момент разбира, че молитвата е само първа стъпка, а не крайната награда. И решава, че свитъкът повече не му е нужен — вече има информацията, необходима му, за да иде в Атон преди всички останали и да измъкне това, което се намира там. Тоест, дори и да е изгубил свитъка, няма причина да го търси така активно.
— Така е — съгласи се тя.
— Има и втора възможност — продължи той. — Някой да е подочул нещо, но да не е стигал въобще до свитъка и поради това да няма възможност да го дешифрира. Без него няма картата. Без карта и молитва той би трябвало да приеме, че това е просто един от любопитните пергаментови свитъци, за които се говори, че съществуват, но са изгубени през вековете. Най-доброто, което би могъл да направи, е да извърши малко изследователска работа и да провери дали това не е само слух.
— Нито едната от двете възможности обаче не може да обясни огромното старание на нашите приятели от Ватикана. Освен ако — той се наведе над масата — те са знаели, че има карта, преди да са чули за откритието. Карта, която е много скъпа за тях. Въпросът е, като се има предвид това, което ми казахте, кой друг освен манихеите може да знае за картата?
— Разбирам… Всъщност вие сте прав. Никой не е мислел за „Съвършената светлина“ като за карта. Никой не би могъл да мисли така, като се има предвид, че се е вярвало, че няма има писмено копие.
— Тоест единствената личност, която би могла да има толкова много сведения за свитъка — заключи той, — е някой, който е знаел за картата още преди да е била намерена писмената й версия.
— А това — съгласи се тя — значително стеснява кръга.
Последвалата тишина само подчерта страшното значение на изреченото. След няколко минути Аниели каза:
— Това означава, че онези хора от Ватикана са част от нещо, датиращо отпреди хиляда и седемстотин години.
— И все още търсят документа — добави той, — което означава, че все още нямат представа къде ще ги отведе той. Ето защо толкова усилено се стремят да сложат ръка върху него. — Отново мълчание. Пиърс отпи глътка кафе. — Предполагам, че това ми осигурява някакво предимство.
— Какво? Не говорите сериозно. Ако това за Руини е истина, а също така и за онзи ваш приятел — монаха, трябва да смятаме…
— Вижте — каза той. Разговорът му с Данте — наистина ли беше вчера? — отново изплува. — Никой външен човек не би видял връзката между потвърдения сърдечен удар на един свещеник с акростих отпреди петнайсет столетия, да не говорим за непотвърденото изчезване на един монах и за евентуалното съществуване на нещо по-старо от Евангелието, някъде из Гърция. Дори и църквата ще бъде затруднена много. — Той спря. Спомените за образите от телевизионния екран отпреди малко се върнаха. — Ако фон Нойрат е замесен — мисълта, изречена гласно, беше още по-неудобна — кой би могъл да каже колко дълбоко е проникнало всичко това? И колко загадъчна всъщност е била болестта на папата?
— Тук вече малко се изхвърляте.
— Така ли? Щом и двамата приемаме, че тези хора са свързани с манихеиството, значи си представяте отлично какво са мислили за католическата църква през всичките тези векове. Мога само да си представя как се е развил техният „хипераскетизъм“, стремежът им към „единна, чиста църква“. Ако успеят, тук едва ли ще е най-приятното място. Освен това ще трябва да разрушат и сегашната църковна структура. Като се има предвид какво са сторили на Руини и Чезаре, без да споменавам изобщо малкото си надбягване с охранителите, можете ли да се обзаложите, че греша? — Мълчанието й беше достатъчно красноречиво. — Единственият начин да разнищим това е да стигнем първи в Атон.
Начинът, по който реагира Аниели, го изненада.
— Бихме могли да го унищожим.
— Какво?
— Свитъка, моите бележки, всичко. Нека това, което е в Атон, си остане в Атон. Не ми се вярва, че лично аз предлагам подобно нещо, но това може би е единственият начин.
— И да оставим онези хора безнаказани? Само през Атон може да си обясним какво представляват те и на какво са се надявали през цялото това време.
