зеленчукова градинка. В окуляра на бинокъла нахлу жена с жакет от алено кадифе. Тя се бе навела — силното й бедро изопваше басмата на шалварите. Мъжът до нея — поохлузен. Ако не е аллах и фереджето, помислих си, трудно се задържа такава жена…
Зеленчуковата градинка остана назад, вляво бе придърпан изваденият от канала танкер „Насър“, целият в ръжда, до него — американският танкер „Обсервър“. Той бил осмият поред в конвоя север—юг. На кърмата му все още се вее флагът, парцалив и изцапан.
Когато го потапят, „Обсервър“ е пълен с жито. Между двата кораба в далечината жълтеят развалините на бомбардирана казарма.
От тук надолу, през всичките сто и шестдесет километра на канала, са водени жестоки боеве. Още стоят укрепленията, бодливите мрежи, противотанковите заграждения. Но оръдията, минометите и войниците ги няма. Пустинният вятър хамсин е почнал да навява и заобля бомбените ями. За първи път не на кино виждах окопи, укрепени с торби пясък — куршумът заорава в пясъка и войникът продължава да живее и да стреля с автомата, ако не го прихлупят отгоре с бомби и снаряди…
Корабът се движеше със седем мили в час, наоколо бе пустиня, тук-там като мираж се появяваше оазисче и край него — форт — спомен от англичаните. Растителност комай имаше само по африканския бряг на канала — крастав трънак и баби зъби в пясъка.
Малко преди Исмаилия стърчат заринати в пясъка останки от самолети, танкове и зенитни оръдия, разкрачени с колелета нагоре. От низината Тина вееше пустота и аз си помислих, че трудно достигат силите на човека, за да съхрани илюзиите си, когато наоколо витае смърт.
Ето я и съсипаната, изтърбушена от взривове Исмаилия. Но джамията дори не е одраскана — бяла, с палми наоколо, досущ като сувенир от слонова кост. Подхождахме седемдесет и шестия километър — там бе разрушен нов дворец, персийски стил. Отдалече приличаше на нагризана вафла, хвърлена в пясъка от разглезено сито дете.
В края на езерото Тимсах се заредиха едноетажни вили — еднакви, скучни, правени без замах и свобода, сякаш някой е колекционирал кибритени кутии. Пред палмите — плажова ивица, извита като парче кора от банан. Отвъд езерото — голо поле и сред него — горяла бойна техника, разбита и зловеща. Тук е ечала канонадата на боеве, млада гъста кръв е изтичала в пясъка и пясъкът под гърчещите се тела е набъбвал в червена лепкава топка…
В Горчивото езеро стояхме няколко часа, изчаквахме кервана, който идва от юг. Вдясно над водата стърчаха мачтите на потопения американски кораб „Африкън глен“. Отдалече предната мачта — във формата на буквата „п“ — стърчеше като бесилка.
Отвъд „американеца“, на западния бряг на езерото, е скътано селцето Фанара. В подножието на планинския масив, сред прашните палми, то едва се забелязваше. Къщите му сякаш не бяха къщи, а огромни недопечени делви, извъртени от бежова глина и наредени по брега да съхнат. Но някой пийнал пришелец е минал оттука и забавлявайки се, ги е чупил една по една…
Насреща Синайските възвишения подозрително се спотайваха. И досега не мога да проумея: как може на толкова неудобен терен да се води война!
Другарят ми от военния флот Михаил Ташев, преживя последната война в Горчивото езеро. Тя започна на 6 октомври и завърши на 22 октомври 1973 година в деветнадесет часа.
След като Суецкият канал бе затворен, кораб „Васил Левски“ остана на котва в Горчивото езеро. Всеки шест месеца екипажът му — в намален състав — се сменяше.
Изпращах Мишо, когато отлиташе от София за Кайро. Групата, с която заминаваше, бе следната: Илия Дечков — шестдесет и осем годишен, стар боцман. Той щеше да бъде комендант на кораба. Главен механик — Начо Колев, шестдесет и осем годишен — Апаш Начо. Георги Стойков — Чичото, шестдесет и четири годишен, бивш началник на пожарна команда. Бай Илия Ермелика — седемдесет и пет годишен, майстор готвач и хлебар. Деля Паруш Вангелов — седемдесет и пет годишен, Паруш Георгиев — шестдесет и пет. И сред тая беловласа младеж — моят Мишо, двадесет и девет годишен, началник на радиостанцията.
