и факсови номера, като и и-мейл адресите ни, така че да бъдем сигурни, че гласовете ви — гласове на почтеност, на обществена съвест и разбиране — ще бъдат чути.
— Предприемаме тази стъпка, защото чувстваме, че в един свят, свързван с почукването по клавишите на компютъра, не може просто да си седим така и да позволяваме най-скъпите неща — за нас и децата ни — да бъдат излагани на риск. Сами се нарекохме „безбожно общество“, „велика пустиня“, „общество на самооправданието“ и по този начин станахме лесна плячка за онези, които имат изгода от материалистичната ни гордост и духовна небрежност. Разцъфтява нова форма на тероризъм, където жертвите са безбожните. И затова става наложително да възродим навсякъде вярата и да действаме енергично и смело. Където и да намерим подходяща почва, трябва да поощряваме вярата, за да защитим самите себе си. Религиозните и, разбира се, моралните устои, не би трябвало да се разглеждат вече като овехтели реликви в един свят, осветен от разума, където технологията замести божественото. Бъдещето на нашите деца не ни позволява да сме нехайни и бездейни.
— Позволявам си да кажа, че Алиансът на вярата няма да се занимава с такива парични проблеми като националното здраве, балансиране на бюджетите, данъчните реформи, намаляване на дефицита, европейското финансово сътрудничество или подобни въпроси, които, макар и важни в определени сфери и за определени политици, само отклоняват погледа ни от наистина съществените и значими неща. Нашето послание излиза извън границите на политиката и затова няма партизанска програма.
— През следващите няколко седмици ще узнаете какво точно ние, от Алианса, смятаме да постигнем. Надяваме се, че ще се присъедините към целите ни. Иначе, без подкрепата ви, те биха били безсмислени. Всичко, за което ви моля, е да обърнете внимание на нещата, които ще кажем. Да ги осмислите. Вярвам, че ще се съгласите с мен, че всички заедно трябва да намерим начин, за да вдъхнем духовна и мооална сила във всяка област от живота ни. Ако не заради нас самите, поне заради бъдещето, заради онази дръзка нова зора.
Иначе какво би имало там? Благодаря за вашето време и търпение. Има ли въпроси?
Незабавно се надигнаха двайсетина ръце. Харис видя познато лице на втория ред. Маргарет Браун, от новините на Би Би Си.
— Господин Харис — започна тя, — оценявам желанието ви засега да оставите нещата в по-общ план, но бихте ли уточнили какво имате предвид под термина „религиозна бдителност“? За коя религия говорите?
— Бдителност за вдъхване и окриляне на вяра, Маргарет. Вярвам, че това е в основата на всяка религия. Проблемът не е да открием какво ни разделя, а какво ни свързва. Когато бъде публикувано обръщението ни, вярвам, че ще стане съвсем ясно, че разглежданите въпроси надхвърлят рамките на отделните граници.
— Да — продължи тя, надвивайки следващата вълна от ръкомахания и въпроси — но не твърдяхте ли същото и когато бяхте в Съвета? Да няма християнска програма, да избягваме консерватизма в програмата. И после, щом се стигна до лобистките ви усилия в Парламента, се оказа, че въпросът е съвсем друг. Не е ли Алиансът на вярата все пак нов фронт за определени интереси?
— Не съм сигурен какво разбирате под „фронт“, Маргарет, но ще кажа, че изборът ми да надникна извън рамките на Съвета има нещо общо със сърцевината на посланието, отколкото със самото послание. Духовното приобщаване не е нещо, което би трябвало да се опростява. Джим — каза той, като посочи Джеймс Томкинс от „Таймс“.
— Да. Господин Харис, казахте, че обръщението ще бъде публикувано във вестници из целия свят. Това би означавало доста пари. Откъде, ако мога да попитам, идва финансирането?
— Този вид информация ще бъде изяснен в обръщението за нашата цел. — За всички в помещението беше ясно, че времето за отговори е изчерпано. Въпроси без отговори. И все пак ръцете се вдигаха.
Скочи един репортер от „Индипендънт“.
— Споменахте, че Алиансът на вярата ще бъде „международна организация“. Може ли повече подробности?
