показваше. Пиърс се подсмихва. Малък шоумен. Всъщност защо не? Нали в крайна сметка беше син на Петра.
Не беше много учуден, когато след час Иво се появи на прага на стаята му, не по-малко дързък, отколкото когато бяха на масата.
— Здравей.
Пиърс вдигна очи. След вечерята беше се изтегнал в леглото с Рибаденейра, пасажите от пет реда все така не му помагаха да дешифрира това, което бе започнал. Но все пак намираше известни връзки между тях и вече започваше да се очертава някаква картина. И изведнъж прозвуча детският глас.
— Здрасти — отвърна той и остави листовете и книгата на възглавницата. Иво остана на вратата: смелостта му стигаше само дотам. — Можеш да влезеш, не хапя.
Иво огледа стаята и бавно пристъпи вътре.
— От Америка ли идваш?
Пиърс се усмихна. Беше очаквал хиляди други въпроси, но не и този, най-очевидния от едно седемгодишно момче.
— Да.
— Знам — каза Иво доволно. — Питах мама, а тя каза да питам теб.
Петра му бе позволила да дойде при него. Не беше много сигурен с какво го е заслужил.
— Откъде разбра?
— От това как приказваш. — Иво започна да се разхожда из стаята, пръстите му докоснаха раницата.
— Какво има вътре?
— Нищо особено.
— Мога ли да я отворя?
— Разбира се.
Наблюдаваше как Иво се бори с ципа, оживен от предчувствието за това, което ще види вътре. Нещо американско. Също толкова силно беше и разочарованието му, когато намери само бельо за смяна и малко други лични вещи.
— Съжалявам — каза Пиърс. — Няма шоколад.
Иво сепнато вдигна глава и го изгледа учудено.
— Не търсеше ли шоколад? — попита Пиърс.
Хитра усмивка пробяга по детското лице.
— Откъде знаеш?
— А, имам си начини — усмихна се Пиърс.
За момент изглеждаше, че Иво не е съгласен с това обяснение. После, също така бързо, премина към следващата тема.
— Направо от Америка ли дойде?
— Всъщност не съм бил в Америка няколко години. — Отново сянка на разочарование. — Ти бил ли си в Америка?
Погледът му показваше пълно недоверие — как Пиърс изобщо можеше да попита такова невероятно нещо?
— Не. Но един друг човек е в Америка. Като теб.
— Наистина ли? — Пиърс знаеше накъде отиват нещата, но не можеше да си наложи да спре. — Кой?
— Баща ми.
Каза го с такава увереност, с такава привързаност, като че ли бе говорил с него малко преди да влезе в стаята. Трябваше да благодари на Петра за това.
— И къде живее той?
По детското лице премина сянка на смущение.
— В Америка. Като теб.
Пиърс кимна. Очевидно географията на Иво си имаше свои граници. И без да чака да загуби установения контакт, Пиърс се пресегна и измъкна изпод листата бейзболната си топка.
— Дръж. — И я подхвърли.
Иво я хвана без колебание.
— Добро хващане — каза Пиърс.
— Много е хубава. — Момчето внимателно разглеждаше малката топка. — Каква е?
— Бейзболна — отвърна Пиърс.
Очите на Иво светнаха.
— Бейзболна! От Америка?
От Рим, но нямаше да му го каже.
— Знам, че очакваше шоколад, но…
— Не, не. Мога ли да си играя с нея?
— Можеш да я задържиш, ако искаш.
Иво се ококори.
— Искаш да кажеш… че ми я подаряваш?
— Е, понякога ще ми даваш да поиграя и аз.
— Винаги, когато поискаш.
— Благодаря. Може би някой ден ще можеш да дойдеш с мен в Америка и да видиш една истинска игра.
— В Америка? — Следа от колебание. — И мама ли?
— Разбира се. И не забравяй и Салко.
Иво изхвърча от стаята, като викаше майка си. След минута се върна — дърпаше я за ръката. Изражението й беше доста по-различно, отколкото бе очаквал Пиърс: не беше точно сърдит поглед, но нещо подобно.
— И Салко! — викна Иво.
— Да, чух те, миличък — отвърна Петра и втренчи поглед в Пиърс. — Много любезно от негова страна.
— Само казах, че… — почна Пиърс.
— Знам какво си казал.
Пиърс не беше сигурен, но подозираше, че това е част от семейни отношения, каквито не бе имал възможност да изпита досега. Нещо запазено за мамите и татковците. Макар че нещата бяха на ръба, беше страшно хубаво да види, че и Петра се бори със същото.
Не беше сигурен какво изисква протоколът, така че се отпусна назад и бавно кимна.
— Трябва да лягаш — каза тя на Иво, за да прекъсне всякакви евентуални обсъждания. Момчето незабавно се хвърли в древния ритуал на молбите и пазаренето, но не постигна никакъв резултат. Но когато тръгна умърлущен към вратата, се обърна към Пиърс и му намигна.
В стаята настъпи тишина. Пиърс си помисли, че и Петра ще си тръгне, но вместо това тя се приближи към него.
— Е, откри ли къде се намира тази твоя книга във Вишеград?
— Нямам ключ.
— Значи нямаш представа къде е, не знаеш и какво е и нямаш отговор на въпроса кой ни преследва.
— Правилно. Но вече съм много близо до отговора.
Тя се засмя и седна до него.
— Може би още две очи ще помогнат.
— Сигурно. Как си с латинския?
— О! — Игриво. — Хич не ме бива.
— Значи ще трябва да се оправям само с моите очи.
— Но пък са все така хубави.
Няколко секунди и двамата не казаха дума.
