личинки, той така изсумтя, че се вдигна прах от ямата, и като удари въшкарчето, отхвърли го върху преобърнатия пън, щръкнал с изтръгнатите си корени във всички посоки. Квичене раздра тъмнината, нещо сякаш натроши костите на въшкарчето, квиченето замря в гърлото му, то се свлече като дрипа на земята и когато подир малко се изправи, дълго залиташе и поднасяше задницата си. Нещо солено-сладко и лепкаво потече от устата му и оттогава, щом старецът се запътеше към някое сечище да кърти пънове, въшкарчето стоеше на почтително разстояние от него, обикаляше наоколо му и караулеше, а единакът през това време цепеше изкоренените пънове или ровеше в ямите под тях, за да събира сладки личинки.
Така единак и въшкарче заживяха заедно, заедно изкараха цялата есен, земята постепенно изстиваше и се втвърдяваше, трудно се изравяха от нея корени, малките локви замръзнаха, ледът стигна до дъното им и макар да натрошаваха леда, дивите свине не намираха нито капка вода за пиене. По високите върхове падна сняг, отгоре слязоха още диви животни, за да търсят храна в ниското, но заедно с това се появиха и ловци и почнаха да кръстосват пътеките на дивеча с обучените си зли кучета, или пък да устройват засади по пътеките и по дивечовите вървища. Нерядко отекваха изстрели, билата глухо ги препредаваха, ден из ден тревогата в гората нарастваше, ако ловците хитруваха, дивечът също тъй хитруваше, нощем извървяваше огромни разстояния, за да излезе от предполагаемите капани, сменяше леговищата си, но не можеше да се отскубне от човека, защото човекът беше навсякъде и както споменахме още в началото, съдбата бе събрала в едно прелюбезния човек и въшкарчето и като ги залепи тя на лицевата и на опаката страна на една и съща монета, започна да подхвърля монетата небрежно във въздуха, играейки си с нея на ези-тура.
Независимо от безбройните хитри капани, въшкарчето продължаваше да стои на стража край стария и възглух единак, то караулеше постоянно и бързаше да изведе стареца от гората, преди ловците да са успели да затворят и да щракнат капана. То успяваше благодарение на своите изострени сетива, на слуха и на обонянието си и на някакъв особен вътрешен усет, придобит по времето, когато всички го биеха и пъдеха от себе си и трябваше да се скита самотно в пълната с тайнственост и със страх природа. Единакът избираше дневните леговища, обичаше места заветни, обърнати на юг, далеч от колибарските селища и от пътищата.
Една нощ те дълго се скитаха в търсене на храна, осъмнаха на непознато място, старецът избра за леговище невисока дъбова гора, гъсти тръни бяха разпръснати из нея, помежду тръните се увиваха диви шипки и къпини. Мястото изглеждаше толкова диво, сякаш тук изобщо не бе стъпвал чужд крак. От много далече въшкарчето дочуваше да се обаждат петли, изглежда, че на тази страна имаше село. От време на време приглушен екот долиташе като че изпод земята. Това бе ек на наковалня, в него нямаше нищо тревожно. Единакът се бе заровил наполовина в дълбоката шума, обърнат на юг, в очакване да се покаже слънцето и да го стопли приятно. Само на метър от него лежеше въшкарчето, също тъй заровено в шумата. Нацепените му уши стърчеха извън шумата, за да обработват проникващите в дъбовата гора шумове. Спокойствие струеше в гората, тук ги нямаше дори нахалните сойки. Постепенно слънцето нагря приятно гърбовете им и единак и въшкарче се унесоха в дрямка… По едно време въшкарчето трепна, шум някакъв долови. Този шум му напомняше шума от лапите на лисица, само че тези лапи тупаха по-тежко и не бяха дебнещи и предпазливи като лисичите лапи.
Скочи мигновено, обърнато към шума. Старецът продължаваше да дреме, приласкан от слънцето. Въшкарчето започна да ситни около него, стана неспокойно, единакът се размърда, но не се изправи, ами остана да лежи, потънал наполовина в меката дъбова шума. Въздухът донесе през гората враждебна миризма, подир миризмата между дърветата се показа куче. Въшкарчето вече бе успяло да размърда единака, той се повдигна неохотно на предните си крака, но остана да клечи подпрян на задницата си. Сипкав, зъл лай се изсипа в гората, кучето се втурна към тях, старецът не трепна, ами продължи да стои облегнат на задницата си, обърнал застрашително своите остри глиги към кучето. Въшкарчето се притисна в единака, то цялото трепереше. Кучето с лай обиколи край тях, то все повече и повече се настървяваше, все повече стесняваше кръга, търсеше откъде да атакува глигана. Бе младо куче със силни лапи, очите му станаха постепенно синкави от злоба, мисля, че по едно време то дори обезумя, защото някакъв спазъм премина по тялото му, сви се като топка и в следващия миг тази топка отскочи към глигана с разтворена челюст. Стар беше единакът и възглух, но голям опит имаше в единоборството с кучетата, неведнъж на пътя му се бе изпречвало куче. Той замахна отсечено с глигите си още когато кучето летеше във въздуха към него, глигите удариха гръдния кош и срязаха ребрата, сякаш някой посече кучето със сабя. Ужасен писък се понесе из гората, кучето се преметна във въздуха и падна в меката шума. Кръв обагряше шумата, докато то скимтеше и искаше да захапе въздуха с острите си зъби, а лапите му ровеха наоколо и напразно се мъчеха да се докопат до нещо устойчиво… В гората замириса на смърт.
