способна, както бе мислил. Той си купи билет, скочи в автобуса и се настани вътре — в Игуменица (нещо съвсем нетипично за Гърция) проявяваха достатъчно разум да синхронизират пристиганията на ферибота в пристанището с разписанието на автобусите. В рамките на двайсет минути тримата му приятели бяха на път да подновят прекъснатия си сън от предишната нощ.
Трябваха им повече от осем часа, за да пропътуват по-малко от триста и петдесет километра и това до голяма част се дължеше на честите спирки по пътя. Развитият и Третият свят се смесваха със завидна лекота. На всяка спирка — едно доста неясно понятие — шофьорът слизаше за по няколко минути, за да се поразтъпче и да побъбри с някого от местните, като даваше възможност на всички да се отърват за малко от сауната вътре. Понякога дори се разхождаше между пътниците и правеше кратки бележки за околните места — легенди за кентаврите, за Язон и аргонавтите — но никога не отговаряше на повече от няколко въпроса преди да затвори всички обратно в автобуса.
Пиърс се възхищаваше на широките пространства необработена земя. Отдалеч тя изглеждаше тучна и свежа, но отблизо зелените островчета се оказваха груба земя, дива растителност, никнеща навсякъде, където е възможно. Като че ли земята бе толкова стара, че не можеше да предложи нищо повече от вялото си съдействие на онова, което се стремеше да си осигури място под слънцето. Трева, дървета, подпиращи безкрайното небе, останки от далечно минало, които се появяваха от време на време край пътя, за да бъдат подминати с обичайното безразличие. Една страна на древни руини можеше да избира какво да почита.
Футболната тройка успя да поспи здраво; това обаче не освободи Пиърс от задължението на пътните разговори. Един италианец, очевидно притеснен от горещината — постоянно бършеше врата и челото си с бяла кърпа — използваше спиранията, за да се оплаква от положението си на всеки, който го слушаше. Изпуснат ферибот, изгубена делова възможност. След третата спирка Пиърс беше единственият, който не го отбягваше явно. Бремето на свещеническата чувствителност. Едва когато мъжът започна да разпитва за него самия, Пиърс стана по-твърд.
— Малко в отпуска — отвърна той.
— Къде? — настояваше мъжът.
— Където ме отвее настроението.
След това намираше причини да си остава вътре или да ходи до тоалетните по време на спирките, като избягваше общите миниобиколки. Чувстваше се странно пред тази си реакция — да посреща невинните въпроси с такова подозрение, но знаеше, че няма избор. Трябваше да захвърли повечето си милосърдни инстинкти. Дори и нещо толкова просто като приятелско бъбрене. Наблюдаваше как мъжът накрая започна да занимава съседа си по място; но и там признаците на досада дойдоха бързо и Пиърс се запита ако човекът с кърпичката не слезе на следващата спирка, колко ли дълго ще издържи другият.
Като си спомни защо е в автобуса, Пиърс се върна към бележките си, като обобщаваше странните подробности, описани от Аниели, подчертаващи ексцентричността на маншхеите. Макар и малко общо, описанието не беше по-малко интригуващо: драматизирани варианти на „Божественото възнесение“; ритуални церемонии на „просветление“, за да се изпробва желанието и усърдието на новопокръстения във вярата; тайни ритуали на къпане и ядене, придружени със загадъчни елементи. Между всевъзможните измислици на сектата само една винаги оставаше еднаква: изтънченият ритуал на поздравите, който се появяваше във всяко от писмата. За разлика от преписите на молитвата, там нямаше различия. Пет еднакви стъпки, които, макар че не можеха да бъдат възпроизведени физически в едно писмо, все пак бяха обрисувани достатъчно подробно, за да изградят ясна картина. Когато пристигнаха на мястото, където щяха да обядват, Пиърс откри, че вече сам може да рецитира „знаците на приемането“.
Още едно запознанство с Братството на Светлината.
Изборът му да спре в Каламбдка беше свързан не толкова с богатия избор на ястия в този град, колкото с малката му гаричка. На десетина километра от шосето за Солун, това беше единствената възможност да хване влак на изток или на юг — към Лариса и Атина или навсякъде между тези точки преди автобусът да потегли на север. Нещо повече, това решение предлагаше едночасова почивка от задушаващата жега на обедното слънце.
