На един ден път от Южноафриканската република стана моят случай и капитан Петко Ташев би радиограма на Кейптаун. Как стана, мами, и аз не знам. Хапнахме, пийнахме, играхме табла и отидох да легна … Събудих се, мами, целият съм надут. Кво стана с мене, не знам, ама капитанът взе мерки и би дълга радиограма.
Посрещна ни един влекач с доктори. Прегледаха ме, снимки правеха, акъл си даваха един друг, на края се произнесоха — тоя другар трябва да го вземем с нас… Имаха пишеща машинка и диагнозата и рецептите пишеха на нея. „Аз съм асистент на професор Бърнар“ — рече единият.
Вземаха ме, мами, не ми дадоха ни хляб, ни вода. Туриха ме в една стая с много часовници … Имаше н скулптура на Исус Христос, знаеш го. И в операционната имаше, само че голям Христос.
Де боли, де не боли — търпя. Дойдоха, мами, туриха ми ръкавици и чорапи найлонови и ми взеха дрехите. Качиха ме на количка, едно такова ми е състоянието — ни ти да си жив, ни аз да съм умрял… Дойдоха пет-шест души, всичко маскирано, знаеш ли кой е Бърнар? Колкото ти, толкоз и аз … Единият взе да ме потупва. Рече — ми на руски: „Аз ще те оперирам.“ Изглеждаше слаб, така … да е бил като тебе — трийсет и осем, ни горе — ни долу. Тумор ми вадиха от корема — шест часа и петдесет минути операция! Страшно беше, мами, преди да ме упоят! Гледам аз разпятието, ама и друго гледам; тенджери сребърни врят, а вътре ножове разни. И всичко там ври, ври… Упоиха ме и вече не помня, сетне се намерих в креват…
На двайсет и осми декември ме оперира Бърнар и нашите вестници писаха. На двайсети февруари ме изписаха — всичко четиридесет и седем дни.
След операцията дойдоха от кораба. Капитан Ташев ми донесе сокове и цигари и плака. Не бях виждал капитан да реве, но тогава видях. Казал да ми опишат багажа и да го дадат на жената във Варна.
Като ме изписаха, ме взе същият този кораб „Васил Друмев“ — отиваше във Виетнам. Изкарах още девет месеца на път — началството решило, че много пара ще струва билета ми за самолет… И стана, мами, рейсът ми двайсет и три месеца и двайсет и три дни.
В Бургас на всички дойдоха майките, бащите, жените. Викам си: „Мойта дали ще дойде?“ Дойде, горката!... Поотпочинах си, минаха двайсет и пет дни и с „Васил Априлов“ пак тръгнах за Виетнам. Десет пъти съм ходил дотам … А има хора, които не са свивали наляво от Гибралтар … Правят, струват — уреждат се. Инспекторите от „Кадри“ се зъбят на такива като мене… Сега пак извадих късмет! … Казаха ми: „Руско, на близка линия те пращаме, до Куба.“ А то взеха, че отклониха кораба и ето пак — за Хайфон. Станах жител на Виетнам…
Бай Руско задряма и не се доизказа. Допуших цигарата и когато се надигнах, той се стресна и рече:
— Обаче не! Вече не! Като се върнем, ще ида при секретарката Дарина. Дарина ще ме пусне при Йонков. Йонков ще рече от вратата: „Барба, какво ще пийш?“ „Другарю главен директор, каквото налейш.“ После ще вдигне белия телефон, ще завърти на „Кадри“ и … бай ти Руско ще тръгне към Западна Европа…
Първата вечер, когато излязохме в Кейптаун, бе късно за визита при професор Бърнар. Градът — безлюден. Профучаваха коли, колкото да засилят още повече самотата си. Беше краят на април и тукашната зима започваше. Денем ставаше горещо, нощем — доста студено. След седеммесечното скитане по океаните вървяхме по улиците като телета. Все пак зяпахме витрините със сувенири от реквизита на африканските племена — разбира се, имитация! На края се качихме в един двуетажен автобус: горе — за черни, долу — за бели, и слязохме на пристанището.
На другия ден взехме такси и тръгнахме за професор Бърнар. Шофьорът, човек на средна възраст, риж и с булдогска муцуна, ни изгледа с презрение, но не каза нищо.
