Йордан Радичков
Въшкарчето
Тежко живееше въшкарчето.
То живееше самотно, изритано отвсякъде, денем се криеше в глухите и тъмни усои на гората и само вечер се измъкваше предпазливо от своето укритие, появяваше се заедно със сивия здрач, самото то превърнато в сив здрач, сякаш не живо същество се показваше от гората, ами сив горски дух изпълзяваше от тайните ниши на неразгаданата природа. Бе се родило съвсем малко, може би още недоносено в утробата на майката, по-големите от него го гонеха непрекъснато, когато майката лягаше да кърми новородените, силните го избутваха, то обикаляше около тях, сумтеше, подтичваше напред-назад, квичеше тихо или пък заставаше на страна неподвижно и съвършено озадачено. Не се дохранваше, ни един ден не позна ситостта, растеше бавно, непрекъснато се препъваше, все повече изоставаше от братята и от сестрите си, грозни кичури четина щръкнаха от него във всички посоки, неравномерни ивици се изтеглиха по дължината на мършавите му хълбоци, кафяво и черно се смесваха върху него без всякакъв ред и хармония, та няколко месеца поред се скиташе из гората, прилично на онези пънкове, дето блуждаят из европейските градове на Запада, като разнасят по улиците своите скандални и грозни прически, наклъцкани грубо с ножици, боядисани, в синьо и в оранжево, странно защо наречени протестни прически.
Светлият цвят на скитника постепенно потъмня, но четината, не се заглади, а остана тя да стърчи на сплъстени кичури по мършавото му изгърбено тяло. Стадото сякаш усещаше с някакъв свой стаден инстинкт, че този проскубан гръбльо е случайност, грешка и отклонение от природния ред или пък някоя нелепа идея в загадъчната глава на природата. Затуй го отхвърли от себе си, тъй както здравият организъм отхвърля от себе си чуждото тяло, за да не се смеси то с останалите и да бъде една постоянна и скрита опасност за вида, за неговото отслабване или намаляване на жизнеността му. Освен че го блъскаха с муцуните си и оставяха синини по мършавите му хълбоци, те хапеха настървено и злобно ушите му, тъй че малкият нещастник с пронизително квичене и с бяг се спасяваше от своите мъчители, завираше се в някой непроходим гъстак, там в сенките му чакаше да преминат болките, но мухи подушваха отдалеко с мръсните си носове миризмата на пресни рани и се завираха при него, за да облизват раните му и да го мъчат.
Раните заздравяваха, но ушите на нещастника останаха нацепени и обелени по върховете, тъй че на места хрущялът се белееше и това още повече загрозяваше малкия скитник. Самотата го научи да стои винаги нащрек, готов бе да изчезне мигновено и при най-малкия шум. Него дори сойките го стряскаха при всяко свое подвикване и всяка счупена съчка го караше да застава неподвижно и да обработва внимателно всеки един звук, или най-малките, едва доловими шумове, всяка въздишка на вятъра, идваща отдалече, миризмата на дим, моторна миризма или тежката и лепкава миризма на човек.
Тежко живееше въшкарчето…
Аз се извинявам, че в присъствието на прелюбезния човек и на моя великодушен читател наричам въшкарче едно грозно и диво същество, мършаво и гърбаво, постоянно гонено и преследвано, навсякъде бито, отритнато отвсякъде и от всички, цялото в рани и в синини, проскубано и неугледно, но какво мога да направя аз — нищо не мога да направя, защото самият прелюбезен човек измисли това име и го даде той, не, ами дамгоса с него малкия и грозен дивак, този черен галаган, търкулнат по най-небрежен начин и напосоки от съдбата. Всемогъщата съдба, мисля аз, би могла да събере в едно прелюбезния човек и въшкарчето и като ги залепи на лицевата и на опаката страна на една и съща монета, да започне да подхвърля монетата във въздуха, играейки си с нея на ези-тура. Аз ни ези имам куража да избера, ни тура!… Или би могла съдбата, ако поиска, да разбърка човек и въшкарче, тъй както играчът на табла разбърква заровете, преди да ги хвърли пред себе си. Мигар знаем ние, мой прелюбезни човеко, и мигар можем да кажем кой именно ни разбърква нас като зарове и като ни хвърля небрежно пред себе си, можем ли да твърдим със сигурност, докато подскачаме и се търкаляме през този живот, дали чифт отбелязваме, или тек! Аз нищо не мога да кажа, а който може, нека пръв хвърли камък по мене… затова оставям заровете да се търкалят и да подскачат и докато съдбата си играе небрежно на ези-тура, ще побързам да се върна при вършакарчето, сажда сива, запокитена в лоното на природата.
Това въшкарче е едно наплашено, малко, грозно и мършаво диво прасе. Както казва Сервантес: Извинявам се пред читателя, но това животно се нарича именно така! Когато излизаше вечер на паша, бе постоянно нащрек, промъкваше се в самия край на дивечовите ниви, засети на тесни ивици до гората, или пристъпваше извънредно предпазливо към някоя картофена градина, без да се отдалечава от ниските и гъсти храсти, усукващи се от всички страни край големите и тъмни дървета, потънали в дълбоко мълчание. Малкият скитник се таеше в тази тъмна ивица, едва-едва показвайки влажната си муцуна от нея, а ако излезеше на открито, то бе само на една крачка от гората. Придържаше се близко до тъмната ивица, за да може и при най-малката опасност да изчезне мигновено в храстите. В тъмното чуваше как стада диви свине поломяваха кукурузите, те вървяха шумно, сякаш без страх и без всякаква предпазливост. Това обаче бе само привидно. В стадата много уши и много чувствителни ноздри обработваха всеки страничен шум и всяка необичайна миризма, които биха застрашили нощната паша. Там майките бдяха над малките, млади мъжкари обикаляха околовръст и бдяха и над майките, и над приплодите и по този начин стадата увеличаваха шансовете си за оцеляване. Малкият скитник се грижеше сам за всичко, той сам трябваше да изучава през летните звездни нощи непознатите дивечови пътеки, дали лисици по тях се промъкваха, сърна ли някоя, таралеж, заек или студена жаба пъплеше бавно, да издирва сам местата за водопой, да намира прохладните калища. Ако се случеше да излезе някой път по-рано и да стигне рано при някое калище, спираше се, защото чуваше в тъмното как тежко шляпат в тъмната вода и в тинята диви свине. Спираше се, не смееше да приближи, защото знаеше, че ще бъде бито и прогонено от калището. Заобикаляше отдалеко, все се ослушваше и чуваше как тежко се преобръщат в тинята големите, как квичат малките, притиснати по невнимание в тинята, как после излизат всички вкупом и започват да се чешат шумно в дърветата. Въшкарчето все се ослушваше, самотията изостряше сетивата му, то се превръщаше постепенно в една съвършена машина за обработване на звукове, на миризми, на тайнствени шумове и странни трептения, с каквито са пълни нощите. През тази подвижна и чувствителна точка се кръстосваха и пресичаха всичките линии на горското житие-битие. Привикна да се придвижва с дебнене, подобно на сивите горски духове. В гората имаше много горски духове, те щъкаха в различни посоки, съвършено безшумни и съвършено безплътни. В началото го плашеха и го стряскаха, но с времето свикна с тях, защото самото то стана един от тези скитащи се или щъкащи в тъмното духове.
Изкушаваше се през летните нощи да върви продължително време все срещу вятъра, така можа на няколко пъти да попадне в непознати райони, денем се криеше в гъстаците, в някоя падина, защитена от вятъра, и там, свряно в ниското, слушаше как високо горе, по платата, откънтяват металически звукове, нещо злобно свисти из тревата, някой вик ще се чуе или тежка кашлица. Това бяха косачи, косяха тревата по билото, клепаха или точеха стоманените си коси и посред косенето се чуваше и глухата им дълбока кашлица. Коне също така процвилваха горе по билата, стада овце проблейваха и звъняха със звънците си, враждебен кучешки лай се търкаляше от високото към леговището на малкия скитник, сякаш някой търкаляше от високото към него камъни. Летният вятър въртеше, бавно променяше посоката, това даваше възможност гръбльото да обработва звуковете околовръст. По този начин четеше, препрочиташе или си преговаряше простите четива от огромната книга на природата и мисля, че почти преваляше нейната първа страница. Веднъж намери диви ягоди в една падина, сладки, ароматични и алени, докато дъвчеше и примляскваше, ален сок се стичаше от устата му, по зурлата и по брадата. Като казвам брада, то моля с известна условност да се приеме това определение; гледан отпред, гръбльото имаше полегата муцуна, с подвижно и влажно рило, под долната му челюст стърчеше кичур черна четина, нея именно си позволявам да нарека брада. Челото му се изтегляше ниско назад, за да оформи тясна мозъчна кутия, пълна с мрак. Две прилепнали и нацепени от свински зъби уши довършваха неговия скромен портрет.
Понякога кръстосваше нощем пътя си със закъсняла каруца, конете теглеха мълчаливо своя товар, кожа поскърцваше, колелетата гърмяха тежко с железните си шини, искри излитаха от тях и дълго след като каруцата отминеше, малкият самотник чувстваше как по влажното му рило полепва тежката миризма на непознато животно. Същата тежка миризма полепваше по влажната му муцуна, когато ненадейно го насмиташе стадо овце и виждаше то, че подир овцете върви нещо двукрако и смешно, щръкнало високо в небето. И ако жени пееха и преобръщаха или пластяха сено в окосените ливади, то пак долавяше тревожната и тежка миризма на човек. Ако се случеше да доближи някоя махала, пълна с кучета, с петли, с крякащи гъски, ужасяваше се от целия този шум и бързаше час по-скоро да се отдалечи от него. Отначало
