почерпи себе си с бира, а мене — с квас.
Баща ми се разнежи: люцерната — продадена, детето — сито, и той реши да отиде по-далече:
— Сига шъ ти покажъ мурету!
Представял съм си морето като огромен-огромен вир, обграден с висок бетонен зид. Това, което видях, бе необяснимо: морето лежи на пясъка и не се разлива! … Смайването ми ще да е било огромно, но тогава не се сетих да изразя възторга си. Правя това едва сега, след двадесет и пет години … Първата среща с морето ме порази — и досега изпитвам неясен смут пред него…
На лодъчна палуба, облечен с италианска моряшка фланелка — скъп спомен! — се качва капитан Джери, вторият щурман.
— Величков — викам го аз. — Все се каня да те питам нещо, ама знам ли как ще реагираш?
— Питай — казва примирително той. — Питай.
— Разни завистчии подхвърлят, че като си бил в Етиопия, бил си въртял история с италианка… Не ми е работа, ама разправят, че веднъж с автоматична карабина си изгърмял цял пълнител в някаква стена и си написал с куршумите името си … Италианката се разнежила, краката й омекнали, но успяла да прошепне: „Синьор Джери, вие сте прекрасен!“ И те целунала … В уста…
— Зевзеци — обяснява капитан Джери. — Вегетарианци! Аз и като се напия, не залитам! Аз съм от ония юрдечки, които, щом си наквасят човката, не може да не се окъпят, но се държа! Иначе може да говоря много и да ползвам метафори, но тая история не е тъй … Не е! И ако искаш да знаеш, имам приятел там, в Масауа. Доктор Делмасо, италианец, специалист вътрешни болести. Някои българи го познават. Беше три- четири години по-млад от мене… Един ден, това е преди петнайсетина години, в Лидото — италианския клуб — стана дума, че ще мръднем навътре в Африка за газели. Нарочихме деня и като дойде, тръгнахме с колата на въпросната италианка, учителка в град Асмара, в планината. Синьорина Джулия, болна на тема лов. Колата й — английски „Лендровер“.
Никакво оръжие нямам. Дадоха ми карабина „Беретта“ — като пистолет си хвърля гилзите. Имаше още две хубави карабини. Въобще — ловът заспа!
Синьорина Джулия беше на двайсет и шест-седем години и за разлика от повечето италианки — руса. Убивала тигри и леопарди, тя имаше трофеи за милиони, но тогава не стреля — гърбът й бе наранен, няколко дни преди това се беше обърнала с фиата си.
Пътувахме тримата и спряхме в някакво селце. Негрите познаваха доктора, задържаха го и ни настаниха за нощувки в училпщето. Училището — килийна работа, само една стая. Делмасо тръгна по безплатни визити — три часа го нямаше. Ние със синьорина Джулия си правехме впечатление…
Мръкна, туземците сготвиха за доктора един петел. Донесоха го подлютен от силни подправки. Донесоха и червено вино „Албунети“. Хапнахме като хора, дойде време за лягане…
Адска горещина. Излизам навън, те ме спират. Едно небе, едни звезди — тука ще става нещо!… Легнах в джипа на леглото на Джулия — уж меко и удобно, пък не те унася, за жена напомня…
След малко идва докторът, вика ме. Аз: „Абе италианци хора сте, пък и знам що за птица си, сигурно ти е приятелка.“ „Кой, тя ли?… Ха!“ „Що, да не е дефектна?“ „Не е!“ „Тогава?“ „На мене ми се живее, синьор Джери, а тя след една любовна нощ ще ме застреля, ако не се оженя за нея.“
Върнах се извиних й се: „Синьорина Джулия тъй и тъй …“ Осъмнахме.
В ранни зори потеглихме. Тук лов, там лов — видях как в пещери живеят хора. Получовешки същества. Италианката слезе да снема с фотокамера, направи няколко крачки към най-близката пещера — Делмасо отвори вратата на джипа и пребара карабината…
Тръгнахме за газели, а се върнахме с два заека. На края стреляхме с доктора по един камък. Първо той — добре! След него — моя милост. Подбрах камъка, търкалях го надолу. Очите на Джулия блестяха — тя уважаваше оръжието!…
На лодъчна палуба се качва още един — морякът Владо Ломски, подрежда пейките на лятното кино. Тази вечер ще въртим „Фанфан Лалето“ с Жерар Филип. За девети път през рейса. Знаем го наизуст. В началото по време на прожекциите го коментирахме, сега суфлираме на героите. Джина Ло-лобриджида е млада, сочна. Хем предизвикателна, хем невинна… На началство и сега трудно се отказва, а тя удря шамар на краля! … Уж е кино, но впечатлението е потресаващо.
