И Той им каза: И защо трябва да търсите в другите, какво не може да откриете в мен? Каква стена може да приюти силата ми? И ако те се опитат, аз бих разрушил тези сгради, и никой не, би могъл да ги построи отново.
Защото Бог няма дом, каменен зид, издигнат като храм, мрачен и безсилен, погибел, която носи беди на мнозина, а един, който не може да се види от земята, нито да се измери с очите на смъртен, защото не е изграден от ръце на смъртни.
Ясно бе, че Иисус бе почувствал Собствената си сила и бе направил всичко, което може, за да предпази хората от грешни тълкувания и клопки. Неговото общество бе братство от вярващи, а не църква с последователи. Истинската власт идваше от самия Бог. Катализатор на тази власт бе личната, творческата изява на вярата на отделния човек, а не указите на една институция:
За онези, които се наричат епископи, а също дякони, ако не са получили властта си от Бога, те са, истина ви казвам, безводни канали.
В това се криеше разковничето. Вярата в нейния най-личностен, а и затова най-могъщ вид. Тук ясно личеше осъждането на неговото собствено издигане в сан. „Безводни канали“. И освен това „Q“ предлагаше най-съвършеното потвърждение на неговата собствена вяра, отхвърляща системата, изградена около една изолирана йерархия.
Простотата на словата на Иисус беше загубена, прекарана през Марк, Матей, Лука, Йоан, Петър и Павел, за да се осигури връзка с месианското минало — пророчествата на Исаия — и да се положат основите на една несъкрушима църква. Но това ли беше посланието?
Не и според „Q“. Иисус бе учил на мъдрост, да. Иисус като апокалиптичен Спасител — не.
Нищо по-ясно нямаше по този въпрос от разказа на Любящия ученик за посещението на гроба на Иисус три дни след Неговата смърт:
И по това време голям шум се вдигна из цял Ерусалим, плач и мъка за смъртта на този Син человечески. И заедно с това се чу дума за възкресение. Неговият гроб бил празен, Неговото същество се било издигнало и възпеело. „Но това няма да бъде така — ми бе казал Той, — макар че някои ще искат да кажат друго. Само лудостта и глупостта на хората се нуждаят от такива знаци, глупостта им да слагат вярата в тялото, а не в духа.“
С една-единствена фраза Менип бе разрушил две хиляди години църковен авторитет. „Но това няма да бъде така — ми бе казал Той, — макар че някои ще искат да кажат друго.“ Не от дистанцията на канонически или гностични евангелия, а от човек, прекарал живота си с Иисус, живял до горчивия Му край и след това. Без необходимост от тълкуватели. Без нужда от обяснение. Без потребност от един Лутер, обожествяващ пред всички вярващи духовния си сан с един двусмислен текст. Посланието беше ясно като ден. И ако деветдесетте и пет тезиса на Лутер бяха достатъчни, за да се разклати самата основа на християнството, това беше Словото на Христа, чисто и неуязвимо.
В съзнанието му изплуваха думите на Аниели, че без словата, изречени от Петър — в смисъл, че той може да потвърди Неговото завръщане, без доктрината на телесното възкресение, няма начин да се узакони поредицата от епископи.
Няма начин да се говори за папство.
Издърпваш болта и цялата структура се разпада.
Отначало му бе странно как толкова величествена промяна би могла да изисква толкова малко мастило. Именно затова Матей и Лука толкова лесно бяха подминали този текст. Но колкото повече четеше, толкова повече му се изясняваше съвършеният смисъл. „Q“ не беше историята на Иисус Предопределения. Това беше за Евангелията. Това беше историята на един живот, основан на вярата и пътешествията, на мечтата за революция, вдъхновена от такива идеи като любов, уважение и духовно равенство. Нещо повече, тя показваше образ на Христа, който никой никога не бе виждал — буен или самоуверен, или каквото там очертаваше иконоборческия образ, надигнал се през столетията, за да разбие митологията. Това беше най-същественото от Иисус. Месията все още беше тук, но това беше месианско послание, измъкнато от книгите на кинизма, от индуисткия мистицизъм и есейската мъдрост. Възкресението и събитията, подобни нему, само разсейваха и замъгляваха посланието. Същността бе в живота, не в смъртта.
