на най-близкото до прозореца. Докторът я посочи, после излезе. Преди Пиърс да може да направи и крачка, Иво се спусна към нея и постави главичката си до нейната на възглавницата.
Тя изглеждаше невероятно спокойна, може би от упойката.
— Здрасти, Ивчо. — Протегна ръка и почна да разрошва косата му. — Мама ще се оправи.
Пиърс придърпа един стол и седна. Не знаеше какво да каже.
— Била съм и по-зле — каза тя. Усмивката й бе немощна.
— Не мислех, че той ще стреля…
— Аз също — каза тя. — Просто лош късмет.
Иво започна да плаче.
— Мама е наред, сладичък. Но ще трябва да полежа тук няколко дни. Лекарят каза, че можеш да спиш при мен. Ще донесат едно походно легло и одеяла. Какво ще кажеш?
— Добре. — Иво я целуна по бузата.
Тя отново погледна Пиърс, после го хвана за ръката.
Той чак сега разбра колко е уплашен да не я загуби отново.
— Няма обаче походно легло за теб — каза тя.
— Трябва да остана.
— Не, трябва да заминеш. — Тя помълча. — Искам си сина, Иън. Без повече хитрини. Ако това нещо в кутията може да върши такива работи, трябва да отидеш и да се оправиш. Нали така?
— Искам да знаеш, че… — Пиърс я погледна продължително.
— Знам. Разбира се, знам.
Няколко минути никой не проговори.
— Ивчо и аз ще сме много добре тук, нали?
Иво притисна главица до нея.
Пиърс не каза нищо. Наведе се и я целуна. Като се отдръпна, прокара пръсти по бузите й.
Накрая стана и погледна Иво, щастливо сгушен във врата на майка си.
— Скоро ще се видим отново, младежо.
Иво вдигна очи.
— Ще пазиш мама, нали?
Иво се усмихна.
Какво повече му трябваше от това?
7
Последния ден и половина всичко беше като че ли нереално, първите взривове — включително и този във Ватикана — бяха по-скоро прелюдия към лудостта на изминалите девет часа. Вълната от страх, примесена с ярост, в крайна сметка оказа такава подкрепа, каквато Харис никога не бе усещал през годините на обществените си прояви. Включиха се дори и най-твърдоглавите. Религиозното общение — чиято смърт скептиците бяха обявили преди години — се възроди в най-истинския си вид. Спонтанни митинги и демонстрации ставаха във всяко селище, беззащитността на вярата очевидно подтикваше хората към действие. Групите от по стотина души, които започнаха, за броени часове се удесеторяваха — мъже и жени излизаха на площадите с декларации и петиции, други се събираха пред държавните институции и настояваха за по-голяма „духовна“ сигурност.
И навсякъде сляпата омраза и моралното възпламеняване вървяха заедно. Алиансът беше готов.
Вяра с огнена сила.
Онези, които нямаха късмета да споделят правилната вяра, започнаха да чувстват натиска. Във всеки голям град се случваха инциденти — срещу араби, индийци, дори срещу китайски общности — както в Европа, така и в Щатите. Кройцберг, район в Берлин, с най-голямата група турци извън Турция, стана прицел на продължителни буйства и нападения. Въпреки факта, че няколко от най-изтъкнатите коментатори напомняха на слушателите си да не забравят кой би могъл да се възползва от сблъсъка между християни и мюсюлмани и че може да се включи някой от старите фаворити в разпалването на антисемитизма.
Междувременно Харис бе повикан от премиер-министъра, за да помогне в разработката на план за успокояване на растящата истерия. На хората от „Даунинг Стрийт“ № 10 (Седалището на британското правителство в Лондон. — Б. пр.) им беше намекнато, че трябва да поизчакат. Харис трябваше да обмисли последните подробности за публичната си проява събота следобед на стадион „Уембли“. Беше я планирал от месеци — по онова време това се приемаше просто за проява, съвпадаща с обявяването на Алианса. Всъщност Щефан Клайст бе предложил датата. Първоначалната продажба на трийсетте хиляди билета бе отскочила на седемдесет хиляди през последните дванайсет часа. На английските телевизионни екипи беше наредено да оставят място за колеги от чужбина, огромният екран на площад „Таймс“ в Ню Йорк щеше да предава откъси от събитието.
Очевидно Савонарола все пак бе стигнал до своя ден.
Петстотинкилометровият път от Вишеград до Загреб бе неестествено спокоен; всичко, към което Пиърс поглеждаше, на практика бе изоставено. Като че ли Босна и Хърватско се бяха изнесли. И защо не? Кой по- добре от тези хора знаеше кога трябва да се измъкне от тътнещия конфликт, който се задаваше на хоризонта? Те живееха на граничната му полоса от векове.
На два пъти се бе обаждал в болницата. И двата пъти тя спеше. Иво също. Нямаше причина да ги буди. Щеше да звънне отново.
Излезе на автомагистралата към Загреб и се насочи към гарата. Преди час бе решил, че му трябва време, за да разгледа свитъка. В дванайсет без пет през нощта се качи на последния вечерен влак за Италия, свитъкът — обвит в кадифе — бе дълбоко в раницата му. Желязната кутия и всичко, което Рибаденейра беше оставил вътре, остана в буса на паркинга.
С изключение на монетите. Тях ги запази за Иво.
Намери празно купе в края на един от вагоните и седна. Изчака да мине кондукторът и се зачете в свитъка.
И да беше очаквал да почувства някакво просветление или чудо, докато разтваряше листата, остана разочарован. Свитъкът по-скоро не беше библейско писание, съществуващо в себе си и за себе си. Имаше съвсем друга, определена цел, независимо от предполагаемата чистота на посланието му. Просто беше още едно средство, което можеше да бъде използвано. И Пиърс знаеше, че не се различава от манихеите в това отношение. Те искаха да наложат своята църква; той искаше да спаси Аниели и да се върне при Петра и Иво. Кой можеше да каже кое е по-благородно?
Тъй като нямаше на разположение вакуумен похлупак, той се постара да пипа колкото се може по- внимателно и потъна в четене.
Трябваха му близо четири и половина часа, за да прегледа текста, само с едно прекъсване на словашката граница, някъде двайсетина минути от цялото пътуване. Митничарят повери документите му, без да се интересува от свитъка, поставен на малката масичка до прозореца. Предвид събитията от предния ден един американски свещеник не беше човек, който да го обезпокои.
След това Пиърс продължи да чете. Учудването му растеше с всеки прочетен ред. Средство или не, „Ходопория“ беше много повече, отколкото бе очаквал, особено последните стихове. Запознаването му с тях отначало го изнерви. Почти го обърка. Защо тези неща бяха тук? Докато не разбра какво всъщност чете. Толкова беше обзет от мисълта за манихеите, че най-очевидното се бе изплъзнало от съзнанието му.
„Q“.
Боже мой!
Осемстотин и четирийсет и пет стиха, за да разбере най-същностното едва при прочита на последните десетина.
„Агиа Ходопория“ беше така търсеното „Q“, от германската дума „Die Quelle“, означаваща „източник“. Отговорът на една педантична, болезнена мечта.
„Q“.
Гледаше древния ръкопис и му беше трудно да повярва, че точно това е търсил толкова дълго. Невероятно.
