Щефан.
Миг по-късно охраната хвърли Клайст през ръба на платформата. Той падаше — някак си забавено за нея, — тялото му се извиваше във въздуха и се стовари тежко на игрището.
Графинята гледаше невярващо. Какво правеше Ерих?
Може би беше време и тя да се замисли за това.
— Тук завийте наляво — Пиърс се наведе напред и посочи другия край на площада.
— Не, не, синьоре — каза шофьорът. — „Авигонези“ е надясно.
— Знам. Просто завийте наляво.
Мъжът вдигна рамене и направи както му бе казано.
Пиърс бе наел таксито от летището; полетът и пристигането му минаха без приключения, що се отнасяше до манихеите. Внезапната промяна на плановете му беше свързана изцяло със свитъка. Не искаше да изпробва още дълго късмета си, като го държи при себе си. Ако нещо се случеше, това щеше да бъде единствената му разменна монета. По-добре беше да го пази надеждно. Освен това нямаше причина да излага Блейни на по-голям риск, отколкото бе нужно.
— Тук — каза Пиърс.
Шофьорът спря до тротоара и Пиърс се измъкна от колата. След три минути се изкачваше по стъпалата към канцеларията на църквата „Сан Бернардо“. Почука на вратата.
Мина половин минута преди да чуе звука на тътрещите се нозе. Вратата се отвори и той видя сънения свещеник; очите му бяха подпухнали от съня, но не по-малко огромни зад дебелите лещи.
— Добър ден. С какво мога да ви помогна?
— Бях тук миналата седмица. — Старият човек не даваше знак, че го е познал. — Свещеникът… който бе заспал на…
— А, да. — Бавно кимване. — От Америка. Онзи без якичката. Разбира се. Влезте, влезте.
Пиърс пристъпи вътре, изчака, докато свещеникът седне зад бюрото си, седна и той и каза:
— Отче, имам нужда от помощта ви…
След двайсет минути Пиърс беше пред входа на улица „Авигонези“ 31. Джанета го въведе. Както винаги косата й беше хваната на стегнат кок. Беше нисичка, не повече от метър и петдесет, с тъничка фигура, като че ли изрязана от хартия, скрита под груб черен пуловер и пола, и й трябваше известно усилие, за да бутне дебелата дъбова врата. После го покани във фоайето, заведе го до вратата на библиотеката и почука.
Пиърс чу познатия глас.
— Си?
— Падре Пиърс, падре. — И без да чака отговор, тя се усмихна и пое към кухнята.
— Иън. Заповядай — чу се гласът на Блейни зад вратата. Пиърс отвори вратата и пристъпи вътре. Блейни седеше пред празната камина. Изглеждаше много по-стар, отколкото когато се бяха видели последния път.
— Здравей, Иън. Здравей.
Огромното помещение беше същото, каквото го помнеше — направо университетска читалня с пръснати из нея жълтеникави кожени столове и дивани, с библиотечни шкафове по всички стени. Блейни стана и двамата се прегърнаха.
— Много се радвам да те видя, Джон Джей.
Седнаха.
— Изглеждаш уморен, Иън.
— Добре съм. Засега. — Пиърс се усмихна.
— Как са майка ти и баща ти?
— Добре са. Мисля, че са отишли да подишат въздух на Кейп. Краят на лятото е. Веднъж бяхме там, помниш ли?
— Да. Спомням си едно много студено среднощно плуване.
— Семейна традиция.
— Да — каза Блейни. — Е… знаеш, че винаги много се радвам да те видя, но твоето съобщение… Това не ми прилича на светско посещение. Какво е станало?
— Може ли първо чаша вода?
— Разбира се. — Блейни натисна бутона на интеркома до себе си. — Джанета, донеси вода и плодове. — Не изчака за отговор. — Настояха да поставя това нещо преди няколко месеца. Много се стараят да се чувствам колкото се може по-стар.
— Изглеждаш добре — каза Пиърс.
— Не, не изглеждам. Ти също. — През очите му премина изражение на мъчителна тревога. — Не става въпрос отново за свети Амвросий, нали? Не си потънал отново в онези безсънни изследвания? Не е здравословно, Иън. — Бащата си е баща. Пиърс отдавна бе свикнал с бащинското държане на Блейни.
— Трябва да си починеш — продължи Блейни. — Да се излегнеш на плажа.
— Малко среднощно плуване ли? — Пиърс млъкна, защото Джанета отвори вратата.
— Чудесно — каза Блейни и посочи масата между двамата. — Благодаря, Джанета.
— Си, падре. — Тя остави подноса на масата и наля две чаши. После тръгна към вратата.
Пиърс изчака да останат сами, наведе се към Блейни и каза:
— Открих „Q“.
Блейни, който тъкмо посягаше към чашата си, се облегна на стола и го погледна.
— „Q“?
— „Ди Квеле“. Проблемът със съвпаденията. Открих свитъка.
— Това е… забележително. Къде?
— „Как“ би бил по-правилният въпрос. Или „защо“.
— Сигурен ли си, че е „Q“?
Пиърс кимна.
— И е сборник от слова и проповеди на Иисус?
На Пиърс му се стори, че долавя лека нотка на разочарование в тона на Блейни.
— Да. Но в невероятен контекст. Това са изгубените години, Джон. Иисус от дванайсет до трийсет.
— Иисус от… Невероятно!
— И това е само върхът на айсберга. Оказва се, че „Любящият ученик“ всъщност е бил мъж от киническата школа, който се е скитал с Него. Има безценни разговори с Иисус, записи на ранните проповеди. Отразени са две години, когато Той е бил в Джайпур с група будистки монаси. Източното и киническото влияние си личат безпогрешно.
— Киници? Искаш да кажеш, че проповедите са… — Блейни за момент се замисли. — Не искаш да кажеш, че има опасност от необходимостта да преосмислим цялата традиция, нали?
— Не. Именно това е изключителното. „Q“ ни дава същия Иисус, същата вяра, която сме познавали винаги, с изключение на малки отклонения тук-там. Всъщност трябва да се промени отношението, което имаме към Църквата.
— Към Църквата? — Ентусиазмът на Блейни като че ли се върна. — Мислиш, че това би могло да създаде проблеми?
— Не знам — въздъхна Пиърс. — Точно там е тънкостта. В „Q“ има неща, които биха могли да разклатят силно основите, които познаваме.
— Значи има нещо опасно?
— Да, но това не е реалната опасност. Не заради това дойдох при теб. — Той отново се наведе напред. — Връзките ти с Ватикана са още…
— Мога ли да го видя? — прекъсна го Блейни и бавно остави чашата си на масата.
— „Q“ не е проблемът, Джон. Повярвай ми. Може би няма да ми повярваш, но има една група хора…
— Все пак бих искал да го видя.
Пиърс се поколеба. За момент изпита неудобство от настойчивостта на Блейни.
— Не е у мен — каза той.
