— Исках да разбера как върви със свитъка.
— Да, но защо толкова рано? Ако сте нямали представа какво е това… казах ви, че ще ми е нужно време, нали така беше? — Тя рязко спря, после каза: — Вие сте влезли в контакт с тях, така ли? — Той не отговори, но тя продължи да го притиска. — Вие знаете, че са успели да оцелеят. А те знаят, че свитъкът е у вас. — Той пак не каза нищо. — Значи затова ми разказахте всички онези глупости за „Сан Клементе“.
— Не са глупости — настоя той. — Човекът, който ми даде свитъка, каза, че е открит в църквата от четвърти век.
— И двамата знаем, че това е невъзможно; просто не е могъл да бъде открит там.
— Чак сега го разбирам.
— Кой беше? — настоя тя. — Кой ви даде свитъка?
— Човек, на когото вярвам.
— Може би ще се наложи да направите преоценка.
Тъкмо щеше да й отговори, когато го прекъсна звукът на тръба, последван от военна музика. Пиърс за момент се обърка и затърси източника на звука.
Без да реагира, Аниели погледна часовника си, протегна ръка зад купчината книги в края на бюрото и каза:
— Ранните новини. Шест и половина е. — И извади малък радиоапарат, снабден с часовник. Сините неонови цифри потвърждаваха часа.
— Понякога заспивам тук и го включвам да ме буди — обясни тя и спря, щом коментаторът заговори.
— Месецът на тъга и молитви дойде до своя печален край — започна той. — Добро утро, аз съм Паоло Тонини. Ецио Паладзини, главата на католическата църква, обявен за папа Бонифаций Десети, почина на шейсет и седем години. Новините за внезапната му болест разнесоха вълни от потрес сред католическата общност, когато преди двайсет и шест дни това бе съобщено. Източници от Ватикана потвърдиха, че тази нощ Негово светейшество се е споминал в съня си…
Пиърс се прекръсти. Аниели скочи, остави радиото в креслото, отиде в единия ъгъл и извади иззад един музикален шкаф малък телевизор. Измъкна от джоба си кърпа и с няколко бързи движения избърса прашния екран. После включи телевизора. Черно-белият екран оживя — показваха стари снимки на папата пред „Свети Петър“, един глас изреждаше кратки подробности за шестте години, които бе прекарал на папския престол.
— Угасете това, може ли? — каза тя на Пиърс, и посочи креслото, като не сваляше очи от екрана. Той изключи радиото и отиде при нея. Манихеите трябваше да изчакат още малко.
— … учен, много пъти оспорван, подобен папа не е имало от времето на папа Пий Втори през петнадесетото столетие. Въпросът сега е — подчерта гласът — за неговото наследяване. Вече има слухове за двама кандидати. Първият е дългогодишно доверено лице на покойния Бонифаций и също така изтъкнат духовник и учен, кардинал Джакомо Перети, архиепископ на Равена. — Снимка на италианеца по време на аудиенция при папата запълни екрана. — На петдесет и две, Перети е един от най-младите кардинали и мнозина го смятат за изтъкнат представител на либералите. Вторият — нова снимка зае половината екран до тази на Перети: стръмен алпийски пейзаж някъде в Тирол — е кардинал Ерих фон Нойрат, архиепископ емеритус на Линц, шейсет и осем годишен, радетел за помиряване с европейските протестанти чрез работа по обединяване на вярата. И двамата имат голяма подкрепа в конклава, макар че Перети…
Пиърс разглеждаше снимките. Имаше нещо познато, нещо, несвързано с нито единия от кандидатите. Приближи се до екрана; очите му се спряха на трета фигура — мъж, застанал отляво на фон Нойрат. Стоеше зад рамото на кардинала, лицето му бе потънало в сянка. Пиърс се наведе да го види по-ясно и Аниели забеляза внезапния му интерес.
Пиърс усети как гърдите му се стягат.
От екрана го гледаше човекът от Ватикана. Австриецът, който го бе изгонил от дома му.
Неспособен да откъсне очи от екрана, Пиърс усети как сърцето му замира.
3
Кардинал Джакомо Перети стоеше мълчаливо пред леглото с балдахин; слабата, почти безплътна фигура на Бонифаций Десети лежеше неподвижно под бялата тъкан, главата му бе отпусната върху копринената възглавница. Стаята — в която допреди три часа бяха само двамата — сега беше претъпкана с лекари, охрана, служители, адвокати — всички говореха тихо, група монахини бяха коленичили в молитва, забравили за всичко друго. Той беше последният, говорил с него, последният, който му бе държал ръката; на своя приятел от четирийсет години, който му беше отправил и последното си предупреждение преди да се отпусне в забрава.
— Пази се, Джиджи. Фон Нойрат иска да спи в това легло много повече, отколкото предполагаш. — Спокойна усмивка и папата си беше отишъл.
Перети нямаше нужда да му се напомня: залите вече бяха пълни със слухове, частният му секретар му беше съобщавал при два различни повода за яростна „предизборна кампания“ — това не беше позволено под никаква форма от канона, но сплетните бяха алчно поглъщани от вътрешните кръгове на Ватикана. Не бяха минали и три часа от смъртта на Ецио и вече всички правеха предизборни предположения.
Той се взираше в пепелявото лице: високо чело, обградено от кичури сиво-бяла коса, посинели устни. Някога острото, изсечено лице сега изглеждаше по-меко. Чудесна фасада за едно тяло без дух. Всъщност това беше без значение в суматохата на хаотичното движение наоколо.
Перети знаеше, че времето, в което може да стои до стария си приятел, е ограничено. Кардиналът камерленго — представляващ най-мрачната служба в църковната йерархия — щеше да дойде до час, за да заключи частните апартаменти, да счупи папския печат и да започне приготовленията за „новемдиелес“, деветте дни на траур. Той вече бе съобщил, че конклавът ще се събере на деветия ден — много по-скоро от обичайно, но имаше властта да наложи това решение. Повечето от членовете мислеха, че това е заради сегашния камерленго, кардинал Антонио Фабрици, който беше прехвърлил седемдесетте и гледаше вече да работи възможно по-малко. Но Перети имаше и друго обяснение — Фабрици беше един от дългогодишните съюзници на фон Нойрат.
— Искам всички да напуснат — тихо каза Перети. Гласът му обаче прозвуча достатъчно ясно в стаята, за да предизвика внезапна тишина. Един от охраната понечи да възрази, но Перети вдигна ръка. — Само за няколко минути.
Не помръдна — очите му се втренчиха в тялото; лицето бе лишено от изражение.
Монахините първи тръгнаха към вратата. Всяка се обръщаше към Перети и кимваше леко преди да се излезе — кармелитките винаги се съобразяваха с кардиналските желания. Последваха ги в бавна нишка адвокатите и лекарите; последни напуснаха тримата от охраната. Останал сам, Перети пристъпи към леглото. Отново се загледа в безжизненото лице, сякаш се надяваше на някакво потвърждение. Почти очакваше очите да се отворят и немирна усмивка да пробяга по устните на приятеля му.
Отидоха си най-после — живо щеше да каже Ецио, тъничките му крака щяха да се спуснат пъргаво на пода.
Перети коленичи до леглото, главата му се отпусна в молитва.
— Защо беше толкова загрижен за Атон, Ици? — Той вдигна поглед и отново се вгледа в притихналото лице. — И защо си отиде, без да ми кажеш?
Аниели наля още кафе и седна на кухненската маса. Разказът за австриеца бе изпразнил още една каничка еспресо.
— От друга страна — опитваше се тя да убеди както себе си, така и него — мъжете от охраната може да са били точно такива — мъже от Службата за охрана. Може би просто са търсили нещо, за което им е казано, че заплашва Църквата. Малко по-агресивни от необходимото, но все пак…
— Не. — Пиърс поклати глава, загледан в антрацитночерната течност в чашата си. — Дори и да се абстрахираме от Чезаре и Руини — а аз не мисля, че това би било правилно, помислете си, кой би търсил свитъка? — Той се втренчи в нея. — Има две възможности. Едната е някой да е научил за откритието, тръгва по дирите му и после прави като вас — дешифрира картата и открива връзката с Атон. И в този