Въшкарчето се спусна да бяга, но се спря, защото сред кучешкото квичене долови, че нещо тежко и бързо иде през гората към него. Върна се назад, старецът продължаваше да стои клекнал на задницата си, цялата му муцуна бе кървава, глигите му бяха кървави, дори очите му изглеждаха кървави. Стоеше той неподвижно и гледаше гърчещото се и умиращо в нозете му куче. Кучешка смърт — грозна смърт! Грозна миризма идеше откъм кучето, но друга, още по-грозна и тежка миризма удари въшкарчето по муцуната. Това бе тежката и грозна миризма на хора. Тя едва ли не го подлуди. То се изгърби и затича като смахнато около единака, но старецът не му обръщаше никакво внимание, ами продължаваше да стои той неподвижно, сякаш вторачен в падналото отпреде му куче. Пет или шест кучета се втурнаха от гъстака към него, ужасен лай се разсипа и закънтя в дъбовата горичка, шумата страшно шумеше под лапите им, въшкарчето повече не изтрая, смали се то още повече и се изгърби, самата му душица се смали и без повече да се колебае и да чака, се втурна в посока, обратна на кучетата и на шума. Отподире му припукаха пушки, чу глиганът да изревава, кучетата се нахвърлиха настървено върху него, дивият им лай се задави и заклокочи в гърлата им, сякаш се бяха задавили със свинска четина. Ловци викаха, възклицаваха и се вайкаха, единичен изстрел се чу, секна глигановият рев, млъкнаха внезапно кучетата и въшкарчето този миг чу как цялата гора тича по петите му и отвсякъде се прокрадват и го преследват сиви горски духове. Единственото спасение бе да се бяга!… Да се бяга… да се бяга…
Много часове минаха от тази ужасна картина, въшкарчето намери укритие в гъсти борики, нищо в тях не помръдваше и никакъв звук не идеше отникъде към сумрачното му обиталище. По едно време слънцето се изгуби, вятър се появи, плъзна се той като смок по върховете на бориките, едва-едва ги разклати и видя малкият скитник, че някакви бели мушици се завъртат бавно из въздуха и падат край него или отгоре му без жужене.
Като насън беше всичко.
До вечерта стоя в бориките, излезе по тъмно от тях, белите мушици продължаваха да блуждаят из въздуха и да падат съвършено безшумно върху земята… Тръгна без посока, катереше се и се спускаше, все очакваше в тъмнината да излезе на някоя дивечова пътека или да зърне познатия силует на единака. То не знаеше, че единакът висеше сега, окачен на ченгели, и че го деряха в една от махалите под светлината на петромаксова лампа, а наоколо му клечеха кучета, следяха дрането, облизваха се и проскимтяваха. Подир полунощ се свря разтреперано в едни къпини, имаше суха шума в къпините, затопли се в шумата и чу вече в просъница да кукуригат петли. По петлите разбра, че не е много далече от махалите, от които искаше да избяга. На разсъмване се смая, видя, че всичко наоколо му е бяло. Белите и леки мушици продължаваха да се въртят безшумно из въздуха и да падат безшумно върху земята, върху къпиновия храст и върху дърветата. Чисто и светло бе всичко, белотата го плашеше и заслепяваше. За първи път виждаше сняг в живота си, съдбата прояви милост към този отритнат от всички самотник, подир вчерашния ужас покри цялата земя с бяло, за да изтрие всичките грозни следи.
Лежа в къпините през целия ден, от ноздрите му излизаше па̀ра. Надвечер спря да вали, част от небето се проясни, синееше се чисто и светло над гората, а далече зад нея се търкаляше по небето червено слънце, студено и тежко. Въшкарчето се размърда в къпините, измъкна се навън, нозете му затънаха в мекия сняг. Приятно беше и съвсем тихо, то за първи път не чу собствените си стъпки. Продължи внимателно напред, разрови с муцуна снега, бучка сняг остана залепена върху рилото му. На белия сняг този гръбльо изглеждаше още по-мършав, проскубан и грозен, като го гледа човек, може наистина да си каже, че това е само една черна сажда, излетяла от комина на природата и паднала върху чистия сняг по погрешка. Останало отново само̀, то не забравяше да се придържа покрай спасителната ивица на гората, за да може и при най-малката опасност да изчезне в гъстака. И така, като бродираше чистия сняг, придържайки се покрай гората, и гледаше как дърветата сриват безшумно белия товар от себе си, то чу как отнякъде пукна