Всъщност Каламбака беше очарователно място, по-голям от градчетата, през които бяха минавали досега, с централен площад, запълнен от няколко кафенета и ресторанти. Всичко, несъмнено, предназначено за бизнеса с туристи.
Преди да се спре на един, Пиърс реши да види дали скоро има влак за Солун — през Лариса, — който можеше да е по-бърз от автобуса. На гарата откри, че наистина, по отношение на загубените часове, влакът ще му икономиса цели три. По отношение на реалното време обаче този за Лариса щеше да потегли след цели шест часа. Разбира се, ако пътуваше за Атина, щеше да замине само след час. Нищо чудно.
И за да не бъде прескачането до гарата напълно загубено време, той спря при една будка и си купи един от местните вестници. Идеята да поупражни гръцкия не беше много лоша.
Докато прибираше рестото, забеляза до гишето за информация съседа по място на човека с носната кърпа. Очевидно не само Пиърс търсеше нещо по-бързо от автобуса. И за секунда на Пиърс му се стори, че този мъж го наблюдава.
Каза си, че това е нищо — в крайна сметка досега бяха пътували заедно в автобуса. Беше естествено за някого да погледне към познато лице. Не беше ли направил и той същото? Все пак имаше нещо във внезапното извръщане на очите. В пристъп на чиста параноя, Пиърс си представи разговора между двамата мъже в автобуса, мушна монетите в джоба си и колкото се може по-спокойно закрачи към изхода, като се насили да не се обръща.
Докато пресичаше улицата, успя да мерне гарата през рамо; мъжът крачеше след него към магазините и кафенетата. Колкото повече Пиърс мислеше за това, толкова повече разбираше, че предпазните мерки, които бе взел в Бриндизи и после в Игуменица, са доста любителски. Да наблюдава няколко туристи. Да открие група, с която да говори. Лесни решения за една невидима заплаха.
Не можеше да измисли нищо друго, освен да предположи, че заплахата вече се е появила.
И все пак нямаше никакъв смисъл. Ако един от двамата мъже беше от Службата за сигурност на Ватикана, защо чакаха досега и не се приближаваха към него?
Освен ако, разбира се, изобщо имаха намерение да влизат в контакт с него. Внезапно в главата му проблесна, че Ватаканът се нуждае само да го проследи. Нямаха представа къде го е изпратила „Съвършената светлина“; всичко, което им трябваше, бе да качат някого в автобуса и да оставят свещеника да го отведе при пергамента. Възможността обаче да се прекачи на влака бе притеснила преследвача му.
Спря и се загледа във витрината на един магазин; с крайчеца на окото си забеляза как мъжът спира, за да си завърже обувката. Това беше цялата информация, от която се нуждаеше. Наоколо нямаше подлези и безистени и той разбра, че няма възможност да се отърве от непознатия. Трябваше да намери друг начин.
Отправи се към площада. Повечето от пътниците в автобуса седяха в очевидно най-доброто заведение, което Каламбака можеше да предложи. Вместо да спре при тях, той мина покрай фонтана в центъра и се отправи към едно не толкова представително кафене на отсрещния край на площада. Дори и келнерите бяха изненадани от пристигането му. Невъзмутим, Пиърс седна и вдигна менюто пред лицето си. Забеляза, че мъжът се е разположил така, че да може да го наблюдава пряко. Пиърс махна на келнера, посочи нещо на листа, после поиска кафе. Келнерът кимна и изчезна.
След две минути се върна с чаша и я постави на масата. Пиърс сръбна глътка и попита за мъжката тоалетна. Келнерът посочи към вътрешността на заведението и Пиърс стана и влезе. Отвън можеха да го видят, а същевременно той можеше да следи прекрасно човека в другия край на площада. Минаха пет минути преди келнерът да излезе с поръчката му — чиния с нещо кафяво. Пиърс му даде няколко банкноти и му каза да отнесе яденето на масата отвън. Келнерът излезе, после се върна в кухнята.
Пиърс изчакваше.
Минаха десетина минути и накрая непознатият се насочи към кафенето. Лицето му изглеждаше загрижено, Пиърс се дръпна по-навътре в сянката на залата. Няколко минути наблюдаваше как човекът се прави, че обикаля просто от любопитство. Накрая обаче нямаше избор и тръгна към вратата. Пиърс бързо излезе и преди мъжът да може да реагира, му кимна.
— А, здравейте. Нали и вие сте от автобуса от Игуменица?
— Да — отговори мъжът.
