— Тази, която щяхме да му направим.
— Всъщност той… — почна пак Пиърс.
Очите на Иво заблестяха.
— Аха — прошепна той, обърна се към прозорчето към задната част, дръпна го и викна:
— Здрасти, Салко! — Дърпаше се от майка си, за да може да надникне в задната част на колата. — Знам, че си отзад! — После се обърна към Пиърс с широка усмивка. — Много си хитър! — Пак надникна през прозорчето и викна: — Знам, че си там! Излизай!
— Салко не е тук, миличък — каза Петра. — Казах ти вече — той остана в селото.
Иво мушна цялата си глава през прозорчето.
— Знам, че си тук! — И когато накрая разбра, че отзад няма никой, странно притихна. После попита:
— Защо? Защо не е тук? — Седна в скута на Петра и погледна Пиърс.
— Ти ми каза, че ще го изненадаме. Каза, че ще е тук. — В тъничкия му гласец се долавяше истинска тъга. — Защо не е тука?
— Трябваше да остане в селото и да помогне на приятелите си — каза Петра и го прегърна.
— Но защо не ни каза довиждане? — Иво почти плачеше.
— Всичко стана много бързо, миличък — каза Петра. — Дори и на мен не ми каза довиждане. Просто трябваше бързо да помогне на приятелите си.
— Защо?
Петра погледна Пиърс.
— Не знам. Салко често трябва да помага на приятелите си и понякога си тръгва, без да се сбогува.
— Но той не си тръгна! — Иво вдигна ръчичка да избърше сълзите си. — Ние си тръгнахме.
— Знам, сладичък. Знам. — Тя притисна главицата му към гърдите си. — Салко скоро ще дойде.
— Не му казах довиждане — изхлипа Иво. — Не му казах довиждане!
Минаха десетина минути в мълчание, после Пиърс каза:
— Нямах избор.
— Май заспа — прошепна Петра.
Пиърс хвърли поглед към момчето. Изглежда, наистина беше заспало.
— Никога повече не използвай сина ми като уловка — каза тя.
Строгостта в гласа й го порази.
— Какво?
— Каза ми, че ако си искам сина, трябва да се кача в колата. Не прави това никога повече.
— Не исках да кажа, че…
— Искаше — натърти тя. — Кажи какво става? Защо оставихме Салко?
— Доста е… сложно.
— Опитай се да ми обясниш.
Той се замисли. Все още не можеше да проумее последните двайсет минути и макар че искаше да вярва на Иво, реши да е съвсем сигурен и каза:
— Omnes fingi in gyro lucis.
— Какво? Какви ги дрънкаш. Казах ти, че не знам латински!
— Нямаш представа за какво ти говоря, нали?
— Нямам, разбира се. Кажи защо оставихме Салко?
Той гледаше втренчено пътя.
— Защото е замесен в това.
— Ти също. — Тонът й бе все така остър.
— Нямам предвид това. Той търси пергамента. Затова дойде в Кукеш.
— Искаш да ми кажеш, че той е…
— Манихей — каза Пиърс. — Да.
— Това е глупаво!
— А откъде Иво знае молитва отпреди хиляда и седемстотин години, за която твърде малко хора дори са чували?
— Иво? — Тя го изгледа смаяно.
— „И простирам двете си ръце към Теб, всичко да бъде обхванато в орбитата на Светлината.“ На латински. Каза ми, че Салко го е научил. Това е една от техните тайни. Очевидно ги пази много добре.
Пиърс знаеше точно какво изпитва Петра в момента — неверие, чувство, че е предадена, безпомощност. Знаеше го, защото самият той съвсем наскоро го бе изпитал.
— Аз не… — Тя гледаше втренчено някъде напред. — Иво не е… Та той не знае дори „Отче наш“.
Пиърс посочи раницата до краката й и каза:
— Отвори я.
— Какво?
— Просто я отвори.
Тя се поколеба, после се пресегна през заспалото дете и вдигна раницата.
— Извади малката книга, която е завързана с връвчица — каза той.
Тя я извади и я запрелиства.
— Тук — каза Пиърс, като погледна бързо. — Опитай петия ред, после единайсетия.
Тя се зачете.
— Не мога да повярвам, че Иво знае това!
— Ами тогава го попитай. Събуди го.
Стигнаха до пусто кръстовище, първото обещание за павиран път. Пиърс зави на запад.
Петра се втренчи в страницата, после погледна Пиърс.
— Попитай го — повтори той.
Тя продължи да го гледа. После нежно погали Иво по бузата и прошепна:
— Иво, миличък. Ако спиш сега, няма да можеш да заспиш нощес.
Момчето дишаше тежко.
— Хайде, сладичък. Събуди се.
Дълга въздишка, после Иво отвори зачервените си очи.
— Вкъщи ли си отиваме?
— Не знам, сладичък. — Петра погледна Пиърс.
Пиърс не каза нищо.
Петра погледна книгата и се постара възможно най-добре да произнесе на латински „Sic tibi manus meae intendeo“.
Иво бързо се обърна към нея. Учуденият му поглед беше почти смешен. После също толкова бързо се обърна към Пиърс.
— Ти си й казал! — възкликна детето. Разочарованието му граничеше с гняв.
— Не, тя просто чете.
Иво рязко се обърна към майка си и видя книгата в ръката й.
— Дай да я видя!
— Внимавай, миличък. Това е много стара книга.
— Знам. Знам! Салко ми е казвал. — Иво отново се обърна към Пиърс. — Това не е книгата.
— Покажи му текста — каза Пиърс.
Иво погледна редовете и попита:
— Какви са всичките други думи?
— Те са… други песни — отвърна Пиърс. — Я ми кажи, за коя книга Салко ти каза, че е стара?
— Книгата с песните — отвърна Иво.
— Но нали не е позволено да се записват.
— Това е само „Съвършената светлина“. Аз имам цялата книга с другите песни.
Детска молитва. Част от молитвеник. Разбира се. Загледан в пътя, Пиърс попита:
— Салко има ли тази книга?
Иво поклати глава и каза:
