Страх

Йордан РадичковСтрах

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Обръщам се още в самото начало към читателя, за да го запозная със съдържанието на следващата по-долу новела, защото предполагам, че по този начин ще улесня ако не във висша степен читателя, то поне до голяма степен ще го улесня. Новелата е съставена от няколко пасторални картини, от които по- главни са тези за воденицата, за ханчетата, за монголоидите, за духовете и за зелената дървесна жаба: разбира се, помежду им има и други преходни картини, допълващи атмосферата на четивото, взети главно от природата. Всичко разказано по-долу е предназначено да смути, да обърка и да изплаши незначителен, плах, голобрад потен човечец, с очи като разграден двор, с две плашливи бръчки върху малокалибреното си чело, задръстено с малокалибрена мисъл, кажи го, мили мой читателю, нула човек, наричан от всички с прозвището Куче влачи, който ще викне по някое време на кучето си: „Тъй ще се търкаляме ние през тоя живот като жироскопи!“, без да знае какво е това жироскопи. Позволявам си да изложа съдържанието на своето четиво накратко, за да може читателят в самото начало да се запознае с него и да реши още тук дали да чете по-нататък, или да не чете. Съвременният човек (читателят е също така човек) е извънредно зает, пестелив във всяко едно отношение, даже, струва ми се, прекалено пестелив, но тук не е мястото да правим забележка на читателя, а по-скоро тук е мястото да му бъдем в услуга: днешните писатели би трябвало, като вземат под внимание заетостта на своя съвременник, да го запознават накратко със своето творение и още в самото начало да предоставят възможността на читателя сам да реши би ли продължил из кривините, предложени от автора, или би се отказал още в преддверието на неговите лабиринти. Често ми се е случвало да чувам оплаквания, и то не от низови читатели, по адрес на тая или на оная книга: че трябвало да газят отегчени из нейната обстоятелственост и като не могат да я изгазят, я захвърлят. Пишещият човек има единствената грижа да обслужва читателя, да се съобразява с цялата му претрупаност и заетост, да избягва многословието, прозата му да е само от мускули, без всякакви тлъстини, да не претрупва творението си с излишни обстоятелства, като скърцане на врати, кучешки лай, трополене и скрибуцане на каруци и колелета и прочие, ти спомени пред съвременния читател, или, по-точно, само му загатни за каруца, той посредством въображението си ще дорисува останалото, ще го озвучи, ще впрегне каруцата в два врани коня, ще обсипе конете с пиринчени звънчета и със синци, ще ги опаше с кожени амуниции и т.н., и т.н. Чувал съм например, че в Америка са решили отдавна тая проблема по един съвсем прост начин, там резюмират дебелата класическа литература и читателят съвсем лесна консумира съчиненията. Целият класически прах, довеян от времето до нашия дванадесети век, Америка взема и го пресова, изстисква го, по този начин намалява обема му, превръща голямото в миниатюр и то става лесно достъпно за консуматора. Човек трябва да спазва хигиена, не само телесна, но и духовна, преяждането винаги има неприятни последици. Ние бихме допринесли съществено за поддържане хигиената на духа у читателя, ако още в началото го запознаваме със съдържанието на своите творения и по този начин му предоставяме възможността сам да избира четивото си. В това отношение трябва да бъдем много коректни, да сме обективни, да не се ръководим от никакви рекламни подбуди, гъделичкащи човешкото любопитство, или да поставяме примамки, както това правят авторите на криминални четива. Разбира се, че и най-низовият читател, щом подхвърлиш пред него един труп в неестествена поза, той веднага ще се поинтересува защо този труп е тука, кой е убиецът и за да може да си отговори, естествено е да забие тутакси нос в споменатото криминално четиво. Както читателят разбира още от самото начало, в следващата по-нататък новела няма ни труп, ни убиец, а само няколко пасторални картини, оцветени едва видимо от бледия и неясен силует на монголоид, оставил още по-бледи и неясни отпечатъци в четивото. Ако това не му се вижда интересно, читателят спокойно може да захвърли скромното си творение, а ако все още се колебае лично аз нищо повече не бих могъл да го посъветвам, освен да побързам да приключа обръщението си и да му дам възможност да премине към същността на историята. Понеже сега живеем във века на тясната специализация, то работите дойдоха така, мили читателю, и се стигна дотам, че писателят се оказва човек, който може само да пише, а читателят човек, който може само да чете. Единствено широките специалисти имат тоя дар божи да могат и да четат, и да пишат. Тоя дар божи нас ни отмина.