Прекосихме града, изкачихме се на високия хълм и долу засиня океанът, белнаха се десетките кораби, пръснати в залива. Таксито спря — пристигнахме. Пред главния вход на клиниката „Гроте шур“ бяха наредени полицаи, а до тях — десетина фоторепортери с телеобективи, камери, скъпи фотоапарати. Те всички стояха чинно. Насреща се белееха трите модерни корпуса на клиниката…
Шофьорът слезе, разтъпка се около колата, разговаря с един репортер и се върна: — Съжалявам, господа!…
Докато пътувахме обратно, той ни каза, че тази сутрин, със специален самолет пристигнала Жаклин Кенеди-Онасис — на едно кафе и между другото да си премери кръвното налягане при професор доктор Кристиян Бърнар. Репортерите вече два часа чакали Жаки да излезе, за да я щракнат…
Стоим на трета палуба — аз, капитан Младенов, механика Георгиев, вторият помощник капитан Джери, чакаме да се покаже на хоризонта остров Суматра. На долната площадка също са се събрали няколко души, но не се виждат кои са. Водят изискан разговор. Чува се въздишка и глас след въздишката:
— Тя превъзхождаше жена ми поне пет пъти!…
Георгиев ме поглежда, пристъпва и се навежда над леера:
— Нека се утешим, че крайната цел и резултатът от целта са едни и същи!…
Тук капитан Джери — всепризнатият кавалер на кораба, той винаги целува ръка на дамите! — изменя на себе си и влиза в грях.
— Абе — казва той, — жена и куче на синджир да ги виждам!…
Дъхва на мъжка пот, на желание.
На югоизток хоризонтът е ярко очертан — далече нататък вали внезапен тропически дъжд. Хоризонтът прилича на огромен влажен лист хартия, през която са драснали черта с писалка и мастилото се е поразложило. Встрани от кораба дими мъгла от хвърчащи риби.
— Веднъж — казва капитан Младенов — Веселин Георгиев — Фоса, засяда с кораб „Смарагд“ някъде на испански бряг. Трябва да е било около нос Финистер. Мъгла, радарът не работи, компасът — също вън от строя. Нямали определение, а и течението доста ги отнесло. И една сутрин рано-рано излизат между две скали и сядат, за щастие, на огромна подводна плоча. Много-много не со усетило засядането.
Не минали и пет минути и няколко души се появили на палубата с куфари в ръце. В куфарите била „марфата“. Фоса се разпсувал: „Не, туй не са моряци! Да не сме на някоя гара?“, след това се обърнал и казал на дежурния помощник, че ляга да спи. Да го събудят след четири часа…
На кораба всички настръхнали, по канижелите се затаила паниката. Много народ се извървял през кабината на старши помощника: „Този човек какво чака, да се издавим ли?“ И старши помощникът на края се решил, изпратил до параходството радиограма: „Корабът заседна, капитанът легна да спи, чакам вашите нареждания.“ Докато чакали на „апарата“ за отговор, минали четири часа, събудили Фоса. Още със ставането, той заповядал: „По места за маневра!“ Качил се на мостика, дал заден ход и се измъкнали … Фоса е знаел, че когато заседнали, имало отлив, а след четири часа ще дойде приливът…
Боцманът Кольо Добрев е цял живот на море. Петдесетгодишен човек, а младее. Очите му уж са сиви, а като се загледаш в тях, в ириса им се раз-движва синьозелен прах. Младите моряци ту оставят бради, ту ги бръснат. Боцманът ги оглежда, мърмори — стар е да се нагоди към тях, те пък са твърде млади, за да бъдат на неговия акъл. На края и той пусна брада — прошарена, боцманска.
Седим в моята каюта на борда на кораб „Васил Друмев“, говорим за параходи, за море, за бивали работи.
— Преди двайсетина години — спомня си Добрев, — на самия Никулден, тръпнахме от Варна за София, оттам ще летим за град Хаугезунд — Норвегия, ще получаваме кораб „Черноморец“, триста и петдесет тона. Тръгнахме в намален състав — девет души, половината екипаж. Капитан — Камбуров, старпом — Атанас Йонков, сегашният главен директор на параходството. За отиването ни дотам, получаването и докарването на парахода се предвиждаха двайсет дни — рейсът продължи половин година… Още в началото не ни потръгна. Излетяхме за Осло, а кацнахме в Будапеща. После в Прага, в Берлин, в Хановер. Там артисахме. Настаниха ни в хотел „Роял“, на четиринайсетия етаж. Иначе хотелът лови око, ама няма асансьор. Стаята — с пухени възглавници: това — добре! И телефон имаше, но с кого да говориш? … Вместо за шест часа, в Осло стигнахме за три дни. Същия ден във Франкфурт стана голяма самолетна катастрофа — вечерта се напихме…
Стигнахме Хаугезунд по тъмно. От мерак, с газен фенер отидохме на кораба, пуснахме осветлението. Корабът не беше стар, но не беше и нов — секънд хенд, втора ръка. Бордът му — четирийсет сантиметра над водата.
Всичко хубаво, но машината трябва да се ремонтира. Два месеца чакахме разрешение за ремонт. На тая
