— Аз ти показах хана и хълмовете, но ти си на грешния мост.

— Какво?

— 1521 година, Иън. Големият мост е построен петдесет години по-късно. Помниш ли песента?

Пиърс не отговори.

— Това е мостът над река Ржав, не над Дрина — продължи тя. — Сигурно за него е споменал твоя манихей. — Тя постави пръста си на картата. — Ржав е другата река в града, която минава тук. — Пиърс погледна там, където му сочеше, свърза новия ориентир с другите два и видя къде отива точката „Х“. Не беше далеч от Дрина. За щастие там имаше само едно място, което можеше да представлява интерес и естествено Пиърс веднага се сети за него.

— Испанската чешма — прочете той. — Рибаденейра е бил много по-носталгичен, отколкото личи от творението му. — Той се обърна към Петра. — Какво прави чешма с такова странно име във Вишеград?

Тя погледна картата по-отблизо.

— То е в стария еврейски квартал.

— Има смисъл. — Пиърс закима. — Много евреи са дошли насам след изгонването им от Испания. Тъкмо по това време. Сигурно те са построили чешмата. Далече ли е?

— На петнайсетина минути оттук.

Той водеше Иво, тя носеше „бебето“. В късния следобед улиците бяха относително тихи. Колкото повече навлизаха в града обаче, толкова по-оживено ставаше, магазините отваряха след проточилия се следобеден сън и по улиците излизаха все повече хора.

Точно когато стигнаха стария пазар, видяха първия от пришълците; мъжете, които събудиха подозренията им, носеха слушалки без жица, портативни радиостанции, да не говорим за характерните тъмни костюми на ватиканската Служба за сигурност. Никой от тях като че ли не забелязваше погледите на местните хора.

Пиърс тръгна към една от страничните улици, за да ги избегне, но почувства ръката на Петра да се мушва под неговата. Тя го поведе право срещу единия от тях.

Той инстинктивно започна да я дърпа назад, но веднага спря, защото разбра, че така само ще привлече вниманието им.

Внезапно краката му омекнаха — та тя го водеше право към мъжа. За миг дори я заподозря в предателство. Той й бе показал къде се намира „Ходопория“ и тя нямаше нужда повече да се преструва и да го води за носа. Разбира се, че беше знаела на какво учи сина й Салко. Как можеше да е толкова глупав?

Вече бяха на няколко крачки от мъжа и Пиърс се подготви за последната целувка на Юда, но Петра просто хвърли небрежен поглед на непознатия и го отмина. С разтуптяно сърце Пиърс крачеше до нея.

— Ще те забележат само ако се опиташ да им избягаш — каза тя, когато се отдалечиха достатъчно. — Те не търсят четиричленно семейство със седемгодишно момиченце, не помниш ли? Ако бяхме свърнали по страничната улица, сега щяхме да бягаме, за да си спасяваме живота.

Най-доброто, което Пиърс можа да направи, бе да кимне.

Все още дишаше тежко. Тя го заведе в един район на града с тесни улици и с къщи, сбутани една до друга.

— За минута си помислих…

— Знам — каза тя, без да го погледне. — Не помниш ли, че трябва да ми вярваш?

Връщаше си го за момента в планинското село.

Няколко минути вървяха мълчаливо по калдъръмените улици, после тя свърна по една къса пресечка — по този изяден от времето път нямаше следи от копоите на Ватикана. Като следваха завоите на тясната уличка, стигнаха до малко мръсно площадче.

— Испанската чешма — каза Петра.

Пиърс стоеше и гледаше. Всичко беше занемарено.

Площадчето бе около трийсет на трийсет метра, сградите около него се бяха смъкнали под тежестта на древния камък и дърво. Бяха на по три или четири етажа и като че ли се подпираха една в друга и внимателно се опитваха да надникнат напред. В отсрещните ъгли растяха две дървета, чиито гъсти клони засенчваха площадчето още повече. Няколко деца играеха на топка пред една от най-старите къщи — постоянните удари на топката ускоряваха разрухата й. Никое от тях като че ли не забеляза семейството близо до чешмата.

