всичко го плашеше и стряскаше, но с времето привикна с кукуриганията на петлите и с лая на кучетата. Кучетата не смееха да се отдалечават много от махалите, те се придържаха наблизко край своите стопани, но понякога такъв грозен лай надаваха, че стопаните им излизаха с викове навън, а се случваше и някой от тях да изгърми и с това да натроши тъмнината като стъкло… В такива нощи нищо друго не оставаше, освен да се бяга! Да се бяга… да се бяга… да се бяга!
Трудно ми е да кажа колко път пробягваше. Всяка нощ бе в постоянно дебнене и движение сам в своя свят на самотник, малък и смешен единак, рано изпаднал зад борда, без обаче да погине, и мисля, че още много пясък имаше да изтича на тънка струйка в пясъчния часовник на този малък и мършав мърльо… Една нощ обикаляше малка картофена нива, боеше се да излезе от тъмната ивица на гората, откъм нивата идеше към него на талази сладката миризма на картофи, но недалече, на фона на звездното небе, стърчеше странният силует на някакво човекоподобно същество. То не дишаше и не излъчваше никаква тежка миризма, но тъй като бе побито в нивата, плашеше, защото наподобяваше донякъде косачите от ливадите, пастирите на овцете, каруцарите от каруците или пешеходците, димящи с цигарите си по планинските пътеки и склонове. Знаеше една дива джанка, ходеше нощем да яде окапалите по земята плодове, но отдавна вече не намираше там нищо, затуй се премести към картофената нива. За втори път идваше, но онуй стърчащото в нивата го караше да бъде предпазливо. Горкото животно, то не знаеше, че това е едно безобидно плашило, побито в нивата от своя наивен стопанин с надеждата, че ще опази картофите от набезите на диви свине. И ето че докато стоеше и се ослушваше в тъмната ивица на гората, чу как от срещуположната страна нещо тежко идеше през гората, чупейки по пътя си сухите клони. То излезе от гъстото, сякаш разполови гората на две половини, пръхтеше силно и без да се спира, започна да преорава картофената нива. Беше огромен глиган.
Земята пукаше под натиска на рилото му, едрите грудки хрущяха в голямата му уста, дивото животно дъвчеше шумно, една част от картофите, разполовени на две, падаха от устата му, другата то преглъщаше с шумно мляскане. Малкото напрегна своите жили и мускули, престраши се, направи няколко крачки напред, копитата му проровиха меката пръст на нивата. На лунната светлина грозните кичури четина изглеждаха още по-щръкнали и загрозяваха и без това грозното и мършаво дребосъче. Глиганът вървеше към него, сякаш не го забелязваше, ореше картофената нива с тежко пъшкане и когато го доближи, повдигна муцуната си. Рилото му бе мокро, то се огъваше, движеше се, зад него стърчаха и се белееха огромни глиги. Малкият скитник се изгърби, сви се, но подаде боязливо напред своята малка муцунка. Не може да се каже, че глиганът бе много нежен с него. Той го побутна леко с рилото си, толкова леко, че дребосъчето се преобърна в нивата, но застана пак на краката си, загледано с боязливо очакване в гиганта. Той не бе много любезен, но и не бе враждебно настроен към черния галаган, търкулнат случайно в нозете му. Помириса го два или три пъти, като че да запомни миризмата му, обърна се и продължи да оре със страшната си зурла картофената нива, мърльото пристъпи към него, наведе се да опита една грудка и тъй… грудка подир грудка тръгна по петите на тежкото и тъмно чудовище, работейки непрекъснато с нацепените си грозни уши, за да пресява нощните шумове, и като схрускваше бързо картофената грудка, спираше се, за да проверява с влажната си муцуна нощните миризми. Нощта е пълна с капани, самотата го бе научила да бъде нащрек.
Като тръпка усети малкият мърльо, че премина над нивата враждебната миризма на човек… и съчка дочу, че се счупи, не по-дебела от сламка бе тази съчка, но достатъчно шум произведе, за да го накара да изтича напред към глигана и плъзгайки се покрай твърдия му хълбок, покрай плешката му, да застане пряко на пътя и да застине в онази тревожна поза, каквато само дивите свине могат да разбират помежду си. Гневно изпръхтя глиганът и понесе той мигом огромната си и черна маса през нивата. Като че не живо същество, ами торпедо някое летеше към гората. Миг подир това откъм другия край на картофената нива се чу гръм и огромен дулен пламък понесе през тъмното огнената си опашка.