И за Пиърс това правеше Иисус още по-могъщ, още по-свят. Чиста божественост.
Това, което „Q“ потвърждаваше съвсем ясно, бе, че революцията е в самата вяра — в духа, а не в тялото — останалото от структурата по-скоро беше уловка, насочена към използването на хората, отколкото към спасението им, нещо, което самият Пиърс винаги бе вярвал. Промяната от „Q“ към Евангелията беше промяна и отдалечаване от личността към една тромава и изолирана структура. Нищо чудно, че манихеите виждаха това като отговор на проблема си. Тук имаше нещо, което можеше да разруши съществуващата религиозна система.
В пети век църквата е била вярата. Изместваш едното, изместваш и другото. За Рибаденейра от шестнайсетия век това не е било от значение. За повече от хиляда години „Q“ наистина бе пазила тази мощ.
Въпросът бе можеше ли това да бъде такава заплаха днес? С изключение на пасажите за Възкресението, „Q“ очертаваше образа на Иисус и на вярата, която съвременната църква с радост би възприела. Това, че в „Q“ се говореше за правата на личността, за нейната отговорност, ясното отношение към жените и ролята им в църквата — анатема на мисленето от петнайсети или шестнайсети век — щеше да свърши идеална работа за решаването на редицата спорове, разкъсващи католицизма отвътре. И всичко това чрез думите на Христа. Къде беше хипераскетизмът, който обещаваха манихеите? Всичко в „Q“ беше ясно като ден. Пиърс осъзна голямата ирония, че любимият им трактат, свитъкът, предназначен да разруши Църквата, всъщност е могъщ инструмент, способен да спаси Църквата от самата нея. Така беше, ако някой можеше да изличи пасажите за Възкресението. Те също бяха недвусмислени. И предвид последните събития, Пиърс не беше сигурен дали Църквата би могла да преживее такъв вид атака, истинска или не.
Освен това разбра защо манихеите така силно се мъчеха да турят ръка върху списъка, особено сега. Каквато и лудост смятаха да предизвикат, тя не би означавала нищо, без да може по някакъв начин да се оправдае появата на единната им църква; нещо, което да покаже, че старата е била лъжовна и фалшива от самото начало. Единственият отговор за един полудял свят? Римейк на църквата. Да се прегърне единението чрез ново отношение към вярата. Несъмнено по-голямата част от свитъка щеше да остане „скрита“ или „загубена“. Щяха да запазят само необходимото. Да използват Иисус, за да подсигурят Мани. Разделът за Възкресението щеше да изчезне.
На манихеите много подхождаше да объркват посланията в името на гносиса.
Вратата на вагона внезапно се отвори и Пиърс за първи път от часове вдигна глава от пергамента. Минаваше друг паспортен контрольор. Италианската граница. Той погледна през прозореца. Слънцето вече се издигаше над хълмовете в далечината. Часовникът показваше 6:15. Толкова бе погълнат от „Q“, че изобщо не бе забелязал изгрева. Неочаквано почувства страшна жажда.
— Кога ще бъдем в Триест? — попита той, докато мъжът взимаше документите му.
— След четирийсет минути. — Служителят понечи да удари печат върху паспорта на Пиърс, но спря. — Вие сте от Ватикана?
Пиърс не беше сигурен какво да отговори.
— Току-що съобщиха, че са преброили мъртвите, отче. Оцелели са осем кардинали. — Той се прекръсти. — Онези типове са животни. — Още един бърз поглед към документа.
Пиърс също се прекръсти и каза:
— Трябва да се научим да прощаваме.
— Да, отче. — Той му подаде документите и докато затваряше вратата, каза:
— Така казват.
Гарата беше пълна с ранобудни пътници. Сега, отново в Италия, Пиърс знаеше, че може да се качи на самолет — нямаше компютърна мрежа, която да проверява паспорта му, нямаше хора от Сигурността. Дори
