погледна Иво и Петра.
— Е, това е — каза той и като се мъчеше да овладее вълнението си, дръпна лостчето нагоре. Двата камъка отново се наместиха. После започна да заравя дупката.
— Много старо е, нали? — попита Иво.
— Да, много е старо — отвърна Пиърс, докато затъпкваше и последната пръст. Изтръска колкото можа мърсотията от ръцете си, после взе кутията и седна на ръба на фонтана. Иво се премести по-близо до него; очите му бяха приковани в находката им.
Пиърс отвори кутията. Същото кадифе и златни монети. Този път обаче стъкленият похлупак беше значително по-голям. Така и трябваше — вътре имаше не малка книжка, а свитък. Както и „Съвършена светлина“, той бе увит в кожа и завързан с две кожени каишки. Тъкмо се готвеше да махне похлупака от кадифето, когато видя на какво приличат ръцете му и се обърна към Петра.
— Може би не бива да го пипам — каза той. — Ще трябва ти да го отвориш.
Тя се поколеба.
— Аз ще го направя — възкликна Иво, готов да грабне купата.
Петра бързо му попречи.
— Дай на мен, миличък. — Тя взе кутията и я сложи в скута си. Пиърс й кимна окуражаващо и Петра внимателно повдигна стъкления похлупак, като счупи тънката восъчна ивица. Отново погледна Пиърс.
— Продължавай — каза той. Нещо го стягаше в гърлото.
Тя пипна свитъка и веднага отдръпна ръката си.
— То е… мазно.
Влажността на кожата… Пиърс можеше само да се възхити на находчивостта на Рибаденейра. Беше създал достатъчно вакуум както вътре във фонтана, така и под похлупака, за да може свитъкът да се запази.
— Това е добре — каза той. — Развържи сега каишките.
Тя започна, после спря.
— Сигурен ли си, че не искаш да го направиш лично?
— Пипах ли с мръсни ръце твоята карта от шестнайсети век? — усмихна се той.
— Само си помислих няма ли да е по-умно да го направиш ти.
Колкото и отчаяно да желаеше това, той си даваше сметка за опасността да повреди ръкописа.
— Трябва да видим какво има вътре.
Тя отново се поколеба.
— Добре. — И развърза каишките и ги остави настрани.
— Сега махни обвивката. Ако усетиш, че нещо се къса, спри.
Тя махна първия пласт кожа. Появи се тънък жълтеникав пергамент, някак си грапав на вид. Петра се обърна към Пиърс, той кимна и тя го отгърна.
Между кожата и първата обложка внезапно се показа краят на друг лист пергамент.
— Какво да правя? — попита тя.
За един миг Пиърс изпита плашещото чувство, че са открили само следващия ключ по пътя на търсенето си, но отказа да му се поддаде и нареди:
— Продължавай да развиваш.
Още няколко обръщания и тя го разви достатъчно, за да могат отделните листа да се издърпват лесно. Измъкна първия и му го показа така, че да може да го чете.
— Това е от Рибаденейра — каза той. — Април 1521. Вземи златото… остави свитъка… — Очите му бягаха по текста. — Нека това бъде разкаяние… — Кимна и поясни: — Същата история както в манастира в Атон. С изключение на това, че сега свършва с историята си. — Зачете нататък. — Пристигнал е тук през 1520 година… Знаел е, че не е добре… Мани му е открил това място, за да умре… Да бъде прославен Мани и така нататък… — Той й кимна да му покаже следващия лист.
— Това е интересно. Казва, че е помагал при проекта за фонтана. Даже е изработил и част от каменната зидария… — Очите му пробягаха по следващите няколко реда и веждите му се вдигнаха.
— Уха! Значи затова! — каза накрая.
— Какво „затова“? — попита тя.
— Ти наистина си бил много умен, нали? — каза той на листа, без да обръща внимание на въпроса й. — Все пак манихеят си остава манихей завинаги.
— Какво? — попита тя отново.
— Рибаденейра. — Той я погледна. — Обяснява защо преди осем години открихме онези пергаменти в Слитна. Според написаното, преди да умре, е изпратил хора с пакети пресован твърд пергамент, като всеки е съдържал послание писано на източноарамейски, а не на латински. Нещо, свързано с чистотата на първоначалния език.
— Източно какъв?
— Няма значение. Въпросът е, че онези хора е трябвало да скрият пакетите в различни църкви из Европа. Това намерихме. Всеки от пакетите е съдържал един ключ към мястото, където е бил скрит свитъкът „Съвършена светлина“. С други думи, фактически ги е накарал да преместят ключовете, които е откривал през двайсетгодишното си търсене. Той вече е бил заровил свитъка „Съвършена светлина“ в Истанбул преди да тръгне на запад и е разчитал на това, че някой, по някое време — в зависимост от желанието на Мани — ще събере всичките пакети и ще открие пътя към „Съвършена светлина“.
— Свитъкът, който твоя монах ти е дал в Рим ли?
— Чезаре. Точно така. Неговият приятел Руини всъщност е открил свитъкът „Съвършена светлина“ в Истанбул. После го е предал на Чезаре, който пък го даде на мен. „Съвършена светлина“ ме отведе до „Свети Фотий“, където вместо да открия крайната находка, намерих малката книжка на Рибаденейра — тази с криптограмите, — която беше просто още една стъпка в преследването на винаги изплъзващата се „Агия Ходопория“.
— Това ли? — попита тя и посочи свитъка с очи.
— Да. Преди да умре, Рибаденейра е скрил „Ходопория“ в този фонтан и после е изпратил последния си помощник в „Свети Фотий“ да скрие малката книжка със загадки в Криптата на Закрилника. Край на историята.
— Предпазлив човек — каза тя.
— Или ужасно отдаден. Двете неща, изглежда, вървят ръка за ръка при тези хора. Особено когато си имат работа с тяхната „Ходопория“.
— Не мислиш ли — каза тя след малко, — че е доста странно, че се случи ти да намериш онази находка в Слитна и че сега си тук?
Пиърс я погледна.
— Ние дадохме онези страници на Салко, нали?
Тя кимна.
— Сега не мога да се безпокоя и за минали работи — каза той след кратко мълчание. — Трябва да открия какво представлява това. В Рим има една жена, чийто живот зависи от този свитък.
Тя прибра листата в кутията и го погледна.
— Мисля, че нещата станаха малко сложни. — Издържа погледа му, после се обърна към Иво. — Как си, миличък? Добре ли си?
Иво бързо кимна, после погледна Пиърс.
— Как си, Иън?
— Добре, Ивчо. Добре.
Иво се наведе още по-близо и прошепна:
— Мога ли да взема една от златните монети?
— Разбира се — усмихна се Пиърс. — Вземи ги всичките, ако искаш.
Петра бръкна в кутията и му подаде няколко монети.
— Защо не си поиграеш с тях, миличък? Трябва да прочетем още нещо от пергамента.
Иво си намери място на няколко метра от тях и седна на изгорялата трева.
— Много е сложно — каза Петра.
Пиърс кимна.
