понасят — тук дори получаването на писма е проблем!… Зная, че не е справедливо да ги съдя, но мнозина от тях говореха само за спестяване на долари, с които ще си купят „Лада“, и аз се питах: струва ли такава цена една кола, на която, освен другото, ще бъдеш и роб!… В събота съпругата ще излезе с кофа сапунада пред жилищния блок, съседите ще гледат завистливо от балконите на кухните, а в неделя собствениците ще се качат в измитата кола и ще отидат до близкия язовир…
А ние защо плаваме? Защо загърбваме дом и поемаме в морето, а там вибрациите и буботенето на главния двигател на кораба отнемат съня ни, утечният ток разсипва нервите — една котка полудява и умира на кораба за седмица, но човекът държи… Защо наистина плаваме? Времето на конквистадорите и откривателите на нови земи отдавна е минало. Както се казва: някога е имало дървени кораби и железни моряци, а сега корабите са железни — моряците дървени … За какво се давим месеци наред? Само, защото хлябът на сушата не ни се услажда ли, или търсим онова възрождение на душата, което само морето дава? …
Веднъж отивахме за Канарските острови. Третият помощник капитан на кораб „Вежен“ Сашо Андреев ни покани на рожден ден. В полунощ, след като се освободи от вахта, се събрахме в неговата каюта. На масата — бутилка уиски, купичка лед, кутия с кешу. Забелязал съм, че в подобни случаи винаги забравяме за какво сме се събрали и ако е за веселба, завършваше тъжно, ако е по тъжен повод, на края се развеселяваме … Национална черта ни е, когато се съберем на маса, да говорим за работа и неуправии…
От дума на дума, сме нагазили в дълбока вода: кой как си харчи парите, които получава зад граница? … Един, истински „куку“, обикалял музеите; втори се запива, где му падне; трети търчи по магазините с „домашния“ списък на жена си; четвърти пести за лека кола — сега върви пеш и не дава стотинка за такси, та след туй да се вози…
— Аз съм от дълги години домакин на кораб — казва Минчо Бичинов и хвърля зърно кешу в устата си. — Аз давам парите, като стигнем пристанище. На края оформям валутното сведение за пред митницата, вписвам в него закупената стока. И какво излиза, моля ви се, като хвърлиш едно око на листа? От горе до долу: дамско палто велурено, дамски ботуши лачени, дамски обувки — два чифта, дамски блузи и т.н. След това следва — детски роклички, детски блузки, обувчици. И най-накрай — един чифт мъжки джапанки. И каква стана тя! Дам, дам, дам, дам; дец, дец, дец, дец и… на татко — джапанки…
— Валутата се дава на моряка — казва старпомът Вълков, — за да се усети човек зад граница. Един филм да гледа, една бира да пие…
— Баща ми, капитан Андрей Жеков — обажда се Сашо, — казваше тъй: „Морякът не пътува, за да купува, а купува, защото пътува!“
— Аз съм изчислявал — намесва се главният механик Такев. — За един долар, който получаваме, всеки от нас изтърпява от три хиляди и осемстотин до четири хиляди заклащания на кораба при нищо и никакво вълнение от пет бала…
— Не може да бъде — сопвам се аз.
— Толкова. Едно пълно заклащане на кораба от ляво на дясно и пак наляво трае шест и половина секунди-седем. Сам смятай! А ако корабът е натоварен с руда?…
— Така е — казва Бичннов, — но да си довърша приказката. Жребият на моряшката жена е тежък. Тя върти къщата, отглежда децата, понякога се усеща вдовица при жив мъж … Моряшката жена е героиня. Но има едни „панделки“, които си мислят, че като се омъжат за моряк, само вносно, бельо за пред хора, ще носят… Един моряк се върнал веднъж без куфарите в къщи и там, нали са свикнали да го гледат все в ръцете, се объркали. Жена му се взряла в него: „Яаа, те очите ти били сини бе!…“
Смеем се. Огънят, лизнал плевника на съседа, надува на смях…
— Преди години — разказва Кольо Добрев, — плавах с „България“. Капитан беше Иван Станчев, старпом — Любен Генов, трети помощник — Кулински, все асове. Разтоварвахме тютюн в Александрия и тръгнахме за Мон Флаконе на ремонт. Преди да тръгнем на път, у нас имаше голям католически процес. Не помня точно за какво, но тогава се вадиха на показ доста кирливи ризи на „светци“. По този случаи твоят тогавашен колега се престара — с негова помощ направихме агиттабло дълго три метра, закачихме го пред салета. На карикатурите — пияни попове с калимявки, големи кореми и тежки кръстове на дебелите шии. Около светците — гърдести весели монахини със смирени погледи…
В Мон Флаконе полицията ни даде паса, един ден излязохме, втори ден — градчето чисто, хубаво и шарено като на картичка. За нас работа.
