ще изчезне в океана.
На мостика бяхме капитанът, аз, помощниците и рулевият. По едно време рулевият падна на колене и прошепна: „Подкосиха ми се краката.“ После каза, че видял една вълна — стояла над комина на кораба…
Всичко показваше, че сме в центъра, в „окото“ на циклона. Вятърът рязко падна. Тук вълните не бяха като валове, а като купи — наричат се сейши.
Рулевият е видял такава вълна в момент, когато корабът се е наклонил. Сейшите достигат до осемнадесет метра…
Наоколо бе пълен мрак и бяла вода, но като влязохме в „окото“ на циклона, отведнъж се проясни и се видя луната — жълта и едра като набрал цирей…
В цялата тази история най-характерното е шумът. Питаха ме след това за този шум, не можех с нищо да го оприлича. След време гледах в интерклуба в Новоросийск филм за космонавта Герман Титов. Когато изстрелваха ракетата, се сепнах — този грохот бе същият, както тогава в океана…
Затишието трая около двадесет и пет минути. Стори ми се, че машината не работи. Обадих се по телефона, никой не отговаря. Помислих, че всички са загинали и изпратих рулевия да види.
В машината бяха вторият механик, третият и един моторист. Нещо станало с моториста, третият механик паднал и се наранил тежко, а вторият се вкопчил в пулта и регулирал оборотите — при пропадането на носа се оголва винтът и има опасност да се откъсне от вала…
Променихме курса.
Сега вятърът бе пулсиращ, после изведнъж нещо се сгромоляса върху кораба. Знаех, че няма да е по- силно от първия път и щом веднъж корабът е издържал, ще издържи и сега.
Бурята постепенно почна да отслабва — откакто излязохме от „окото“ на циклона, бяха минали осем часа.
Наш кораб — не помня името му, се намираше в този район, встрани от нас. Радистът ни се свързал с него, казал му, че при нас положението е критично и в този момент спира да предава. Установяват отново връзка и радистът оттатък пита какво е станало. „Паднах от стола“ — отговорил нашият.
В радиостанцията столът е специален, със странични облегалки. За да падне, значи, вълната е била много голяма. След това вятърът откъсва и отнася нашите антени. Връзката се прекъсва. Радист ни беше Веселин Крайчев.
Радистът на другия кораб веднага се свързва с Варна Радио, казва: така и така, имах връзка с „Атлас“, който е в района на циклона, но вече нямам. Нещо е станало, „Атлас“ мълчи.
Веднага почват да ни викат от Варна, да слушат, но напразно: няколко дни не можехме да излезем на палубата и да оправим антените.
Защо, според мен, издържахме? Корабът е построен с големи изисквания от шведите, народ с морски традиции. Корпусът му е подсилен с нитове. И второ — японците, народ също с морски традиции, ни натовариха отлично. В Констанца, когато отворихме хамбарите, товарът не беше мръднал…
„Атлас“ е първият наш кораб, попаднал в „окото“ на циклона и пресякъл разрушителния му радиус на действие. Дано да е последният. Две седмици след това пръстите ми бяха свити и не можех да ги изправя — това е дето съм се държал…
Щом свърши всичко, отидох в каютата си. Отварям вратата и какво да видя? Хаос. Все едно, че в нея са влизали погромаджии, всичко изпотрошено и във вода… До този момент се владеех, но като видях тази картинка, седнах на прага и не помня колко време е минало. Какво да правиш, станах и почнах да подреждам.
Порази ме и още нещо: в началото на бурята на кораба прелитаха и кацаха морски птици. Черни птици бяха, с изпочупени криле. Кацаха и нахлуваха по стълбището на мостика. Толкова много бяха, че не можехме да минаваме, пазехме се да не ги настъпим. Стана ми страшно — щом и птиците няма къде да избягат, какво оставаше за нас, хората…
Бяхме изпили уискито, мълчахме. Младенов се надвеси над масата, каза тихо:
— Питали са ме защо плавам, след като има рискове?… Една работа, като няма рискове, не е работа. Рискът е преди всичко отговорност. Има хора, докопат някое топло местенце, някаква службица и това им е таванът. Драпат с нокти и зъби, за да се задържат на това местенце, бранят го, без да подбират средствата. За мен това е равно на стопански саботаж. От подобни хора не полза, само вреда има. Особено, ако такъв човек е ръководител … Лошото на риска е това, че ако не успееш, намират се черногледци, които те оплюват… Като хиени се нахвърлят отгоре ти. И парадират с принципност, с партийна страст, с вярност към тоя народ. А са толкова далече и от принципите ни, и от партията, и от народа…
Излязох от каютата на капитан Младенов, дълго стоях в нощта, облегнат на леера. Тъмната вода под мене, която се приплъзваше о борда, звънеше. Бяхме тръгнали с кораб „Васил Друмев“ от Варна, обиколихме Африка, спряхме в Дърбан и през Мозамбишкия проток, покрай остров Виктория и архипелага Чагос, се насочихме към Суматра. На борда си имахме оборудване за два завода, един огромен кран, много медикаменти. Само в трети хамбар бяха сложени сто и четиридесет модерни трактора. Карахме ги във Виетнам.
