— Пръснал ги е — каза Иво.
— Правилно. Пръснал ги е. — Той се обърна към Петра. — И тази древна странноприемница е съществувала петдесет години преди онзи паша да реши да строи толкова величествено?
— Е, никой не е сигурен кога е строен старият хан — каза тя, — но легендата твърди, че е било някъде в началото на 1400-ната година. Затова е станало такова голямо събитие, когато той го е „разпилял“.
— Тоест, който е минавал през Вишеград, да кажем през 1521 година, би знаел за старата странноприемница?
— Абсолютно вярно.
Пиърс се замисли.
— Би ли ми посочила мястото на картата?
— Разбира се.
Той й подаде листовете, книгата и раницата.
След половин минута вече пътуваха за Вишеград.
Имаше нещо определено неватиканско в помещенията, скрити под библиотеката, някаква студенина от сивата стомана, способна да угаси дори и душевния пламък. Досега Перети никога не бе идвал в Габиа, място на странна смесица от атомната психоза на 50-те години и манията по високите технологии от 90-те. Врати, дебели по няколко педи, отделяха всяко помещение от следващото, всяка бе снабдена с пневматична ключалка, която би могъл да опише само като желязно колело, закрепено в средата. Същевременно архаичните сводове, съчетани с електронните съоръжения и монитори, наредени по продължението на стените, превръщаха някога просторния бункер в доста оживен команден център. Жилищните помещения бяха превърнати в компютърни зали и комуникационни центрове.
База, от която можеше да се поддържа вярата дори и пред лицето на заплахата от всеобщо унищожение по време на Студената война.
Единственото място, което свързваше подземията с града отгоре, беше параклисът, висок около два етажа, притиснат в задната част на големия комплекс: мраморните панели прикриваха стоманените стени и подове; трепкането на полилеите заместваше тихото бръмчене на флуоресцентните лампи; над олтара бяха поставени религиозни рисунки — Перети разпозна една на Филипо Липи — нежно напомняне за това, което трябваше да защитават оттук; и в основното помещение — сдвоени редици от богато орнаментирани скамейки, стигащи до задната стена.
Всички места бяха празни с изключение на тези, заети от деветима зашеметени кардинали, застанали самотно в мълчалива молитва.
Перети погледна приведените фигури. В по-голямата си част те бяха „и веккии“ — „старците“, кардинали над осемдесетте, които вече не гласуваха в конклава, но чието духовно присъствие беше важно. Беше ги спасила възрастта им — бяха твърде бавни, за да стигнат до „Света Марта“ преди експлозията. Едно малко утешение. Най-старият беше кардинал Виргилио Деза, преди много време архиепископ на Ферара, слаб, с лице, обрамчено с дълга бяла коса. Перети бе говорил с него тази сутрин — не за избора, разбира се, а за красотата на Сикстинската капела. Деза се бе съгласил, че винаги е имал слабост към езическите сибили на тавана — предположение, че може би Микеланджело ги е рисувал с толкова внимание само за да подразни Юлий Втори. Това го бе накарало да се разсмее; Перети също се бе смял.
Сега Деза бе съкрушен.
Перети потопи пръсти в светената вода, прекръсти се и пристъпи към Деза. Очите на стария човек бяха затворени. Перети също коленичи, затвори очи и започна да се моли.
Когато ги отвори, Деза го гледаше; на устните му играеше измъчена усмивка.
— Перети… вие не бяхте ли… — Не можа да се насили да довърши. — Слава Богу. Това е ужасно! Ужасно.
Перети кимна.
— И другите неща — продължи старият човек. — Знак ли е това? Градушка и огън, смесени с кръв, падащи на земята. Дали Той идва?
Деза бе стигнал онази точка в живота, когато трагедията може да бъде разглеждана само като поличба. Нищо странно за човек, толкова дълго отдаден на църквата.
— Терористи, ваше преосвещенство — каза Перети. Познаваше Деза от много години — първо като епископ, после като кардинал — така че го наричаше само така. В известен смисъл ги свързваше това, че бяха намерили пътя към Ватикана по едно и също време.
Старецът го погледна.
— Но това не е само тук, Джакомо. Не е само във Ватикана, нали?
Перети не беше сигурен как да оцени репликата — нескрит ужас или знак на сенилност, — затова го изгледа внимателно.
— Църквата е здрава — каза той. — Има други, които ще заемат местата им.
— Да заемат местата им. — По лицето на стария мъж премина смущение. — Дори това да се издигне пак, кой би имал смелостта отново да пристъпи вътре?
— За какво говорите, ваше преосвещенство? — Перети го изгледа няколко секунди.
— Църквите, Джакомо. Църквите.
— Какво църквите?
— Онези, които разрушиха — каза той. — Стотици.
Перети отново погледна стария човек.
— За какво говорите?
— В помещението с екраните — каза Деза. — Има цяла зала с екрани. Църкви в пламъци. Град и огън, примесен с кръв. Град и огън. — Той отново се вгледа в олтара и затвори очи. Разговорът като че ли бе забравен.
Перети стана и тръгна обратно по лабиринта от коридори, които минаваха през Габиа. След три минути намери пътя до „залата с екраните“. Отсрещната стена беше заета с трийсет и повече телевизионни монитора, всеки настроен на различен канал. Картините си приличаха. Разрушение в широк мащаб. Той пристъпи по-напред и видя фон Нойрат: седеше на един диван, около него на столове седяха десетина млади свещеници, които или бясно записваха нещо в бележниците си, или говореха по телефоните. Беше ясно кой направлява всяко тяхно движение. Фон Нойрат често вдигаше очи, за да погледне новинарските програми. Иначе енергията му оставаше насочена към хората около него. По време едно от тези бързи поглеждания той мерна Перети, застанал в ъгъла, и каза:
— Кардинал Перети, съобщиха ми, че сте жив и здрав. Слава Богу, че сте оцелели.
Перети остана до входа.
— Да, ваше светейшество.
— Ужасна трагедия, Джакомо. Ние с вас бяхме късметлии.
— Сигурно има някаква причина, поради която Той ни наказа, ваше светейшество — каза Перети безизразно.
Изгледаха се продължително.
— Да — каза фон Нойрат накрая. — Сигурно има. — Погледна екраните. — И после това… Просто е невероятно.
— Да, ваше светейшество.
— Мислех си, че имаме достатъчно неприятности с банката — добави фон Нойрат и подаде няколко бележки на един от своите помощници, — но сега разбирам, че съм грешал.
— Неприятности в банката ли? — попита Перети с тон повече утвърдителен, отколкото изненадан.
— Не сте ли чули? — Фон Нойрат вдигна поглед към него, но когато Перети кимна отрицателно, продължи: — Не е учудващо. Аз го разбрах преди няма и час. — Той се обърна отново към бележките. — Изглежда, един от нашите анализатори е поставил банката в много неудобно положение с някаква група сирийски инвеститори. Отново се повтаря случая с банка „Амброзиано“, с изключение на това, че сега се говори за инвестиции на терористи. Не съм запознат в подробности.
— Забележително съвпадение, ваше светейшество.
— Да, така е. И казват, че може би е само началото.
— Кои са те, ваше светейшество?
