По-добре беше да се съобразява с нейната схема. Всъшност той имаше нужда от фалшива самоличност много повече от онзи приятел Андракос — давеше си сметка, че истинското му име би могло да привлече нечие внимание в Атон. Тя наистина се справяше по-добре от него в това отношение.
— Казах му, че се интересувате от свети Амвросий и възможната му връзка със свети Фотий — продължи тя.
— Няма връзка.
— Да, но Доминик не знае това. — Тя постави сгънатите празни торби в едно чекмедже. — Неговите интереси са към един по-късен период — девети век, разколът между свети Фотий и Николай Първи и така нататък. Има много добри връзки в Атон. Каза, че ще се радва да уреди нещата. Очаква ви утре, късно следобед.
Очевидно бе успяла да изхвърли по-раншния разговор от съзнанието си. Сега и той бе обхванат от изследователска страст. Това започваше да прилича на игра. Купчина банкноти. Ново име. Бивш студент. Достъп до Атон. Това, че трябваше да покаже ватиканския си паспорт на границата — нещо лесно за проследяване — не разбиваше защитата му. Щеше да е в Гърция. Това беше всичко, което щеше да се знае.
Той мушна свещеническите си дрехи в раницата. От опит знаеше колко убедителни могат да бъдат в чужбина. Заедно с ватиканския печат на документите за самоличност те бяха досстатъчни, за да впечатлят някой безразличен пазач. Следващото, което потъна в чантата, беше дебелият плик.
— Знаете ли — каза тя, заровила се в шкафа — може да откриете нещо повече от това, което очаквате.
Внезапната й готовност да поднови разговора за истинския проблем го завари неподготвен.
— Осъзнавам това. Но колкото и манихеите да…
— Нямам предвид това — каза тя твърдо, все още с гръб към него. Той спря да подрежда раницата и зачака обяснението й. — Какво ще се стане, ако това се окаже нещо по-древно и от Евангелията? Как ще повлияе на Църквата, ако промени разбирането ни за Христос и неговите послания? — Тя се обърна към него. — Знам, че винаги сте си имали затруднения със структурата, но това ще надхвърли този проблем. Онези очевидно смятат, че това може да срути Църквата. Независимо от това как манихеите биха искали да го използват, Иън, вие, като католик, до каква степен бихте желали да стигнете до откритието?
За първи път от часове Пиърс осъзна първичната си реакция пред свитъка. Не разбиране. Не страх. Само почуда. Възможността за един истински Христос. Чистотата, връзката, която винаги бе търсил. Единственото Писание. Какво по-могъщо би могло да има от това? И ако все пак не беше в древния свитък, а го очакваше някъде в Атон? Ако не попаднеше в ръцете на манихеите, то едва ли представляваше заплахата, която Аниели виждаше в него. Най-малкото не и за него.
Може би именно затова толкова искаше да го открие, затова толкова бързо бе приел задачата като своя. Заради манихейската заплаха? Заради себе си? Не се напрягаше да отговори на въпроса. Нито пък можеше. Двете неща в момента бяха неразривно свързани. Въпросът трябваше да почака.
— Не знам — отвърна просто той.
— Може би искате да обмислите въпроса по-подробно. — Тя го изгледа, после отвори чантата си и измъкна една бейзболна топка от нея. Подхвърли му я. Без да мисли, той протегна ръка и я хвана. — Открих я в „Ринашенте“ — каза тя. — Поразително е какви неща има в наши дни по магазините.
Погледна пръстите му, свити върху малката сфера, и се усмихна.
— Все още си спомняте.
— Свещеник, подхвърлящ си малка топка в кафене, за да може да разгадае една древна рисунка? Да, това не се забравя. Пазете се само да не ви хванат монасите. Може да ви я конфискуват.
Пиърс пътуваше с влака към Бриндизи. Сънят бягаше от очите му. Аниели беше настояла да го заведе на обяд и му бе разказала сбито историята на Атон, с напразното усилие да придаде малко нормалност на създалата се атмосфера. Не си казаха нищо повече, докато се хранеха — около тях се чуваха достатъчно разговори, за да ги разсейват от грижите. Както и можеше да се очаква, разговорите за папата бяха монополизирали всяка маса. Всички правеха предположения и приличаха повече на комарджии, а не на опечалено паство — Перети: две към три, за Нойрат: равен резултат. Бяха включени и други имена. Пиърс беше впечатлен от познанията на обядващите относно вътрешните дела на Кардиналската колегия. Силвестрини: четири към едно (твърде стар); Монгелуци: шест към едно (твърде млад), Дейли и Тацрич: десет към едно (твърде непознати).
