Иво вдигна рамене и отново натисна камъка.
— Доста е твърд.
— Да — съгласи се Пиърс. Очите му бягаха по следите от длетото. — Доста е твърд. — Започна да опипва околните камъни. Почти не бяха мръднали. Забележително майсторство — с изключение на това, че когато сега гледаше фонтана от нивото на земята, забеляза, че е с около педя наклонен на една страна. Или, ако не беше наклонен, е бил изграден върху неравна основа. Колкото повече гледаше, толкова повече го обхващаше чувството, че камъните са се слегнали с времето. Което означаваше, че каквото и да е оставил Рибаденейра, за да бъде открито от неговия „ученик“, може би вече е погребано, когато част от фонтана е потънала в земята.
Като взе това за изходна позиция, Пиърс започна да прокарва пръсти по мястото, където камъкът опираше в прахта — почвата беше ронлива и отстъпваше сравнително лесно. След минута беше изкопал малка трапчинка, достатъчна, за да може да рови с един камък. Иво, разбира се, започна да му помага. Междувременно Петра наблюдаваше площада; игралите на топка момчета все по-живо се интересуваха от странната група при фонтана.
— Имаме си публика — тихо каза Петра.
— Надявам се, че шоуто ще бъде кратко. — Той погледна към децата, после се наведе отново.
Още няколко сантиметра и откри знаци, изсечени в камъка. Като избърса праха — нямаше как да погледне надписа, прекара пръсти по тях. Потрябва му близо минута, за да открие какво представляват. Букви. Четири. Гръцкото „хома“ — „земя“.
Все пак някакво начало. След няколко сантиметра — втора дума. Този път три букви. Старият му приятел „фос“ — „светлина“.
Пиърс разбра, че Рибаденейра се е върнал към оригиналния свитък „Съвършена светлина“ за последното си съобщение. Отново всичко изплува в главата му. Земя над светлината, светското над святото. И както всичко, което имаше нещо общо с манихеите, той трябваше да го приеме буквално. Земята скриваше светлината.
Продължи да копае.
Сега вече четиримата футболисти се бяха приближили; още стояха на разстояние, един държеше топката под мишница — сигурен знак, че интересът им вече е променен. Най-голямото момче, може би дванайсетгодишно, се опита да надникне над Пиърс, за да види какво прави.
— Загубихте ли нещо? — попита то.
Пиърс погледна през рамо, после погледна Петра.
— Мъжът ми е каменар. Ще поправя фонтана и иска да види какви камъни са използвани — каза тя.
Момчето кимна и продължи да гледа. След няколко минути попита отново.
— Този фонтан е много стар, нали?
— Много е стар — каза Пиърс. — Здрав камък.
Момчето отново кимна. Това беше достатъчно да задоволи любопитството му. Децата се върнаха до стената и играта започна отново.
— Чу ли, Иво? — каза Пиърс, докато измъкваше нова шепа изкопана пръст. — Аз съм Раде, зидарят от великата Турска империя.
Иво се разхили и с още по-голямо желание започна да рие в прахта.
— Така разпиляха дървото, сламата и оборите — запя той, — хана, срутен от Мехмед паша Велики.
— Кажи сбогом на дървото, сламата и оборите — отвърна Пиърс, — ханът се срина.
— Не — засмя се Иво. — Сбърка. — И после с тон, очевидно заимстван от майка му, пренебрежително добави: — Такива сте вие, американците.
Пиърс спря да копае, засмя се и погледна Петра.
— Чудя се къде ли е чул това?
— И аз. — Тя не можа да сдържи усмивката си. Наведе се и целуна Иво по главата. Шепа пръст, хвърлена нагоре, я отказа от подобни нежности.
— Мамо, ние копаем. Не ни пречи. Това е много важно.
— Знам. Много важно. — Отново целувка.
— Мамо!
— Добре, добре. Ще ви оставя да си работите. — Тя погледна Пиърс, после се обърна към уличката, водеща към площадчето.
Колко по-различно бе всичко от миналия път, когато се мъчеше да открие „Ходопория“, мислеше си Пиърс. Тогава нямаше детски викове и топка. Нямаше я Петра в Криптата на Закрилника. Тази промяна бе някак си добре дошла, Мани и неговите каменари го вълнуваха по-малко. Каквото и да бяха направили.
Дупката вече беше дълбока трийсетина сантиметра. Изведнъж той напипа нещо като железен лост, стърчащ от основата на фонтана. Проследи го с пръсти до каменния градеж и откри в стената малка вдлъбнатина — беше на седем-осем сантиметра нагоре и имаше същата ширина като желязната пръчка. Беше запълнена с пръст. Той почна да рови и откри, че жлебът отива надолу в камъка, за да може да мушне пръстите си в него. Нещо повече, откри, че пръчката продължава през жлеба към кухина в основата на фонтана.
Просто трябваше да разчисти пръстта и мърсотията, за да може да помръдне лоста.
Първото му намерение беше да го вдигне нагоре. В крайна сметка за какво друго имаше тук железен прът? После отново си помисли, че това са манйхеи. Нагоре означаваше надолу. Все пак го хвана и се опита да го дръпне нагоре. Не помръдна. След третия опит реши да продължава да подкопава пръстта под желязното лостче Там също откри вдлъбнатина, продължение на жлеба, която водеше право надолу. След като си отвори достатъчно място, за да обхване металното лостче, и след като разчисти вдлъбнатината, дълга около петнайсет сантиметра, той се обърна към Иво и каза:
— Гледай сега. — И се надигна, за да може да натисне надолу с всичка сила. Иво се отдръпна встрани.
Като разчиташе на първоначалния си инстинкт, Пиърс натисна желязото с цялата си тежест. Известно време продължи без успех, после разбра защо жлебът е издълбан в двете посоки: лостът се накланяше под определен ъгъл надолу, към каменната стена. Другият му край — този, който влизаше в кухината — се движеше нагоре, като хлътваше в съответния жлеб и служеше като противотежест. Нямаше представа как работи механизмът, нито пък се интересуваше — и изведнъж по-ниският от двата триъгълни камъка започна да отмества от съседния и в основата на фонтана се откри отвор.
— Виж! Виж! — възкликна Иво.
Пиърс кимна и отново натисна с пълна сила. Още половин сантиметър.
Иво хвана лицето си с ръце; малките му кални пръстчета трепереха от напрежение. Петра се постара да му попречи да ги лапне. Иво изведнъж се хвърли в ръцете й; очите му бяха приковани в камъка, краката му помръдваха при всяка следа от движение.
— Виж, мамо! Гледай!
— Виждам, миличък. — Тя се опита да изчисти ръцете му.
При четвъртия опит камъкът се предаде и лостът влезе право в жлеба. Пиърс издърпа ръката си от дупката и седна, изтощен от усилието. Погледна очите на Иво и почувства слабия трепет на очакването, далечно ехо на това, което бе изпитал в „Свети Фотий“.
„Ходопория“ беше тук.
Бръкна в отвора и слепешката заопипва кухината. Във въздуха се долови странна миризма, нещо тежко, макар че нямаше влага, както бе очаквал. Колкото пъти пръстите му опираха камъка, толкова пъти се учудваше на сухата и студена повърхност, много гладка, без признаци на стареене и разруха. Обясни си това със странния механизъм, с железния лост и противотежестта, които сигурно бяха изисквали идеална изолация. Напипа нещо метално с железни ръбове, под пръстите си усети малки болтове. Още една кутия.
Сърцето му ускори ударите си.
Сви пръсти от едната страна на кутията и започна да я издърпва. Почти очакваше да е закрепена отдолу или да има някакъв друг номер. Вместо това тя излезе леко. Той я остави до отвора и седна до нея.
Кутията беше същата като онази в Атон. Същият размер, същата безсмислена закопчалка. Пиърс