Гората забуча, доловете препредадоха ехото на гърмежа и дълго още се носеше суха шума и се люлееха вейки в тъмнината, бележейки пътя на изчезналия глиган и на малкия горски скитник. От тази нощ глиганът и малкият горски скитник заживяха заедно. Глиганът бе стар единак, с много стари рани по себе си, някои от раните бяха от огнестрелно оръжие, други бяха от глигите на глигани и много олово имаше в тялото си единакът. На гърдите си от двете страни на плещите му бе израснала и се бе оформила същинска броня. Животното излъчваше мощ, мършавият изгърбен мърльо до него изглеждаше като една запетайка. Единакът не се дразнеше от присъствието му. Нещо повече, той започна да се държи дори покровителствено с него, ако излизаха късно в дивечовите ниви или на някое калище и намираха там стадо диви свине, единакът ги разпръсваше, но оставяше край себе си малкия скитник и дори му позволяваше, докато се преобръщаше в калището, да въвира муцуната си в неговата, а понякога сам го повдигаше с глигите си във въздуха и го преобръщаше в тинята, без да го нарани…
Този единак бе слязъл от планината тук в ниското, защото в същата тази година се роди малко желъд и дивите свине, поединично или на стада, бяха почнали да се придвижват към ниските части, за да търсят там картофени ниви, необрани още кукрузи или пък дивечови ниви, изтръгнати от гората, посети там от човека като малка надежда за дивеча и за изхранването му, но същевременно турени от човека посред гората и като примамка и капан за големите диви животни. Макар че единакът излъчваше мощ и вървеше, без да се отбива от пътя си, той вече бе много стар, възглух и със слабо зрение. Съдбата кръстоса пътя му с малкия гръбльо, дребосъчето бе грозно и мършаво, но имаше великолепен слух и остро обоняние и мисля, че понякога можеше да улавя дори далечните трептения и вибрации на Вселената, ако в нея наистина има някакви трептения и вибрации, както и да отделя и да пресява всичките миризми на гората. Старият единак имаше огромен опит, имаше сила, но сетивата му губеха постепенно своята чувствителност, затова той се отнесе дружелюбно към малкия самотник и го допусна близко до себе си, за да може чрез него да запълва отчасти отслабения слух, загубата на обоняние и зрението си. Странна е понякога симбиозата в природата. Дивите биволи търпят върху гърбовете си един вид птици, за да ги пощят, крокодилът допуска в отворената си уста съвсем крехка птичка, за да кълве останките от храна по зъбите му, но никое старо животно в природата не взема със себе си младо животно, за да му бъде водач. Изключение мисля, че има само при дивата свиня. Когато ловците срещнат някой стар и глух глиган-единак, придружаван от малко, грозно и крайно измършавяло прасе, те наричат дребосъка с прозвището въшкарче. Ловците знаят, че такива въшкарчета са отритнати от стадата и че като се поскитат няколко месеца сами из горите, накрая се присламчват към някой стар единак, за да му бъдат очи и уши в пълната с капани гора. Във Франция ловците наричат дребосъчето юнга, но у нас на Балканите този нещастник и гръбльо се нарича въшкарче, без да може някой да каже дали наистина е въшкав, или не!… То и не е задължително едно нещо обезателно да е въшкаво, за да го наречем и ние въшкарче.
Въшкарчето имаше покровителството на стария единак, то се скиташе заедно с него, без никой повече да го бие, истина е, че ни веднъж не се отнесоха нежно с него, старецът не умееше да бъде нежен, но не го биеше и не нанасяше рани по тялото му. Рядко единакът влизаше в единоборство с някой от младите глигани. В такива случаи въшкарчето отстъпваше настрани и отдалеко наблюдаваше битката. Гората пукаше и пращеше, ломяха се сухи дървета, тежко дишане идеше от вчепкалите се един в друг мъжкари, като че смерч някакъв се усукваше и мачкаше всичко по пътя си. Ако единакът побеждаваше, оставаше дълго време на полесражението, въшкарчето го гледаше през ниските храсти, но се боеше да приближи. То чакаше старецът да тръгне през гората и чак тогава тръгваше подире му, без много да се приближава до него. Единакът никога не се обръщаше назад, той бе сигурен, че въшкарчето върви по петите му и го следва неотстъпно по безкрайните и криви дивечови пътеки. Веднъж само изпадна в критическа ситуация, урокът от нея заседна трайно в черепната му тъмна кутия. Казахме, че дребосъкът бе още в началото на голямата книга на природата, може би вече преваляше нейната първа страница и към другите прости четива прибави още едно просто четиво. Една нощ, след като земята почна да замръзва и все по-трудно се намираше храна, единакът поведе въшкарчето към стара сечина. В нея имаше огромни стари пънове, станали сиви от времето, бяха те пръснати по сечината и стърчеха в нощта тъй грозно, сякаш земята показваше навън гнилите си кътни зъби. Единакът натисна един от тези посивели пънове, подхвана издълбоко корените му и като го преобърна с трясък, почна да го обикаля със сумтене, да троши със зъби корените му и да измъква от тях угоените и тлъсти личинки на бръмбари. Голямо лакомство бяха тези личинки за дивите свине, но не всякое прасе имаше силата да изтръгне гнилия пън от леглото му. Въшкарчето приближи, смъкна се в зейналата изпод пъна яма и там, посред сипкавата земя, започна да търси и да събира тлъсти личинки. Когато единакът влезе в земята и видя, че въшкарчето рови със зурлата си и обира угоените тромави