Пиърс се приближи на десетина крачки и отново спря. Беше се надявал, че щом като „Ходопория“ е толкова близо, може би ще усети някакво чудо, както бе станало в „Свети Фотий“; вместо това изпитваше странно чувство на безразличие. Наистина се стремеше да открие истината, но това някак си бе свързано единствено с онази част от него, която търсеше спокойствие в самотата. И не беше вече от толкова голямо значение.

Без да пуска ръката на Иво, той започна да обикаля чешмата. В главата му отново пробяга мисъл за „Свети Фотий“ — Генадиос, който попиваше потния си врат — мисъл, че може би Рибаденейра е избрал чешмата не заради спомена за далечния дом, а затова, че има прилика с мястото в Атон. Единствената значителна разлика беше, че този фонтан не бе виждал вода от доста време: пукнатини пълзяха по вътрешното корито; някога зелените мънички водорасли бяха станали маслиненочерни, а в горната му част, където в „Свети Фотий“ водата бликаше през очите на молещ се монах, тук фигурата беше на човек, гледащ назад през рамото си. В един момент Пиърс забеляза, че водата е текла от темето му; сега по бузата му имаше ръждива следа, може би последните сълзи за една страна, която е бил принуден да остави.

Пиърс не можеше да се освободи от чувството, че гледа самия остарял Рибаденейра.

Оглеждаше всичко внимателно, но нищо не подсказваше къде един манихей би могъл да скрие съкровището си тук, в камъка. А като имаше предвид съдържанието, Пиърс не можеше да си представи, че един испанец би избрал място, толкова близко до вода. Приклекна и започна да оглежда основата на фонтана. Иво направи същото.

— Какво търсим? — попита момчето, като вдигне роклята над коленете си, за да не я влачи по земята.

— Не съм сигурен — каза Пиърс.

Иво кимна и продължи да оглежда камъните.

— Може да е нещо, което си видял в твоята книга — каза Пиърс.

Иво отново кимна, коленичи и се затътри около фонтана.

— Ще се изцапаш — каза Петра, въздъхна и седна на ръба на фонтана.

Пиърс забеляза датата на строежа: 1521 година. Очевидно Рибаденейра беше живял тук по време на градежа — още едно доказателство, че се намират на точното място. Изведнъж Иво надигна глава от другата страна и викна:

— Намерих го! Намерих го! — Виковете му бяха достатъчно силни, за да прекъснат играта на топка.

Пиърс скочи и отиде до него.

— Много хубаво, отлично… Но не забравяй, че трябва да говориш тихо.

— Но аз го намерих — отвърна момчето все така развълнувано.

Пиърс клекна и веднага разбра какво е намерил. Докато останалите камъни около фонтана бяха правоъгълни, Иво бе открил две триъгълни парчета. Нещо повече, всеки триъгълник имаше светла и тъмна страна, трудно видима от разстояние, но все пак това си личеше.

Не само че Рибаденейра беше живял тук по време на строежа — очевидно бе участвал и в каменоделската работа. Пиърс отново погледна камъните. Наистина много ясна и умна следа.

— Браво — каза той на Иво и му намигна. Очите на Иво светнаха; той също намигна, после се засмя и погледна майка си.

— Казах ти, че американците правят така.

— Да, каза ми — повтори тя и погледна Пиърс с малко насмешливо одобрение.

Той продължи да оглежда камъка. Постави ръка върху него и се опита да го помръдне. Нищо. Отдръпна се и огледа наоколо. Иво незабавно също постави ръка, натисна камъка и също поклати глава и го пусна.

Пиърс гледаше камъка, за да намери още нещо, което можеше да му послужи като следа. Нито акростих, нито лостче.

Вы читаете Ръкописът Q
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату