кашля, задъхва се, на края спира от изнемога. Наоколо обикаляше мощният катер на граничната служба със зачохлена картечница. Оглеждаше ни мълчаливо и безучастно, но и аз не му оставах длъжен — пържех се под жестокото слънце и не му обръщах внимание. Все пак стигахме някак до брега, макар и за час и половина.
Акаба — типичен арабски град, ме посрещаше с безразличие. Слънчасал, озъртах се за сянка. Каква ти сянка! … Тук-там се мерне тънкоствола проскубана ива, уродлив кипарис, палма или хининово дърво. Спирах обикновено под навеса на родилното отделение. Пред вратата му дни наред чакаше възрастна йорданка в напреднала бременност. Мъжът й, оклюмал арабин по потник, но с бомбе, седеше в краката й, съчувствуваше й. По алеята минаваше момиче без мандил — младите вече не крият лицата си. Походката му бе флегматична и мамеща — проследявах я с достойнство.
Отивах на пазара. Стоката там — зеленчук, стар нахут, портокали, овнешки бутове. Направо на земята, струпали накуп, овчи глави. По тях се лепят мухи, чернеят се отдалече, сякаш главите са отъркаляни в печен сусам. До главите седи продавачът — старец, наметнат с хата икал, националното наметало за мъже: бял ръченик и черен дебел шнур отгоре върху темето. Мухите кацаха по лицето на стареца, но той дори не си правеше труда да ги пъди…
По радиоуредбата ревваше ходжата, ехото от гласа му се удряше в нажежените кафявосиви скали, опарваше се в тях и като мъртва пеперуда плавно падаше на площада, точно в нозете ми. Поглеждах часовника си и влизах в близката бакалия да пия лимонада „Севънъп“. Пепел и прах се носеше във въздуха. В два часа се връщах на пристанището, седях в лодката, но лодкарят все не идваше навреме. Чаках до посиняване. На няколко метра се приближаваше огромна пепелявосива акула — водеха я три рибки- лоцмани. Отвратителните и очи се впиваха в сърцето ми. Връщах се на кораба смазан и омерзан.
Съгласно план-графика трябваше да сме посетили още пет пристанища, да сме оставили стоката за тях и вече да разтоварваме в Сайгон. Сайгон се отдалечи с два месеца.
Почна да омръзва и риболовът през свободното време. А около кораба, в прозрачната вода, все така се стрелкаха риби с мощни тела, захапваха стоманените куки. Сред този нажежен ад, техните гърчове за живот още повече ни настървяваха, но не разпалваха в нас философската страст на рибаря…
Залисвал съм се с риболов в залива Бакбо и в Червената река по време на офанзивата; във водите на Караибско море и лагуната Патус в Южна Америка; във фиордите на Шанхай, в Жълто море срещу Нампо; чепарувал съм пред Аден, по бреговете на североизточна Кения, в Северно море. Хващал съм странни риби с отровни шипове и перки, с различна големина и окраска — уникални създания, непознати в нашите морета и това е било отдих и забрава. Но ожесточението, с което ловяхме риба в Акабския залив, няма да забравя никога. Привечер палубата димеше от кръвта на изтърбушените биещи се риби и ние още повече освирепявахме…
Играем табла с боцмана Кольо Добрев. Зар не ми иде, а той хвърля, каквото му трябва. Съпротивявам се на яда и завистта — ям се отвътре. Пред каютата минава четвъртият помощник Милчо Вазов, фамилиарничи:
— Кой бие?
— Що питаш — смее се Добрев. — То се знае.
— На тия, дето не им върви на зар, в любовта не им върви — извиквам аз.
Вазов се връща, застава на вратата и казва:
— Тези, на които им върви в любовта, са на брега…
Добрев е деликатен човек, опира лакти на масата, разказва:
— Преди двайсет и седем години получаваме кораба „Вапцаров“ от едно градче Темис, на петнайсет мили от Анверс, по реката Шелда. Един месец се мотахме по получаването, след това отидохме да товарим в Анверс. Товарехме катанка — арматурно желязо. Капитанът каза, че с нас ще пътува и една българка, учителка там — прибира се в полога… Бяхме ергени тогаз и трябва да ти кажа, че се върнахме с по едно тесте цветни картички — сам разбираш…
Качи се пасажерката на кораба, гледаме — не важи. Мръкне ли, всеки се пуска в живота. Даскалицата насам-натам — соло!