— Владо — подпитва с наслаждение капитан Джери. Подпитва, за да чуя аз. — Я кажи, защо се изсели учителката от вашето село?
— Казвал съм ти защо.
— Пак кажи.
— До четвърто отделение — признава си Владо — не можех да пиша цифрата осем.
— Как я пишеше?
— Никак. Карах другарчето ми да я пише, като правехме контролно. Въобще бях голяма дупка по аритметика.
Владо решава, че е ликвидирал въпроса, но ние се двоумим — как може да се оправи човек в живота без аритметиката, комай стана все обратното. Той разбира, че изпадаме в неудобство и преди да си тръгне, отегчен от примитивното ни мислене, дообяснява:
— Аритметиката е едно, достойнството друго. Когато ме биеше другарката с големия пергел или линеала, не ме беше яд, тьрпях. Но ме хващаше за лявото ухо, почваше да ми обяснява задачата и пишеше с тебешир по стриганата ми глава! Обидно е, ще знаеш… След такъв урок вечер ми се отваряше работа. Я оградата й ще съборя, я прозорците ще изпочупя…
— Че как изкара седми клас?
— Как!… По всеки предмет научавах един урок. Например по естествознание знаех урока за австралийската птица киви. Учителят ме дига: „Знаеш ли си урока?“ „Тц“. „Кво знаеш?“ „За австралийската птица киви“. „Сядай, три!“ Златен учител.
— Що ли му се чудя — бута ме с пръст капитан Джери. — Някои със същия номер по два университета завършват… Ааах, романтика! Когато трябваше да уча, тръгнах моряк да ставам. Нямаше ли за мене голям пергел, нямаше ли?…
Йорданският град Акаба е на половин миля от котвеното ни място. Отляво, на миля е израелският град Елат. Границата между двете държави е пред нас — гранична бразда лъкатуши в падината като змия.
От два месеца чакаме ред за разтоварване и на всички дотежа. Когато гребният винт не се върти, животът на кораба дотежава. Залисваме се с риболов. Често около кораба се навъртат акули — видът им буди злобен страх и отвращение. Боцманът Янко направи специална кука, вързахме я със стоманена проволка, набучихме на нея парче месо, но акулите не и обръщат внимание, те търсят жива мръвка…
Често на чепаре излиза риба-сабя, нещо подобно на черноморския зарган, само че много по-едра и много по-хищна. Излиза и едър паламуд. Той налита като торпедо, захапва куката със стръвта и се стрелва към дълбините — тук е много дълбоко, котвата едва задържа кораба, а са хвърлени седем ключа на вода, т.e. сто седемдесет и пет метра корабна верига, — къса месината, съпротивява се отчаяно. Вчера едно такова парче ме измъчи. Десет минути се борихме, докато го изкарам на повърхността. Кордата наряза пръстите ми, но след като и двамата се измокрихме, го довлякох до парадния трап — през борда бе невъзможно да го прехвърля. На трапа чакаше третият помощник-капитан Кольо Дързев, той го извади с ръце — тежко, хищно, красиво добиче. Веднага се фотографирахме — за внуците!
Надвечер внезапно духна кафявият африкански вятър хамсин. Видимостта падна, слънцето се скри, водата стана черна и неспокойна около бордовете. В нея, като огромни теменуги, се люлееха виолетови медузи.
В енциклопедията за хамсина е отбелязано: „Пустинен вятър, който духа край бреговете на Африка при атмосферни депресии над Средиземно море, особено през пролетта. Той носи много пясък и прах, който силно понижава видимостта и затруднява дишането. Хамсин духа непрекъснато около петдесет дни.“
Когато дойдохме в началото на май, заварихме кораби, които чакаха от първите дни на март. Пристанището изнемогва, освен от малкото кейови места, и от липса на докери. Тази професия от ден на ден става все по-дефицитна, и изглежда, че трябва да се преориентираме... Мина май, стана юни, почнаха горещините. Температурата през деня надхвърля четиридесет градуса.
Няколко пъти излизах в града. Лодката, която ме отвеждаше, пърпори като чайник, моторът й почва да
