ореховки, шам-фъстък и леблебия. И пресни краставици в трошен лед — показващ една, комшията я грабва, обелва я ловко с ножче, поръсва я със сол — и на, бйите, вземи, дръж, заповядай, буюрун, яж вместо вода.
Спря ме македонец — семкаджия. Човечец, подяден от сиромашия. Панталонът му — посвлечен, токовете на кундурите — изядени. Купих си семки и отминах с тягостни мисли: как с моите две-три лири нашенецът ще свърже скъсания канап на своя поминък!…
Дъх на коне и фъшкии ме кара да се огледам. Стигнал съм файтонджийска пиаца. Файтонджиите дремят на каприте, а тези, които не дремят, са усетили, че съм чужденец и ме канят: отур бакалъм! Меко возим, кеф работа…
И кафенета, кафенета! Из прохладния им сумрак светка излъскан месингов поднос — с подноса чираците разнасят кафе. Навън измирски дембели са захапали кехлибарените мундщуци на взети под наем наргелета и си разправят масали — кога какво е станало на Тепе баши и как станало: защо и от какво полудяло момчето на Иляз бей, та лудият станал син не на бея, а на бога… Време икиндия! Гюн гечти — денят си отива … Аллах верди, аллах алдъ — аллах дава, аллах взема… Всичко е от аллаха! … Тоя живот е кратък, отвъд него няма нищо. Изживей го в рахатлък: каквото е писано да става, ще стане. Затуй стори си кефа, подслади душа с филджан шекерлия кафе, със стиска ароматен „джебел“…
Крайбрежният булевард „Кемал Ататюрк“ е чиста европейска улица — не като за този град. Пред щаба на НАТО на тринадесет пилона са вдигнали знамената на държавите от военния блок. Четиримата часови с бели каски и бели гети стоят като истукани по ъглите, въоръжени са с малки, като детски играчки, автомати…
Гостилничките по света са тъкмо за посядане на скитосващитс в един непознат град. Едно „ахчийско“ щърбо чираче с гъстеещ мъх по горната устна, дошло в Измир преди година-две от селата край Мендерес на градски гичинмек, се изправя до мене. Чирачето чака какво ще му поръчам, за да го до-несе — в очите му пропълзява боязън да не ме изтърве като мющерия и да ида в друга гостилничка. Заръчах си агнешка главичка, плетени чревца на тава и го ударих на живот…
На следващата вечер влязох в барчето „Гондол“ край пристанището. Посетители нямаше. В ъгъла седяха няколко кокони — от онези, дето не пестят червилото, усмивките, дръзките погледи, че и себе си … Придрънча палец върху дайре, запяха. Патронът им кимна одобрително и докара при мене количка с пет- шест вида риба. Избрах си една — за скара, поръчах и гамбари, донесоха салати, в които лъщяха бистри капки зехтин…
Сиромах човек, колко му трябва? … Една риба на корема, халба бира, за да плува рибата, две песни за поболяна от мерак душа … Тръгнах си с добри намерения, сит, но през две къщи пееха. Че по песента, та на втория етаж. Натам ме водеше вито кърпено стълбище.
Българинът е човек, който все гледа да не стане нещо без него, да не изтърве нещо. Що народ си е хващал беля от такова надзъртане в работи, дето не му са работа. И аз вървя към песента — нещо ме тегли нагоре, нещо ме възпира: да не затъна в някоя скандална история, че сетне от мене да останат само едни златни капитански копчета…
Прекрачих прага и през дима от цигарите видях няколко маси и край тях — мрачни бараби, впили мътни погледи в ханъмата, която пееше и танцуваше между масите. По алената й атлазена рокля трептяха сребърни пайети. Когато един пийнал мъж се загледа в тези трептящи пайети, те оживяват и го затоплят отвътре. Тогава жената става нещо повече от жена, а на мъжа друго и не трябва.