Допуших цигарата и се спуснах в машинното отделение. Температурата долу бе четиридесет и шест градуса. Дежурният механик Любо Опълченски наблюдаваше оборотомерите.
Тръгнах по валовия тунел. Вървях бавно, стоманеният вал се превърташе сто и десет пъти в минута. Стигнах края. През корпуса отвън биеше винтът. Обзе ме страх и разбрах, че има мигове в морето, когато корабът е наистина безпомощен и нещата се свеждат до щастливата случайност…
С „Васил Друмев“ плавах година и половина. Стар кораб с изключителни мореходни качества. При буря старото му тяло изнемогва, огъва се и при огъването се чува скърцане, от което косите ти настръхват, а костите — омекват. Но той се съпротивява на стихията и продължава, миля след миля, да се движи напред. Заради красивата му външност го наричат „чайката“ на Български морски флот.
Корабособственикът швейцарец — корабът е построен в 1952 година в град Фленсбург — не си е знаел парите. Повечето каюти, ходниците, каютком-панията са облицовани с махагон. Вито махагоново стълбище извежда по етажите и до мостика. Срещу него е поставено огромно пано, изобразяващо „Рогът на изобилието“: върху картата на Христофор Колумб, в левия й край е нарисуван вечният моряк — грамада красиви мускули, чувствена уста, тъга в очите. Срещу него — Мери Диез, първата жена на море. В шепата си държи монети от тъмно злато, в нозете й — плодовете, пренесени от Европа в Новите земи … Почти във всяка каюта има репродукция на Реноар, Мане, Ван Гог. Аз самият не обичам репродукциите и махагон не ми трябва, но корабът ми е скъп и след време, когато имах възможност отново да се върна на него, се побоях. Страх ме беше, че нещо ще се случи и аз ще загубя тази любов. Мислех си: на кораб, на който си бил, и при жена, която си обичал, не се връщай. Миналото не се повтаря никога. Ако се повтори, разочарованието е неизбежно. И, струва ми се, съм прав.
Седим пред корабната кухня с помощник-готвача Руско. От дума на дума заприказвахме за здравето — като загуби нещо, човек почва да го цени и прочие невесели приказки.
— Аз, мами — казва бай Руско, — нося една бутилка мастика на професор Бърнар. Подарък! От тоя човек хаир съм видял, живот ми е дал. Ще ми помогнеш, мами, да го намерим и да си направим човещината.
Вземи сега, обяснявай на бай Руско, че е безнадеждна работа да се урежда среща с професор Кристиян Бърнар! … Той толкова се е вживял в начинанието си, че нищо не може да го отклони. Обещавам му.
— Аз, мами — убеждава ме той, — съм хлебар. Плавам от десет години. Плавах с „Аргос“, прекръстиха го после на „Гоце Делчев“, дето потъна по време на бурята в Палермо — скъса вълнолома, както бе вързан за него. Но жертви не взе. Тръгнах тогава с „Аргос“ за Виетнам. Това ми е най-дългия рейс: Гибралтар — Кейптаун — Хайфон — Сингапур — Хонконг — Йокохама — Мелбърн — Нова Зеландия — Бомбай — Лондон — Ротердам. Там правиха смяна. Смени се капитан Генов, дойде капитан Николай Марчев. Продължихме за Япония — Виетнам — Кейптаун — Ротердам. Смени се капитан Марчев, а мене, мами, пак ме оставиха, пак за мене смяна няма … Дойде капитан Петко Ташев. От Ротердам за Кувейт — Басра — Карачи — Сингапур — Япония — Австралия и пак за Лондон…