Тръгнахме на първи август. Един ден, два дена — никой не й обръща внимание. Ние сме под впечатлението на Анверс. Белгийките общо взето са грозни, но тук-там за беда ще се мерне някое рижо северно зверче, после години наред припламва като светулка пред очите ти … Нейсе, в този живот не може да се мине метър с гола девятка!
Обаче на шестия-седмия ден … А, тя била хубава, бе! Охо, тя е даже красива!… Апапите като екскурзоводи почнаха да я посвещават в корабоплаването… Скочиха всички — по два пъти на ден се бръснат, с вратовръзки тръгнаха по палубата! Въобще екипажът се развали. Това, жената, е дяволска работа.
Някъде в Средиземно море почнахме да потягаме кораба. Боцманът Паруш ми вика: „Кольо, ти си по- лекичък, я се качи на мачтата да смениш фалината!“ Качвам се аз, той отдолу — чака. Аз държа единия край на въжето, той — другия. А едно хубаво време, един лазур — свят да ти се завие! Също като на цветен телевизор … Прекарах фалината и поглеждам към летния мостик, я има десет метра, я няма. И какво виждам?!… Пасажерката се опънала, евин плаж прави…
Тогава светът не беше разголен като сега и жената правеше впечатление. Замръзнах, ти казвам, на камък станах… Де гиди пушка бойлия, де гиди сабя френгия!… По едно време Паруш стоя, стоя, пък почна: „Кольо! …“ Мълча, защото ако се обадя — оная ще се сепне — гола жена, колко й е! „Кольо! …“ — вика пак Паруш, реве и блъска с крак по мачтата. Псува на турски. Слизам долу, той налита с юмруци… „Абе, боцмане, как да се обадя! Пасажерката се пече на летния мостик!“ Ръката му увисна във въздуха: „Не думай, бе!…“ Докато стигнем Варна — грозна ли?! — мале мила, прекрасна жена и всичко си й беше на място. И при това учителка…
Усетих насън, че ходът на кораба намаля и се събудих. Плиснах две шепи вода на лицето си и се качих на мостика — от морето, обвито в пара, изскочи Аден, пръснат в подножието на няколко хълма.
Като крило на чайка се бялна входният фар върху ниската вълноломна стена, а зад нея — закотвените кораби и влекачи сякаш се размърдаха. Белнаха се и пристанищните сгради и между тях — зеленина, необичайно рязка като на гоблен. Корабите разтоварваха на шалани, стояха чинно, сякаш крави, които в момента доят.
Аден, както и повечето пристанищни градове по света, впечатлява с крайбрежната си улица. На нея са наредени по-хубавите сгради, зад тях са скрити по-бедните, и най на края — нищетата, плъзнала като нелечима екзема по баирите.
Отвсякъде прелитаха гарвани, едри и кресливи. Горе на хълма стърчеше древна часовникова кула. Циферблатите бяха отдавна избити — отдалече тъмните кръгове приличаха на изкълвани от същите тези гарвани очи…
Казват, че Йемен има две годишни времена — горещо и отвратително горещо. Ние попаднахме тук през последните дни на юни, в разгара на втория сезон. Въпреки това метнах фотоапарата на рамо и тръгнах за града…
Лодката, която ни отвеждаше към пасажерския кей, бе стара, прогнила — под дъските на подовата й обшивка шльокаше мазна миризлива вода. Дъх на нафта, риба и тиня мъчеше обонянието ми. Рулевият — възрастен арабин с шапчица като калпаче на желъд, сух и черен. Предложих му цигара, отказа.
Докато прекося кея, после пристанищния двор, докато полицаят огледа паспорта ми, а след туй — мене, възврях. Някой казваше, че арабите любез-ничат така: „Потиш ли се добре?“, което значи: „Добре ли си?“ Бях вир вода, значи — отлично и за завиждане…
Хлътнах в първото прохладно място, бара на хотел „Амбасадор“. След като пресуших бутилка ледена бира и дойдох малко на себе си, огледах се. На съседните маси седяха араби с каносани коси и лениво ме наблюдаваха. Едва сега забелязах, че и на моята маса седи човек. Беше на средна възраст, под прошареното му мустаче се показваше златно зъбче, поставено повече за красота… Върху пъстрата му пола лежеше лакиран бастун, което подсказваше, че човекът надвива на масрафа си…
По терасата на бара в лъскав фрак и с банкерска походка се разхождаше огромен гарван. Навремени спираше, размишляваше, сякаш се вслушваше в гласа на спокойната си съвест, после извиваше мощна шия, поглеждаше ме уж случайно и кимваше: „Излез де, излез да се разберем!“ Аз съм кротък човек, но едва
