достатъчно. — Мендравич сложи поредната торба храна в задната част на микробуса; жената до него настояваше да вземе още една. — Ако ни трябва още нещо, ще си намерим по пътя.
— Не и ако ви следят — отвърна тя и напъха в ръцете му още една торба.
Жената беше над четирийсетте. Широките й рамене бяха приведени, имаше голяма, почти квадратна глава. Лицето й обаче беше младолико — прекрасна бяла кожа, ясни сини очи, вперени в Мендравич. Пиърс усети, че между тях е имало някаква история. Смешно бе, че той никога не бе питал за тази част от живота на Салко. По-точно, никога не бе мислил за това.
— Добре — усмихна се Мендравич. — Но ако взема това, ще трябва да взема и теб.
Той се наведе и сложи торбата при другите.
— Де да беше толкова късметлия. Едва ти се побираш вътре. — Тя го мушна с пръст в корема. — Сигурно ще трябва да ме сложиш отзад при храната.
— Защо? — отвърна Мендравич. — Ще оставя Иън да кормува. И ще ти покажа за какво е задната част на тоя бус.
Мощен удар се стовари на гърба му. Жената погледна над рамото му Пиърс; бледността на кожата й не можеше да скрие изчервяването.
— Не искаше да каже това, отче — рече тя и се изчерви още повече.
Още едно шляпване по гърба.
— Е, може и да е имал нещо наум — засмя се тя, удари Мендравич още веднъж и тръгна към къщата. — Но няма вероятност да стане.
Мендравич погледна след нея и каза достатъчно високо, за да може тя да го чуе.
— Бедната жена, Иън. Не знае какво изпуска.
— О, зная — отвърна тя, без да се обръща. После си влезе.
Мендравич се засмя и подаде ключовете на Пиърс.
— Ти караш. Уморен съм.
— Искам да се сбогувам с Петра и Иво.
— Разбира се. И аз също. Няма да ти трябва задната част на буса, нали?
— Виж какво, удрям по-силно от твоята приятелка.
— Петра знае ли?
Пиърс понечи да отговори, но разбра, че не може да каже нищо.
— Тя къде е?
— Казах без четвърт. Дай й още пет минути.
Като че ли ги беше чула, Петра изхвърча от къщата с чанта на рамо и каза:
— Кой ще кара?
— Къде си тръгнала? — попита Мендравич.
— С вас — отвърна тя.
— Мисля, че вече обсъдихме този въпрос.
— Не сме. Ти ми каза какво искаш да направя. Помислих по този въпрос и реших, че идваме с вас.
— Мисля, че не бива — рече Мендравич.
— Знам какво мислиш. Аз пък мисля, че ще е по-лошо да останем тук, ако са ни засекли.
— Казах ти още сутринта. — Тонът на Мендравич стана рязък. — Ако са ни засекли, вече щяха да са тук.
— Може би да, а може би не. Единственият начин да съм сигурна е като се измъкна оттук.
— Права е — обади се Пиърс.
Погледът на Мендравич го накара да млъкне.
— Ако беше само ти, разбирам — продължи Мендравич. — Даже всъщност щяхме да сме по-добре с теб. Но не искам да намесвам Иво. Те могат да дойдат тук, могат и да не дойдат. Хубаво. Но определено ще са във Вишеград.
— Тогава ти остани тук.
— Искаш да кажеш… — Той я погледна малко смутено. — Добре, Иво и аз ще останем тук.
— Иво идва с мен.
— Това е глупаво, Петра.
— Не. Просто не разбираш какво говоря.
— Чудесно разбирам какво…
— Не, не разбираш.