— Нека поставя въпроса така: ако, да кажем, „Банк ъф Ингланд“ тук или Федералният резерв в Щатите трябва да се съобразяват с японската, руската, европейската — която искате — икономики, когато определят политиката си, смятам, че валутната криза ще надхвърля всички граници. Връзките… това е терминът, който обичат да употребяват сега — съвсем кратка дума — не съществуват само в областта на финансовите ни интереси. Световната общност може да бъде само едно — световна. И както трябва да бъдем внимателни към културните различия помежду ни, така е необходимо да се стремим и да откриваме обща почва, която да ни позволи да изградим определени връзки, простиращи се далеч — и до света, който не е нашият собствен. Синът ми, както и много от нашите деца, ще си позволя това сравнение, е абсолютно отдаден гуру от света на Интернет. За да бъда честен, доста често го използвам и като мой учител. — Кискания. — Въпросът е, че когато той влезе в „чата“, за да си говори с някое момче от, да кажем, Франция или Австралия, или кой знае откъде, бих искал да знам, че говорят един и същ език. Че се чувстват като общност. И че намират успокоение в това. Това всъщност се надяваме да постигнем.
Още един или два по-конкретни въпроса, последвани от друга серия не толкова свързани обяснения на Харис, и пресконференцията завърши. Той знаеше какво мислят репортерите за него и за уклончивите му отговори. Нека бъде така. Не искаше да ги впечатлява. Списъкът от имена, който скоро щеше да бъде разпространен, щеше да ги зарадва много повече. Негова грижа бяха хората, които управляваха медиите; те наблюдаваха тази среща. А за тях звънците и свирките, големият шум винаги бяха добре дошли. Колко от тях можеха да отидат по-далеч от бръщолевенето? Звънци и свирки. По-добре беше да ги остави за тях.
Пристанището на Игуменица се появи неочаквано от откритото море — широка подковообразна извивка на бреговата линия, очертана от къщи, жилищни блокове, хотели — всички притиснати към плажа, защитени отзад от северния клон на планината Пинд. Склоновете й се спускаха меко към града, дърветата и зелените площи стигаха на петстотин метра до водата. Някога оживено пристанище, където Алкивиад и Никий са събирали флотата си, за да поемат срещу Спарта, сега градът се задоволяваше да бъде убежище за туристи, основна точка от маршрута до Корфу, и разполагаше с няколко плажа. Пиърс стоеше зашеметен от красотата на това място. Както и неговите нови познати. И четиримата гледаха мълчаливо, докато фериботът приставаше. Плажът бе брашненобял и повече приличаше на преспа сняг, отколкото на пясъчна ивица. Това, което се виждаше откъм морето, сега бе придобило ясни очертания — дърво и камък на кейове и сгради, обветрено сиви, завършващи с керамичното червено на стръмни покриви, блеснали под лъчите на ранното слънце. Пиърс осъзна, че ако досега бе имал някаква идеализирана представа за Гърция, то Игуменица отговаря точно на неговите очаквания. Изражението на трите лица до него му подсказваше, че не е единствен.
След закуската бе разбрал, че младежите са тръгнали да гледат приятел, който щял да играе в летните футболни състезания във Верея, намираща се малко на запад от Солун. Достатъчно подходящо. Нещо повече: споменаха дори и за някакъв автобус. Той реши да се присъедини към тях.
Постара се да бъде в средата на тълпата, когато се насочиха към мостика. Беше неспокоен, но се мъчеше да оглежда колкото се може по-небрежно лицата на струпалите се по кея.
Доколкото разбираше, повечето бяха свързани с туризма: продавачи, хора, предлагащи превоз до близките курорти, всички говореха някакво подобие на италиански със силен гръцки акцент. Паспортният контрол беше чиста формалност — никой не обърна внимание, че един свещеник е облякъл цивилни дрехи. На брега гледаше да стои по-близо до компанията; правеше се, че е със стари приятели — ръка на рамото, докато се смееше, или оживено кимане на разказите им. Очевидно усилията, положени за присъствието на мач, който се оказа кръг от европейското първенство по футбол, звучаха малко като израз на хайлайф. Пиърс се опитваше да се включи, макар че не винаги разбираше за какво говорят. Няколко въпросителни погледа от италианците, последвани от изблици на сърдечен смях — заедно с очакваното дружеско потупване по гърба — превърнаха някогашното трио в чудесен квартет.
Доколкото разбираше, никой не проявяваше интерес към тях. Един или два пъти се огледа наоколо, като се правеше, че наднича за нещо в раницата си или си завързва обувката. Нищо. На автобусната спирка отново бързо огледа лицата — изглежда, половината ферибот се надяваше да се набута в единствения автобус за града. Пак нищо. Може би Службата за сигурност на Ватикана не беше толкова ловка или