— Ако не успеят да го открият — настояваше тя, — не биха имали никакви изгледи за успех.
— Разбира се, че има начини да го открият. Разполагат с мен и с вас.
Това беше очевидно, но все пак до този момент Аниели не се бе сетила и сега направо зяпна.
Понечи да каже нещо, но спря, взе чашката си и бавно отпи глътка кафе.
След няколко секунди той каза:
— Аз… не исках да прозвучи така.
— Няма нищо — отвърна тя замислено; чашата все още бе в ръката й. — Вие сте прав, разбира ее. — Очевидно бе, че полага всички усилия да овладее нарастващото си безпокойство. — Те са открили вашия монах, вас и едва ли има основание да се мисли, че не биха могли да стигнат и до мен, за да получат името на манастира.
— Те искат свитъка. Знаят, че е у мен. Ще ме преследват. Но ако стигна пръв в Атон…
— Добре, стигате пръв. И после какво?
Той се опита да се усмихне и поклати глава.
— Не знам. Може би ще ги принудя да излязат на светло.
— Това не е отговор на въпроса ми. — Тя остави чашата, избърса с длан няколко трохи от масата и стана. — Значи нямам голям избор, така ли?
Гласът на Чезаре отново прозвуча в главата му.
— Съжалявам, че ви вкарах в тази история.
— Аз съм се набъркала отдавна — въздъхна тя. — През цялата си кариера да мечтаеш да откриеш подобен свитък, а след това, когато вече е в ръцете ти, да бягаш от него.
— Това е нещо много повече от древен свитък.
— Всички те са повече от обикновени свитъци, Иън. Повтарям това на студентите си вече трийсет години. Глупаво ще е, ако не използвам тази възможност, за да докажа твърдението си, нали?
Той знаеше, че тя се вкопчва във всяко нещо, за да се пребори с тревогата. Кой беше той, за да оспорва решението й?
— Трябва да се обадя по телефона. — Тя тръгна към вратата. — И да препиша бележките си, така че да можете да ги разчетете. — Искаше да се съсредоточи върху преследването, а не върху последствията от него. Една карта. Нищо повече. Спря се и се обърна към него. — Трябват ви и дрехи. Един католически свещеник в Атон… едва ли ще направи добро впечатление, нали?
След час му подаде голям плик, пълен с жълти страници. След това излезе и след два часа се върна с няколко пакета. През това време той беше успял да се запознае със съдържанието на плика и да начертае една карта. Порази го дори и малкото, което прочете — колко просто беше всичко, погледнато през увеличителното стъкло на специалиста.
Тя се бе справила добре. Панталони, ризи, бельо — всичко необходимо. Той отдавна се бе отказал от условностите на редовото духовенство. Докато пробваше един зелен пуловер, тя извади и последните неща, после измъкна и пачка пари. Той я погледна въпросително, но преди да си отвори устата, тя хвана ръката му и тикна парите в нея.
— Лири, драхми, дори малко долари. Където й да отидете, тези неща вървят.
— Не мога да приема…
— О, можете. — Тя се усмихна. — Може и да не се нуждаете от това, но така ще си осигурите безопасността. — Той се опита да й ги върне, но тя отстъпи назад. — И как точно се канехте да отидете до Гърция и да се върнете? С кредитна карта? — Тя поклати глава. — Винаги могат да я проследят. А също така и тегленето от банкомат. — Тя се оказваше много по-благоразумна и предпазлива от него. Как всъщност си бе мислил да отиде до Атон? Осъзна, че няма избор освен да прибере парите.
— В Солун имам бивш студент, Доминик Андракос — продължи тя, докато нареждаше багажа му. — Казах му, че сте ми колега. И че се казвате Питър Селдън.
— Какво? — Пиърс се изненада.
— Ами нали трябваше да направя нещо. Не бих искала да забърквам и Доминик в това. Питър Селдън е производител на грозде и вино, когото познавам от Калифорния. Прави превъзходно „шардоне“. Това бе първото нещо, което ме впечатли навремето.