Този екипаж остана седем месеца на кораба.
„Васил Левски“ е бил в югоизточната част на Горчивото езеро, срещу Синайските възвишения. Пред него, на два кабелта, имало четири кораба. Вляво от тях — още пет от обратния керван север—юг: френски, немски, норвежки, шведски и един датчанин. Зад тях е „Африкън глен“. На двадесет и първи октомври в единадесет и половина го потапят.
Срещу Фанара на времето била закотвена египетска дълбачка — запалват я още в първия ден на войната. Малко по на юг от нея — още три кораба. В езерото имало четиринадесет кораба с общо — двадесет и осем души екипаж.
Когато започва войната, Мишо държал книга. От съветски автор. Точно се зачел: някакъв луничав малчуган отишъл с дядо си в гората за дърва. Поч-дали да режат, но джагата заяла в дървото. По-гледнали, а — куршум! Старецът снел ушанката си, избърсал потта от челото, взел срязаното олово, подържал го в старческата грапава шепа и почнал да разказва…
В този момент Мишо чул канонадата. Да се е вживял чак толкова в разказа — хайде, де! Изхвръкнал навън, гледа — небето замрежено от самолети. Преброил двадесет и девет тройки, поколебал се и решил: тридесет са. Когато самолетите се наредят по тройки, все едно е дали са двадесетт и девет или тридесет…
Часът — два след обед.
Вечерта шестнадесет въртолета стоварват десант на източния бряг на езерото. До сутринта не се върнал никой. Спасява се само един, който по по-грешка пада в езерото. Бил ранен, но успял да се задържи над водата. Полският кораб бил най-близко, оттам пускат лодка, прибират го…
На седемнадесети октомври пада бомба до кораб „Васил Левски“ — от взрива стъклата на филистрините стават на сол. Два самолета се забиват пред кораба.
Поляците подарили на Мишо няколко каси бира и това все пак било утеха… Но бирата свършила, а боевете около моста в северния край на езерото и укрепения бункер вдясно нямали край. С бясна скорост танковете преминавали понтонния мост, а срещу тях пълзели огнените езици на напалма. На два пъти корабните екипажи попадат в „плен“ — ту едната страна завзема източния бряг, ту другата. Провизиите на кораба свършили и войната започнала да дотяга на Мишо…
Дълго ще помня как слушахме по радиото комюникетата за военните действия на този фронт, как коментирахме, загадъчните фрази на телеграфните съобщения. Ефирът гъмжеше, милиони тревожни хора от планетата чакаха пред радиоапаратите. Помня от тези дни и капитан Петко Ташев, бащата на Мишо — преживял живота си на море, общувал най-вече с морето. Човек със суров и тежък нрав, той всяка сутрин идваше в Параходството. Тогава аз чаках кораб „Васил Друмев“, за да тръгна с него за Куба и ние се срещахме по коридорите. Виждах го как влиза от стая в стая с надежда да узнае нещо повече за кораба, около който се води война — и аз се боях да надникна в очите му…
Мишо има морето от баща си. Освен трите години служба във военния фронт, вече петнадесет години плава по океаните. Обиколи света, преживя стачки, военни конфликти, контрареволюции; преживя жестоки урагани и още по-жестока самота. Но Мишо си остана Мишо — не се озлоби, не загрубя душата му. Върна се от Горчивото езеро, постоя две седмици в къщи и пак се качи на кораб, пак нагази голямата вода — този път към Далечния Изток, където бушуваше друга война…
И аз имам морето от баща си. Бях дванадесетгодишен, бяха гладни години и баща ми, видял се в чудо с пет гърла около себе си, тръгна да прави бизнес във Варна с една каруца прясно накосена люцерна. След много рев от моя страна той се съгласи да ме вземе със себе си.
Тръгнахме в полунощ от родното село Левски и сутринта бяхме на варненския понеделничен пазар. Тогава още нямаше товарни таксита и тяхната работа прилежно вършеха частните каруци на задругата „Пренос-превоз“. Люцерната, млада и сочна, се харчеше бързо.
След като баща ми продаде стоката и върза голямата пара, с която щеше да купи две чувалчета ечемичен хляб, реши да се покаже щедър. Впрочем тази нескопосана и сиромашка черта на характера му съм наследил и аз. Той изчезна за малко в навалицата, а като се върна, носеше в груба амбалажна хартия кило кървавица и една бяла франзела. След като хапнахме на бюфета на стария „македонски“ дом, той