Обаче на кораба почнаха да идват разни костюмирани италианци, да се заглеждат в таблото. На края пристигнаха две кюрета — белички, с розови бузки. С малко въображение може да се приеме, че приличаха на нашите от таблото… На другия ден дойде един от полицията: „Господин капитан, вика на Станчев, ако обичате да ми дадете паспортите и пасата за справка.“ „Готово.“ Събра ги оня, тури ги в чантата си и каза: „Господин капитан, от днес вашите хора нямат право да стъпват на територията на града.“ „Защо?“ — Никой не дава обяснение. На кея — четирима полицая, а ни предстои три месеца ремонт…
На някои от нашите след две-три седмици почнаха да избиват клапаните… Имахме един Хран Папазян, моряк. Отива при барото: „Другарю капитан, много ме боли мъдрецът, трета нощ не съм спал.“ Ура-тута, тъй-ти, онъй-ти, извикаха полицая и с две ченгета тръгнаха за зъболекаря. Отиват в частна клиника — чакалнята претьпкана. Сядат, чакат. Полицаите взели от масичката по едно списание, зачели се — има страни, в които и полицаите четат списания … Хран туй чака — драснал и право при Мама Сан … Усещат се ония — тук моряк, там моряк и право при „червения фенер“… Хран точно платил и ще влиза… Хващат го за яката и — на кораба…
Първата тропическа депресия преживях на кораб „Васил Друмев“ в Сарагасово море. Беше полунощ, когато Корсара застана на вратата на каютата ми, усмихна се и каза:
— Честито, родила се е преди два часа! Депресията се зараждаше в Мексиканския залив и беше все още стационарна. Обикновено тръгва на североизток — североизток беше точно към нас.
Чакахме. Следващата прогноза за времето щеше да реши по-нататъшните действия на капитана. Радистът Баев я прие в два часа след полунощ, корабно време.
„Вашингтон. Метереологичната служба заповядва специални метеорапорти до всички кораби в Мексиканския залив. Тропическа депресия с център средата на пътя Мерида — Веракрус в залива Кампече в 1200 часа по Гринвич. Придвижва се на североизток и се проявява като съвсем необичайна.“
По-късно се качих на мостика, излязох на крилото му, постоях в тъмнината — времето беше подозрително тихо. Върнах се в радиостанцията, Баев ми посочи дневника:
„Гвателупа Радио. Следното съобщение е прието от кораб «Стела Ригел» в 19.00 часа по Гринвич: «Приех радиограма от кораб „Атлантик интерпит“ — на позиция 16 градуса 04 минути норд, 63 градуса 44 минути вест, старши помощникът изчезна.» Моля всички кораби, плаващи в района, да повишат своята бдителност и да контактуват с Гвателупа Радио.“
Оставих дневника, поколебах се:
— Ще го намерят ли?
— Едва ли. Сутринта са открили, че го няма. Кога е паднал в океана, бог знае!…
След един месец, на връщане от Куба ни люля ураганът „Алма“. Обикновено кръщават ураганите с женски имена, въпреки че се срещат и добри жени. „Алма“ се зароди югоизточно от нас. Ето неговото развитие:
„Предупреждение! Тропическа депресия източно от Антилите, приблизително на 500 мили източно от Тринидат в 18,00 часа по Гринвич. Придвижва се в западна посока. Сила на вятъра — 50 мили в час.“
„Тропически щорм «Алма», 19.00 часа по Гринвич. Щормовият център — локализиран. Придвижва се с 60 мили в час — посока 270 градуса. Максимална сила на вятъра — 80 мили.“
В следващите дни ураганът се придвижи на северозапад, мина над Флорида, Джорджия и Каролина. Силата на вятъра достигна сто мили. Ние бягахме на юг.
Още две радиограми от това време:
„Майями. От американската брегова охрана, 20.00 часа по Гринвич. 374 футов (около 113 метра) моторен танкер «Сатурн» не е контактувал от десет дни. Корабът има сив корпус, бяла надстройка. На борда си има двадесет души. Отплавал е от Порт Артур — Тексас и е предвиждал да спре за гориво и вода в
