До този момент „Q“ не беше нищо друго освен хипотеза, начин, по който един учен търсеше смисъла в основната дилема на християнската теология. Ставаше дума за авторството на Евангелията. Накратко: ако Матей и Лука бяха използвали Марк като общ източник (което сигурно бяха направили), откъде се бяха появили еднакви откъси в двете Евангелия, които въобще нямаха нищо общо с писанието на Марк? С други думи, как би могъл един писател — без дори да е видял книгата на другия — да стигне до почти еднакви изрази при описанието на историята? Как? Единственият отговор: съществуваше друг източник, извън Марк. И такъв, който определено предшестваше Евангелията.
Един източник, съвременник на Христос, и разбира се, съвсем друг, различен от четирите Евангелия.
„Q“
Като го четеше, Пиърс разбираше, че това е нещо много повече от средство за библейско тълкувание. Това беше последната голяма загадка, дори много по-значима от свитъците от Мъртво море.
Връзка с Божественото. Словата на Иисус, недокоснати, чисти, написани по време на Неговия живот.
Яснота, докосната от ръцете му.
Макар че не беше специалист, Пиърс беше добре запознат с теологията, за да разпознае „Q“ в няколко от последните стиха. „Идването на Йоан Кръстител“, „Йоан проповядващ покаяние“, „Йоан, проповядващ идването на Единствения“, „Покръстването на Иисус“ Матей 3:1-17, Лука 3:1 — 22, първата от творбите, несвързани с Марк. По-нататък — „Встъпителна проповед“, „Иисус за благослова и разкаянието“, „Отплата“, „Възмездие“. Още истории — „Изкушението на Христа“, „Изцелението на роба на римския центурион“, „Изгонването на злите сили от глухонемия“. И разбира се — критичният пасаж за всеки учен, занимаващ се с „Q“ — Лука 10:4-6, Матей 10:10-13:
„Не носете ни кесия, ни торба, ни обуща, и никого по пътя не поздравявайте. И в която къща влезете, първо казвайте: мир на тая къща! И ако бъде там синът на мира, върху него ще почива вашият мир; ако ли не, ще се върне у вас“
Беше поразяващо да видиш тези писания едно до друго, оголени от обичайното им обкръжение, изписани върху парче пергамент, стар почти две хиляди години. Истинското чудо обаче лежеше в по- ранните пасажи — в огромната част от свитъка — онези, които въобще не съществуваха в каноничните Евангелия и даваха на словото смисъл, който Пиърс никога не бе подозирал; това ги издигаше далеч над тесните рамки на учеността.
Това, което правеше свитъка толкова забележителен, не беше просто сборът от слова на Иисус, непознати досега, а самата му структура, формата на проповед, на трактат, което поставяше древния пергамент в невероятен контекст; Пиърс почти не можеше да го повярва.
„Q“ беше наполовин евангелие, наполовина дневник, който отразяваше двайсет години от живота на един учител — Менип от школата на киниците. Както и Диоген — бащата на Киническата школа, който посред бял ден се бе разхождал с фенер, за да търси честния човек — Менип се бе скитал без кесия, без торба и сандали. Задачата му била да запознава хората с идеала на киниците: осмиване на установеното, подигравка с властниците, неверие в самата цивилизация, доброволно приемане на бедността, която може да гарантира както свобода, така също и една царственост. Да бъдеш цар в едно царство, непознато за онези, които още се мъчат в материалния свят.
Един изцяло завършен киник.
Както всяка друга школа на мисълта.
Движен от сила, която не можеше да обясни, Менип беше започнал своята „Агия Ходопория“ от дома си в Гадара — гръцки град, на изток от река Йордан, на брега на Галилейско море — пътувайки на запад до толкова далечни точки като Солун, на изток — до Джайпур, Индия. По пътя беше живял в Сепфорис, недалеч от Назарет, после бе прекарал няколко години с Нозрим ха Брит, есейската общност в Кумран — онези, които бяха сътворили свитъците от Мъртво море, Пазителите на Завета. Но не сам. Никога сам:
„Открих Го, когато Той беше само момче, но с такава мощ, с такава мисъл. Знам защо бях заведен до Неговия дом.“
Менип се бе скитал с един спътник, отначало като учител на момчето, после негов ученик, накрая негов „любящ последовател“. Менип, човекът, никога неспоменаван в Евангелията, сега се появаше в свитъка на „Ходопория“.
„Q“ не беше нищо освен историята на неизвестните години от живота на Иисус, развитието му от дванайсет до трийсетгодишна възраст, всичко излязло под перото на един преподавател от школата на киниците.
Пиърс седеше зашеметен.
Като четеше словата, у него възникваше съвсем друга представа за Иисус, за която дори и не бе предполагал:
Благословени са онези, които са добили увереност и са открили вярата за себе си!
Не се тревожете от сутрин до вечер и от вечер до сутрин за това, което ще облечете. Мислете за парцаливата наметка като за лъвска кожа.
Когато познаете себе си, тогава ще бъдете познати, и ще разберете, че сте деца на живия Отец. Делото е във вас, пътуването е само за вас. Не гледайте другаде, за да намерите пътя към себе си. Той няма да бъде там.
Когато направите мъж и жена в едно, когато мъжът не е мъж, а жената не бъде жена, тогава ще влезете в царството.
И така след всички напътствия и учения, мъжът и жената са равни в съвършенството си. Това, което е в мен, е нито мъж, нито жена.
Иисус всъщност беше млад еврейски бунтар, усвоил здраво учението на една от най-противоречивите школи на гръцката мисъл. Неговата задача: да проведе обществен експеримент, основан на отхвърляне на традиционните задръжки в интерес на личността като част от по-широкото човешко семейство. Ритуалите, свързани с яденето и пиенето, призивите за доброволна бедност, обичта към врага, дори изборът на дрехи, за който бе настоявал Иисус, бяха пряко следствие от влиянието на киниците.
И как е възможно един мъж, който няма нищо, който е гол, бездомен, беден, без град, да може да прекара живота си в мир? Виж, Бог ти е пратил човек, за да ти покаже, че това е възможно. Погледни ме. И какво искам аз? Не съм ли безгрижен? Не съм ли безстрашен? Не съм ли свободен?
Самият Диоген би могъл да каже това.
Това, което обаче ставаше най-ясно от „Q“, беше странният начин, по който посланието се бе променило в ръцете на авторите на Евангелията, а и след тях. Не само че бяха вмъкнали някои събития — Тайната вечеря и Причастието не се срещаха никъде, — но за това пък бяха премахнати части, които, Пиърс можеше само да предполага, са били в противоречие с нуждите на ранната църква. Ролята на жените като проповедници (в духа на киническата традиция), постоянното напомняне за отговорността на личността да поддържа делото, всичко това бе зачеркнато от оригиналния ръкопис.
Защо без жени? Защо такова значение се отдаваше на Тайната вечеря и на Причастието? Несъмнено, за да се потвърди изключителната роля на мъжете апостоли след смъртта на Иисус.
И още — в „Q“ нямаше място за могъщата организация на многото подбрани ученици. Менип надълго и широко описваше няколко проповеди на Иисус — още през двайсетте му години, — които определено бяха против такава йерархия. Неговото движение беше било популистко, предназначено за хората като общност. Всичко рисуваше Христос не като строител на огромна организация, а като демонстрант срещу подобни монолити:
