издържах такова предизвикателство. И за да не гледам натам, зазяпах рафтовете за напитки. На лавиците бяха наредени няколко бутилки истинско шампанско. До тях — рекламна статуетка на фирмата на прочутия коняк „Курвоазие“: корсиканецът Наполеон Бонапарт на бял кои, попрегърбен под тежестта на мрачната си императорска шапка. Конят беше зъл и умислен.
Погледът ми спря на неочаквана графика, единствената в заведението. Графиката — смесена техника, изобразяваше мулатка. Печал и ласка тлееше в очите на момичето. От лицето лъхаше красота, която бързо, за няколко години ще се стопи в тази вечна жега. Затова очите търсеха алчната усмивка на някой строен мулат, в краен случай може и бял мъж — поне да се размени красотата за хляб…
Отидох да си наплискам лицето с вода. Стените на тоалетната бяха нашарени от надписи, както понякога става и у нас. Но тъй като не зная арабски, пропуснах да науча няколко сентенции за живота … И за кой ли път се убедих, че незнаенето на езици не носи нищо хубаво на човека.
Когато се върнах на масата, арабинът ми довери, че е собственик на зеленчукова градина, че вади от нея няколко реколти през годината и си гледа рахатлъка. Неочаквано, след като разбра, че съм моряк, ми предложи момичета и аз се надигнах — извиних му се, че нямам време … Арабинът ми се усмихна съжалително.
Прекосих улицата и се качих на последния етаж на хотел „26-ти септември“. От закритата прохладна тераса пред мен се разкри панорамата на залива. Долу, до самото море, върху покрива на една сграда се вееше флагът на „Бритиш петролиън къмпани“ — бяло знаме със зелен кръг за фон на буквите „БП“.
Сградата бе типично мисионерска — десетки такива сгради съм виждал в Латинска Америка, Африка и Азия, навсякъде, където белият господар е имал освен другото, и амбицията да изяви себе си. Тя беше бяла, с небесносини прозорци и стълби, чиста и спретната като медицинска сестра. Независимо че бе стара, тя респектираше: навън е адска горещина, а вътре в нея — прохладно от климатичната инсталация и вентилаторите с програмни устройства. Навън е глад и нищета, а вътре блести махагон и колосана белота и единствената влага тук е потта по чашите, пълни с леден ананасов сок. Отляво е сградата на някакво посолство. Над ламаринения покрив е направен чардак от тръстика, за да поема слънчевите лъчи и да държи прохлада. Докато зяпах покрива, от трънката изскочи заек: в сянката се мярна млада жена в бикини. Бронзовото и тяло проблясна за миг и аз се ококорих. Предположих, че е посланичката, но веднага се отказах от предположението и реших че трябва да имам по-широк поглед върху нещата: така обобщих — секретарката е. И си отдъхнах. Обобщенията се правят за това, да си отдъхваме…
Вляво, под мене се белееше училищно игрище. Вресливи деца с бели фланелки и жълти гащета играеха футбол. В непоносимата жега те играеха с истинска спортна страст, на която може да завиди всеки наш отбор, и на терена нозете, ръцете, главите им, омесени в играта, приличаха на движещи се точки и тирета.
Когато излязох, пред входа чакаше микробусът на съветските специалисти, които живеят в хотела.
През стъклото се мярна лицето на северна красавица. В скута и — прощъпулниче, синеоко и пухкаво като ангелче от барокова картина. Нещо стегна гърлото ми: и аз имам деца, които растат без мене и които не познавам добре…
Свечеряваше, аз вървях към пристанището по крайбрежния булевард. Сградата на Бритиш къмпани се смали и потули отдире ми, гледах към кораб „Христо Ботев“ — най-хубавия в залива, и мечтаех да вляза в каютата си, където климатичната инсталация поддържа само двадесет и два градуса, да взема студен душ и да легна. Но знае ли човек какво го очаква? Насреща се зададе млада жена, типична арабкиня с млечна кожа и гарванови очи, с гъвкаво и силно тяло. Мандилът и бе вдигнат — не само заради жегата. В погледа и имаше нещо дръзко и непокорно. Срещнахме очи, между нас оставаха седем-осем метра. Вървяхме едни срещу друг и на мен ми се стори, че в крайчеца на тъмните и черничеви устни трепна усмивка, предназначена за мен!… Но лицето на жената отведнъж се промени, по него сякаш премина сянка, закачката изчезна от устните, очите станаха строги и нещастни. С плавно движение жената свали мандила, забули се, ние се разминахме и аз усетих топлия шум на кръвта в ушите си; драскането в пресъхналото гърло.
Когато слязох на пристанището, бе вече тъмно, аз мислех за жената и се присмях горчиво на себе си: ето, тя ме призна за истински мъж и скри лицето си!… И докато стоях загледан в морето, докато чаках лодката, аз се усещах нещастен не за друго, а за това, че в мен напираха ласки, които нямаше на кого да дам… Долових на метър от себе си шепот и тогава видях човека върху зида. Беше сравнително млад, с очила и тясно лице, с бяла роба и бяла шапчица. Човекът общуваше с бога в този вечерен час, но в начина, по който го правеше, имаше нещо фамилиарно и нахално. Навремени той с рязък замах бършеше потта от челото си и наоколо хвърчаха пръски…
След седем месеца, когато се върнахме отново в Аден, аз все се надявах, че ще срещна онази дръзка и хубава жена — може би защото още помнех лицето и. Беше средата на ноември, беше горещина и аз едва се дотътрих до плажа. Малък плаж, почти занемарен, съблекалните — полусрутени. Разкъсани бяха и мрежите срещу акулите — само тук-там стърчеше по някоя стоманена релса, обрасла в миди и водорасли. Плувах и все се озъртах, все ми се привиждаха тъмни сенки под водата… На края се замъкнах в моряшкия клуб.
В моряшкия клуб имаше студена китайска бира, поръчах си и пържени картофки — в краката ми се мотаеха десетина шарени котета. Беше петък, неделята на арабите, градът — опустял и след като имах пълна чиния с топли пържени картофки, а котетата — добър апетит, можехме да поддържаме компания…
В ранното утро пустинята все пак се понасяше. След половин час всичко наколо щеше да се нажежи и делтата на Абиджан, в която навлизахме, да се превърне в паст на чудовище. Отдясно синееше океанът, а отляво се поклащаха стръкчета суха трева, оцелели сред белите брашнени пясъци. По пътя срещахме измършавели жени и деца: жените — омотани в черни фереджета, децата — голи и ококорени. Те водеха проскубани дребни магарета, върху магаретата — вързани с връв ръждясали газени тенекии, в които клокаше мътна кафява вода, гребана направо от реката. Жените идеха за водата отдалече и отиваха с нея надалече — там, където стануваха все още неукротените бедуински племена. Тази вода щеше да поддържа живота в изсушените човешки тела, с нея щяха да забъркват тесто и да залъгват стомах…
През шестнадесети век тази пустиня е била завладяна от Османската империя и скоро след това се превръща в зловеща каторга, по-зловеща и от Диарбекир. И ето, до наши дни тук е останало едно име на малка пресъхваща рекичка — Вади Булгар. И една легенда за българин, заточен тук.
Голямо сърце ще е имал този наш балканджия-знахар, за да съхрани човешкото у себе си сред тази безпощадна пустиня, за да тръгне да лекува децата и камилите на бедуините.
Жестока природа — ако на няколко години през юли или август капне за секунди дъжд, пак е добре. Дори единствените реки тук — Вади Бана и Вади Хасан, текат само няколко месеца. Йемен е държава без железници и без петрол. Арабска държава без петрол е нищо. Нажежени пясъци, змии и скорпиони. Преди да затворят Суецкия канал, Аден е зареждал с вода и гориво над седем хиляди кораба годишно. Сега, след отварянето на канала, едва петстотин. Преди тук се е въртяла търговия на дребно и на едро, текло е злато, сега и не капе.
Когато пътувах през пустинята от Аден за Джаар, аз вече знаех, че в делтата на Абиджан работят над триста българи, които ще прекарат вода в пустинята и дори ще напояват на първо време сто и осемдесет хиляди декара земя!
Срещнах се с тези българи. Те ставаха след полунощ и булдозерите им ревваха. Истински мъченици, те работеха с маски, защото скоро след съмването почваше пясъчна буря и въздухът побеляваше като мляко. Този прах, който разяждаше очите и дробовете, се набиваше в маслените филтри на бул-дозерите, мъчеше и хората, и машините.
През деня, когато разглеждах Кампата, където живеят нашите българи, се натъкнах на нещо, което виждах за първи път: лястовичите гнезда в банановите храсти не бяха прикрепени към клончетата, а висяха па много нежни, но здрави връвчици. Пазачът на лагера, добродушният Наги, бе препасал ръждясала манлихера. Той се гордееше с оръжието си и след като се фотографирахме, веднага станахме приятели. Наги се подхилваше с беззъба уста и ми обясняваше, че лястовицата е птица умна и прави гнездото си на връвчица и с вход отдолу, за да не могат змиите да влизат вътре. Мимоходом той ме запозна с една осемнадесетгодишна старица, която имаше вече седем деца — да и са живи и здрави! Докато тя прекосяваше двора, аз си помислих с тъга и за нашите българи, за физическите и морални страдания, които