Приближи келнер, придърпа стол, настани ме, тури пред мене бутилка бира и порция варени миди. Докато накусвах мидите, ханъмата застана отпреде ми — смугла и разгорещена, направи плавно движение, тялото й се изви и изопна като струна, закръгленото коремче хлътна, завъртя се и подскочи: жената хвърляше гюбек!… Усетих как се изчервявам, паетите вече трептяха в самия мене, знаех какво ми трябва и какво не ми трябва… И друго знаех: нищо на този свят не остава безнаказано и човек, тъй или иначе, заплаща кратките мигове на щастие. Извадих десет лири и и ги подадох. Но човекът, който седеше на масата срещу мене, се протегна и аз едва сега го видях — беше нейде на моя възраст, червендалест хубавец с буйна коса и буйни мустаци; от разхлабената яка на ризата му напираше бичи врат — той се протегна, сграбчи парите от ръката й, придърпа жената към себе си и пъхна банкнотата дълбоко в пазвата й. Докато я пъхаше, аленият атлас се изопна надолу и над него за миг изгряха две малки бледи луни … Ханъмката му се поклони ниско, аз го гледах — едрото му, черно и алчно око излъчваше възхищение; окото се завъртя; към мен, стрелна ме строго и аз разбрах: човек-будала и вързаното куче го хапе…
На кораба се качи пилотът — възрастен арабин с уморени очи и горчива уста, камериерът му донесе цигари и кафе и докато посръбваше шумно, той подаде команда, започна маневрата за влизане в Порт Саид.
Лека-полека се занареждахме в кервана. Срещу нас излезе китайският кораб „Да ли“ — чистичък и спретнат като средновековен католик-мисионер. Разминахме се с мълчаливо любопитство. Невъзмутимо, слънцето стоеше над хоризонта като уличен „стоп“.
Взех бинокъла: вдясно, върху недостроената вълноломна стена, бе възкачен кораб — над стената стърчаха носът и мачтата му.
— Скъсал е котва и му е отказала машината — каза някой. — При лошо време… Да не ти се случва!
Вътре в бухтата чакаха другите двадесет кораба от кервана, с които трябваше да тръгнем на разсъмване през канала.
Всичко вървеше добре, пилотът заповяда да приспуснат лявата котва — ще се вържем на бочки. Старпомът дублира командата, но лодките на арабите, които трябваше да поемат въжетата, закъсняха и оттук нататък всичко тръгна наопаки. Арабите се туткаха и надаваха викове като всички паникьосани араби, инерцията ни снасяше към съседния кораб, капитанът през зъби извика: „Пълен назад!“ и четвъртият помощник Пелов се хвърли към щамбайна.
Духна вятър, ония от лодките най-после поеха и закачиха едно въже. Почнахме да се обираме по него, поеха и „край“ от кърмата, но в миг натегнатото на бака въже се скъса и изпищя — слава богу, мина без жертва. Но корабът, въпреки че веригата го укротяваше, се завъртя — подпря ни влекач.
От кърмата обираха въжетата бавно и старши помощникът Сашо Данаилов, стиснал микрофона в шепата си, настойчиво подканяше:
— Кърмата! Вира по-весело! По-весело, кърмата! В края на вълноломната стена запалиха фара — светлината му се развя като златна кърпа.
Мина още време.
На края капитанът, накипял от гняв, докрай развалил настроението на всички от мостика, включително и на пилота, заповяда:
— Край на маневрата. Така оставаме. С по три края и шпринг. Постоянна готовност па машината.
В пет сутринта потеглихме. Небето бе светло и прозрачно, Порт Саид — струпан отдясно. Сякаш докато сме спали през нощта, сградите са се приближили до нас — да ни видят и подушат.
В началото на вълноломната стена, като корен на избит кътник, стърчеше фундаментът на паметника на Фердинанд дьо Лесепс. Паметникът липсваше — унищожен е в 1956 година, след отхвърлянето на английското владичество.
Години наред Фердинанд дьо Лесепс е живял с идеята за прокопаването на Суецкия канал. Но гласът му — глас в пустиня. Търсил изход — вратите зазидани. Търсил вратички — нямало. На края се открехнала една — престолонаследникът Саид.
Двамата се сприятелили. Саид обикнал Лесепс за това, че майсторски варял макарони … След смъртта на Мохамед Али в 1858 година цъфват бадемите и в двора на Лесепс — започва прокопаването. Тогава французинът е на петдесет и три години, беловлас здравеняк със златни очила и златен ланец на жилетката…
Корабът набираше скорост, крайбрежният булевард се проточи — тук-там върху асфалта — сянка, хвърлена от самотна кралска палма. Вляво ръждавеят останките от египетския пасажер „Ел Мекка“, изтеглени при почистването на канала. Пасажерът е потопен в началото на израелската агресия. Нарочно, за да затвори канала.
Докато се озърна, докато мина от единия до другия борд, докато наглася метража на бинокъла, градът се изниза. Пред кораба се опъна синият мокет на канала. Зеленина зарадва окото ми: спретната