АВТОРЪТ

ПРОЛОГ

Миналото лято, в една топла нощ, стар раздрънкан файтон, впрегнат в два унили коня и управляван от един още по-унил файтонджия, трополеше глухо по пътя между минералните бани за бездетни жени (макар че там ходеха и многодетни) и селото, потънало в сън. Глух шум на вода се счуваше от едната страна на пътя — скрита еред върба и водни ели, край пътя течеше река и само тук-там проблясваше между дърветата. Жабешко квакане се носеше от всички страни, жабите бяха наизлезли по бреговете да ближат студена роса през нощта. Файтонът с двата коня и е почти задрямалия файтонджия продължаваше да трополи глухо и самотно по пустия път, когато конете изведнъж спряха и процвилиха тихо.

— Тъпрууу! — рече стреснат човекът и опъна поводите.

Той се огледа. Конете бяха спрели старото возило на разклона пред битовото ханче „Воденицата“ и поклащаха унило главите си, обърнати по посока на ханчето. Файтонджията се почеса по врата с камшика и попита:

— В коя посока да караме?

Никой не отговори на запитването му, поради което човекът се обърна назад да види дали пътниците му не са заспали и като се обърна, остана слисан до краен предел.

Файтонът зад човека бе пълен с духове, духовете седяха неподвижно, само върховете на белите им качулки потрепваха. В следващия миг камшикът полетя на едната страна, човекът полетя на другата, чу се как драскаше с всички сили, как прецапа реката, стреснатите жаби млъкнаха, откъм селото се обади лениво куче, лаят му се удави в прозявка и отново настъпи тишина. Жабите една по една почнаха да се обаждат отново, добиха кураж и заквакаха хорово, а конете възвиха по разклона и не след дълго побутнаха с муцуни входната врата на битовото ханче „Воденицата“.

Когато вратата се отвори, добичетата видяха, че вътре в празното ханче седи нищожен човечец, кажи го нула човек, мили мой читателю, наричан с прозвището Куче влачи. Куче влачи стискаше китка хмел в едната си ръка, а другата му ръка бе отпусната и висеше край стола като отсечена. Кога човечецът видя, че вратата се отвори и две конски глави се показаха в празната рамка, той положи върху масата китката с хмел и рече на себе си: „Старци берат хмел!“ По лицето на човечеца пробяга тръпка, като че ей сега върху него щеше да се оформи сиглата на някаква мисъл, но сиглата се стопи, тръпката застина и лицето на Куче влачи посивя и замръзна. Това бе най-безизразното лице, каквото човек може да види през живота си.

Конете постояха на отворената врата, не по-малко безизразни от Куче влачи, главите им бяха взели да клюмат надолу, когато чуха внезапен смях в ханчето, та се поизправиха и тръснаха глави. От тръскането ситните пиринчени звънчета зазвъняха върху шиите им. Смееше се Куче влачи, с широта и размах, просто човек да не подозира, че дребосък като Куче влачи може да се смее с такъв размах. Смехът му обаче не трая дълго, защото бе прерязан от остър железен звук.

В тоя миг вратата откъм готварницата се разтвори с едно дълго: „Ааааааа!“, сякаш се разтваряше и потриваше заканително ръце, попита веднага все със същия железен звук: „Е?“, а Куче влачи застина на мястото си, без да смее да се обърне.

Щом вратата попита: „Е?“, електрическото осветление в ханчето изгасна и стана тъмно като в рог.

Мъже от селото, които през тази нощ били по полето и поливали люцерни и зеленчукови градини, твърдяха, че през цялата нощ из полето витаели духове. Това нещо се потвърди също така и от пътници, слезли от нощния влак. Автобусът прави връзка с нощния влак чак сутринта и по причина на топлото и хубаво време пътниците не останали на железопътната спирка да чакат автобуса, а тръгнали пеша за селото. Те забелязали на много места да витаят духове и на два или на три пъти дори пресекли пътя им, като подвиквали: „Хипотеза! Хипотеза!“, та по-суеверните плюели и се