Беше твърде разсейващо и за двамата.
Сбогуваха се накратко и най-вече предпазливо: очевидно и двамата не искаха да се връщат към събитията от последния ден. Той стигна на гарата в един и половина на обяд.
Избра влак, в комбинация с ферибот. Обиколните пътища биха отнели дни, да не говорим за усложненията, които можеха да се получат в бивша Югославия. Беше снабден само с личната си карта от Ватикана, а знаеше, че паспортният контрол по Адриатика е доста по-лек от този по другите летища. Надяваше се, че австриецът не би могъл да наблюдава всичките изходни пунктове — въпреки че на този етап нямаше представа колко широка може да е мрежата му. Фериботите от Бриндизи пътуваха в две направления: за Албания и за Гърция, и тъй като мъжете от охраната на Ватикана едва ли имаха шесто чувство, пристанището не би трябвало да привлече особено внимание. Да, корабите бяха големият му залог. По това време на годината имаше много туристи, между които спокойно могкеше да се изгуби.
Влакът тръгна в 6:46 следобед.
В 8:00 си запази кабина за ферибота в 10:30 вечерта — 140 000 лири за пътуване до Игуменица на югоизточния бряг на Гърция. За следващия етап от пътя щеше да мисли утре.
Прекара двата часа в едно малко кафене в гръцки стил близо до пристанището, като прелистваше бележките на Аниели, за да минава по-бързо времето. Опитваше се да запомни подробностите около „Свети Фотий“ — описанията на по-характерните места, които тя бе извлякла от свитъка, бяха забележително подробни. Но недостигът на сън вече започваше да си казва думата и той усещаше как очите му се затварят. По-лесно му беше да насочи вниманието си към обичайния поток на туристите, отколкото към подробностите на набързо надрасканата карта.
Към девет часа започнаха да се появяват пътниците за неговия ферибот.
Движеха се като в ням филм — кафенето беше до брега и вътре не проникваше друг звук освен плисъка на вълните при вълнолома. Пиърс откри, че се заслушва в тях, постепенно обладан от нежния шум на Адриатика — ударите бяха по-малко натрапчиви от океанския прибой, с който бе свикнал в Кейп: вълните не се разбиваха с такава сила.
За момент той остави съзнанието си да се върне в миналото — спомняше си часовете, които бе прекарал на плажа, блясъка на залязващото слънце, как яркото синьо се превръщаше в бледолимонено — и всичко, което трябваше да прави, беше да плува към брега в обгърналото го спокойствие.
Може би именно това се надяваше да открие в Атон.
Близо до билетното гише прозвуча сигнал. Той вдигна очи и видя, че екипажът е почнал да пропуска пътниците на борда. Настоящето отново доби реални измерения. Туристите се движеха оживено, наблизо се готвеше да потегли още един ферибот. Той взе раницата си и отиде до мъжката тоалетна в задната част на кафенето — свещеническите дрехи изместиха зелените джинси, които бе обул у Аниели.
След десет минути крачеше по мостика на „Лаурана“ — още един спомен за летата в Кейп — фериботът, големият братовчед на корабите, с които бе пътувал до Вайнярд — външността му и документите отговаряха на въпросите, които можеха да му зададат служителите. Няколко безсмислени въпроса, подпис, печат върху различните формуляри, следван от изразително кимване, запазено за представители на духовенството. Нищо необикновено.
Намери лесно каютата си — помещение не повече от два метра дълго, с тясно легло в желязна рамка, завинтено за отсрещната стена, и малък умивалник, монтиран в ъгъла. Без прозорец.
Идеална изолация. По-успокояваща, отколкото би могъл да очаква.
В шест сутринта очите му внезапно се отвориха. Паниката му продължи по-малко от секунда, но това бе достатъчно, за да го вдигне от койката. Устата му усещаше вкуса на застоялия въздух. Седна в катраненочерната тъмнина на малкото помещение. Знаеше точно къде се намира, нямаше нужда да си
